Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (142)

Към римска Испания

Корабът е изминал много мили, като е спирал в многобройни пристанища, за да товари и разтоварва стоки. За разстояние, което днес се изминава със самолет за по-малко от три часа, в римската епоха е необходима една седмица. Толкова са дните на навигация, които разделят Остия от Гибралтар.

Струва си да поразмислим. Вече едно нещо става напълно ясно — усещането, което имаме ние, хората от двайсет и първи век, при пътуването и живеенето в римската епоха, е, че всичко става забавено… Пътуванията са безкрайни дори само за да се отиде до местата, където прекарваме уикенда си. На писмата са необходими дни, седмици или месеци, за да занесат една вест, и също толкова, за да върнат отговора…

Всеки от нас би изпитвал потребност от телефон, от есемес, да не говорим за имейл…

Така както и от радиатор през зимата, от шампоан, от перална машина, от упойка при зъболекаря, от душ, от амортисьори на превозните средства, от подметки от мека гума, от самобръсначки, които не режат лицето, от кухня с газ или електричество, от кафе…

Все пак има нещо, което дори на нас не би ни било нужно през Римската епоха. Това е часовникът. Тук всички ежедневни дейности следват естествения си ритъм. Така се чувстваме, когато сме в отпуск. Има дори време за размисъл или за медитация (ако човек е богат…), нещо все по-рядко в съвременното общество, за което е характерен бесният ритъм. В сравнение с нашите луди времена Античността изглежда истински рай. Но медалът има и обратна страна.

Човек може да се наслаждава на спокойното ежедневие, но не задълго. Видяхме, че животът е кратък. Това е единственото нещо, за което римлянинът би ни завидял истински. Днес живеем почти двойно повече от него и три пъти повече от съпругата му.

И не само това — на тази късна възраст изглеждаме все „по-млади“, докато в императорската епоха един четирийсетгодишен човек е изгубил вече всичките си зъби, а четирийсетгодишната жена се смята почти за стара.

Мислим за всичко това, докато се любуваме на наситеното синьо на морето, което се простира докъдето поглед стига. Преди няколко часа сме преминали Гибралтарския пролив, който за всички древни, както и за римляните, е известен като прочутите Стълбове на Херкулес. Пред нас се е ширнал безкрайният Атлантически океан. За древните той е истинска бездна във всеки смисъл на думата, преди всичко що се отнася до познанията. За тях той е краят на познатия свят и никой не се осмелява да отиде отвъд хоризонта. За щастие пътуваме покрай брега, Кадис би трябвало да се появи след малко…

Внезапно забелязваме движение на борда. Всички моряци и малкото пътници гледат към брега, от дясната ни страна. Между нас и земята забелязваме истинско „съзвездие“ от малки плавателни съдове, разположени в кръг, вътре в който морето кипи и се пени. Там са поставени мрежи и е направен капан за рибите.

Точно по тези брегове на Иберийския полуостров могат да се видят най-известните и продуктивни клопки за ловене на риби в древността.

Според Опиан (гръцки поет от римската епоха, написал колосален труд от над три хиляди и петстотин стиха за рибите и техниките на риболова, Halieutica^[1]) през пролетта по тези места пристига истинска войска от мигрираща риба тон. Рибарите чакат на кули, издигнати на върха на някоя височина. Това са опитни хора, способни да преценят бързо какво е количеството риба и накъде се насочва. След като се даде алармата, капанът щраква. Най-подходящи са вдлъбнатините по крайбрежието, които да са нито прекалено тесни, нито прекалено ветровити. Главното е мястото да е дълбоко и брегът да е вертикален.

Веднага щом забележат рибата, рибарите хвърлят мрежите в морето. Според поета тяхното разположение „напомня това на град, в който се виждат врати и стаи“. Прекрасен образ, който обяснява как пасажът бива насочен към местата, наречени от Опиан „коридорите на смъртта“. Изобилието е толкова голямо, че мъжете не могат да пленят всички, и ловът завършва, когато рибарите видят, че тяхната система от мрежи не може да задържи повече и една риба… Тогава затварят входовете. „Уловът е отличен“, заключава поетът.

А после какво се случва? Част от него се изяжда от местните жители, но друга претърпява изненадваща обработка. Благодарение на изобилните запаси от сол в тази област е могла да се развие истинска промишленост на осоляването, както твърди гръцкият географ Страбон, която позволява да се търгува с месото на рибата тон и на отдалечени места.

Но не само това. От рибата се получава и друг продукт — garum… Митичният garum, сосът, който присъства на всяко луксозно пиршество в империята… Който по цена, харесване и търсене е сравним с нашия балсамов оцет (въпреки че има напълно различен вкус). Но как се получава?

Това ще разберем сега.