Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (121)

Болиди, екипи и шампиони

Процесията тържествено обикаля пистата. Приветствените викове са оглушителни. Сега квадригите дефилират пред нас и виждаме много добре кочияшите. Онова, което поразява, са техните „пилотски екипи“. Изглеждат така, сякаш заминават на война.

Носят кожена каска, елек, направен от кожени ленти, който обгръща торса, предпазители на краката. Дори кинжал. За какво може да им послужи всичко това? За да оцелеят…

И наистина съществува опасност за живота. Нерядко колесницата се прекатурва и разбива и паданията са изключително жестоки. Освен това кочияшът рискува да бъде прегазен от следващата го квадрига. Шестнайсет конски копита в галоп са истински миксер, в състояние направо да смели състезателя.

Обаче опасността, от която се страхуват най-много, е друга — да бъдат влачени по арената от конете. Всъщност юздите не само се държат с ръцете, а минават и зад тялото като колан с много гайки. По този начин кочияшът може да използва масата на тялото си, като се навежда надясно или наляво, за да придаде по-голяма сила на заповедите, отправени към конете. Горе-долу, както прави този, който управлява яхта, когато се навежда извън борда.

Това обаче означава, че в случай на прекатурване конете ще „откъснат“ кочияша от мястото му и ще го влачат кой знае колко време. Докато жив го одерат. Затова е необходимо да се отрежат кожените юзди с кинжала, който той носи, пъхнат в елека… Но дали ще успее? Толкова много кочияши са загинали така.

Колесниците са много различни от представата ни за двуколка. Двуколките от филма „Бен Хур“ и от толкова други екранни творби никога не биха могли да се движат тук. Защо? Защото са прекалено тежки. Подобни масивни модели с „висок балкон“ са идеални за триумфални шествия на пълководци, но напълно неизползваеми в тези състезания. Това е холивудска грешка. Би било все едно нашите потомци след две хиляди години да си представят, че в състезанията за Формула 1 се използват онези ферарита, които се карат по улиците. Те са бързи автомобили, разбира се, но нямат нищо общо с болидите в състезанието за Голямата награда, които са съвсем леки, със строго определен профил, ниски и конструирани така, че да печелят всяка стотна от секундата.

Същото може да се каже за двуколките. Археолозите никога не са намирали бига за надбягване. Били са съвсем малко, прекалено леки, за да се запазят през вековете, и освен това животът им е бил кратък — след състезанията са ги демонтирали или унищожавали. Точно както става с колите на Формула 1… ще бъде трудно след две хиляди години да се намери някоя непокътната. По-лесно е да оцелее някъде обикновено ферари. И именно това е станало в археологията — намерени са останките от „парадни“ биги (или квадриги) в етруските гробници, но никога римски за надбягвания.

Как са изглеждали тогава състезателните? Една такава минава точно пред мястото, където сме седнали. Оказва се твърде различна от това, което сме очаквали. „Балконът“ й е много нисък, стига до средата на бедрото на кочияша. Състои се от солидно дървено перило, върху което с възли е закрепена изрисувана и украсена предпазна кожа. Колелата са учудващо малки — диаметърът им е колкото на обикновен поднос, не по-голям. И освен това не се намират като в „Бен Хур“ в средата на колесницата, а са разположени много по-назад, почти на опашката, така че тя „да виси“ напред. С този трик се държи ниско центърът на тежестта и на завоите колесницата остава „залепена“ за земята.

Съществуват ли отбори, като тези на Ферари, Уилямс, Макларън, Лотус?

Отговорът е да. В онази епоха конюшните са четири и се наричат factiones. Точно както в състезанията на Формула 1, в които се разпознава една кола преди всичко по цвета й, и в римската епоха отборите имат специфични окраски. И на тях дължат имената си: зеленият отбор (prasina), червеният (russata), белият (albata) и синият (veneta). А кочияшите имат „екипи“ с багрите на отборите им, точно както пилотите на Формула 1.

Друго нещо, което изненадва, са конете. Те нерядко не достигат дори метър и половина, на нас ни приличат повече на понита. Но е така в цялата Античност — всички коне са ниски, дори в легионите. Те се изморяват по-малко, по-подвижни са на неравни терени и т.н. Най-цененият кон е берберският от Северна Африка, вероятно прародител на днешните арабски коне. Много търсени са обаче и тези от Кападокия, в днешна Турция, от Испания и от Сицилия. Между сбруите виждаме да проблясват бронзови амулети. Сред най-често срещаните са тези, които представляват полумесец с рога, обърнати надолу, така наречената lunula, истински талисман, носен и от римските жени.