Валерий Панюшкин
Рубльовка (8) (Правилата на играчите)

Проектът

33. В горната част на Рубльовка (тоест, когато сте изминали една трета по пътя от Москва и ви остават две трети до Николиния хълм), в „Барвиха Лъкшъри Вилидж“, освен хотела и разположените шахматно прозрачни бутици във вид на кубове, има и концертна зала. Ако тя е препълнена, значи там има концерт на проекта „Гражданинът поет“, колкото и странно да звучи на руски словосъчетанието „концерт на проект“.

Защото „Гражданинът поет“ е проект. Един от най-успешните в цялата най-нова история на Русия. Тоест, откакто проектите изобщо съществуват в Русия. За да е успешен един проект, трябва да вземеш някакво много популярно явление и да го вкараш в необичаен контекст. Например официалната вечеря не е проект. Но официалната вечеря върху плаващ лед в Ледовития океан е проект. Телевизионният концерт също не е проект, но телевизионният концерт, в който съвременни естрадни артисти пеят песни на съветски композитори, е проект и се нарича „Стари песни за най-важното“. И младежкото гражданско движение не е проект, само че младежкото гражданско движение, ръководено и заплащано от държавата чрез финансови схеми на черно, е проект и се нарича „Нашите“…

Например проектът „Гражданинът поет“ е успешен и заради това, че много популярни явления се навързват едно за друго като халки на верига. Поетът Дмитрий Биков съчинява сатирични стихове, но не просто ей така, а задължително в стила на някакъв прочут поет — Пушкин, Некрасов, Блок, Киплинг… Съчинява ги, но не ги публикува в поетичен сборник или във вестник, а ги дава на артиста Михаил Ефремов да ги рецитира на сцената или пред камерата. Ефремов ги рецитира, но не както се рецитират стихове обикновено — не със сако и с вратовръзка, а с костюм от съответната епоха. Ако Биков е писал в стила на Пушкин, Ефремов ще бъде с цилиндър и пелерина. Ако Биков е писал в стила на Киплинг, Ефремов ще рецитира облечен с английска военна куртка. И така излиза, че Пушкин, Киплинг, Есенин и Бърнс се изказват за нашето политическо злободневие. Сигурно ще попитате защо се прави това. Защо не може просто да се изкажеш за политическото злободневие? Та нали Пушкин не е писал политически епиграми с терцините^[1] на Данте. Отговор няма! Свиквайте с проектното мислене. Пушкин с епиграма за Путин създава същия логически луфт, с помощта на който трендсетърът насажда трендовете. И „Гражданинът поет“ е проект, защото авторите получават пари за насаждането на тренда.

А всичко това се ръководи не от театрален режисьор или естраден продуцент, а от Андрей Василиев, легендарния главен редактор на вестник „Комерсант“. От него се очаква да се стреми към обективното осветляване на обществените събития, а той продуцира театрално-стихотворни пасквили за политическия живот. След уволнението му от вестника беше логично да чуят от него шумни оплаквания за потиснатата свобода на словото, а той организира весели спектакли. От него се очаква да бъде отчаян опозиционер, а той, макар да опозиционерства, го прави срещу добри пари и го продава на Рубльовка на същите хора, за които са написани пасквилите. Например в залата седи милиардерът Михаил Прохоров. Той тъкмо създава мнима опозиционна партия и се смее, когато Ефремов рецитира на сцената, че партията на Прохоров няма да се класира на второ място на парламентарните избори, а ще бъде втора по брой на курвите. Прохоров се смее със сълзи. Освен това след концерта Василиев ще се споразумее с Прохоров последният да плати турнето на проекта „Гражданинът поет“ из Русия. И той без проблеми ще го направи.

На всичкото отгоре и тримата — Биков, Ефремов и Василиев, не са изтънчени интелигенти, както може да си помисли някой, понеже организират вечери на поезията, а заклети веселяци, пияндурници и циници. По време на репетициите те се псуват помежду си, крещят и редуват мръсните думи със стихове от Пушкин, написани в ямб. Ако логиката на проекта беше последователна, всички на света щяха да се обидят на Василиев, Биков и Ефремов. Властта — от хапливата сатира, опозицията — от откровената комерсиална пресметливост, образованите хора — от необузданото отношение към текстовете на класиците, а необразованите — от снобизма.

Но в действителност не се обижда никой. Всички разбират, или по-точно усещат вътрешно, че това е проект. Общоизвестно явление в неочакван контекст. Или, казано с други думи, онова, което не може да бъде.

Та нали не може да има младежко движение, финансирано от държавата? Младежта е склонна към антиконформизъм или фанатична отдаденост, към бунт срещу възрастното поколение или към раболепие, към желание да върви по стъпките на бащите. Но не за да смъква пари от възрастните и срещу това да бъде добра. Само че проектът „Нашите“ съществува.

Не е възможно модните съвременни артисти да пеят пропити с нафталин стари песни. Само че проектът „Стари песни за най-важното“ имаше успех. Не е възможно един научноизследователски институт да се финансира от група бизнесмени, които имат приятелски отношения помежду си, но да не прави изследвания за тях, а за каквото им хрумне. Само че проектът на професор Аузан „Институт обществен договор“ действа, и то успешно.

Ще повторим, че всички тези проекти съществуват със задължителното условие да са стъпили на основата на някакъв парадокс. Това не е единственото условие за успех, само че никой не знае всички условия. Затова проектът не може да бъде измислен. Той трябва да бъде открит като гъба в гората. Нали никой не знае къде точно расте гъбата? Можеш само да се досещаш, да се луташ наслуки, пък току-виж, си я открил. Както и ние ще се полутаме, опитвайки се да разберем какви съставни части са необходими, за да може проектът да се окаже успешен.

 

 

34. Проектът „Гражданинът поет“ бе измислен в недрата или в околностите на малката интернет телевизия „Дъжд“. Собственичката на телевизията Наталия Синдеева искала нещо творческо, присъщо на хората, които не се занимават с творчество, а с печелене на пари. Главният режисьор на телевизията Вера Кричьовская искала, според собствената й формулировка, „да покаже солиден пръст на официалната телевизия“. Писателят Дмитрий Биков съчинявал римувани памфлети за различни опозиционни издания. Уволненият главен редактор на вестник „Комерсант“ Андрей Василиев пиел със своя приятел, артиста Михаил Ефремов, в кафенето „Академия“. Кафенето и телевизията се намирали в една и съща сграда.

Веднъж те случайно се събрали на чашка (нека отбележим, че Кричьовская изобщо не пие, а Василиев и Ефремов пият за четирима). Размахвайки ръце, Василиев започнал да обяснява на Биков, че подбира неправилно сюжетите за памфлетите си, не разбира какво е политическа острота и не задълбава докрай в темите. Ефремов започнал да крещи, че никой не умее да рецитира стихове. На Кричьовская й хрумнало, че трябва да се рецитира в театрални костюми, за да има красива картина (понеже в официалните телевизии напълно са откачили и пускат в ефир певицата Елена Ваенга, без преди това да са й избелили зъбите). Идеите се завъртели и приятелите осъзнали, че са открили (също като гъба) нов проект. А на Наталия Синдеева й оставало само да предостави ефир.

Отначало това изглеждало симпатично и толкова. Василиев измислял темата, Биков пишел стихотворението, Ефремов рецитирал, Кричьовская режисирала, а Синдеева се радвала, че в нейния ефир върви поредното талантливо предаване, което, между другото, не носело никакви пари. Но после… На третото или четвъртото издание Синдеева се изплашила. По това време тя полагала изключителни усилия студиото на нейната току-що открита телевизия да бъде посетено от тогавашния президент Медведев, който е голям поклонник на всичко ново, свързано с интернет и високите технологии. Нямам представа колко грандиозни са били плановете, родени в главата на Синдеева, но точно в този момент Медведев тъкмо започнал да си позволява да изразява несъгласие с Путин. Умерените опозиционери най-сериозно повярвали, че Медведев може да се кандидатира за втори президентски мандат, а не да освободи президентския стол за Путин. А ако той реши да го направи, тогава какво ще стане с нас, умерените опозиционери, по време на умерения президент реформатор?…

Синдеева искала посещението на Медведев да се превърне в нещо като благословия, като индулгенция, като сигнал за държавните чиновници, че не бива да закриват телевизията, въпреки че е опозиционна. А точно обратното — трябва да гостуват в студиото и да отговарят на въпросите на журналистите от „Дъжд“, макар аудиторията на този канал да е съвсем малка. Водили преговори с администрацията на президента и денят на посещението бил уговорен. Точно в този момент Синдеева видяла готовото за излъчване поредно творение на Василиев, Биков и Ефремов. И се изплашила. В римувания памфлет ставало дума точно за разногласията между Медведев и Путин. И ако истинският Путин изобщо не бе реагирал на малкия бунт на Медведев, лирическият Путин, измислен от Биков, отговарял:

Ти публично ме докачи.

Ти, миличък, май… откачи?

Ти нелюбезно се отнесе и ако съдя по словата, ти несъзнателно поднесе, че второ царстване ти е в главата.

Синдеева преценила, че това стихотворение е унизително и оскърбително за Медведев, който всеки момент трябвало да посети телевизията и на когото умерените опозиционери възлагали толкова много надежди.

По-нататък версиите се разминават. Биков и Василиев твърдят, че Синдеева показала стихотворението на шефа на президентската пресслужба Наталия Тимакова и тя я посъветвала да не пуска стихотворението в ефир. Синдеева твърди, че не е показвала никакво стихотворение, а сама е взела решението да свали обидното стихче. Тъй или иначе, стихотворението първо било редактирано, а след това изобщо не го пуснали в ефира.

Василиев, Биков, Ефремов и Кричьовская се обидили. Проектът бил прекратен. В интернет избухнал скандал. Кричьовская напуснала „Дъжд“…

Малко след това Медведев все пак посетил телевизията, дал благословията си на медията и дори отговорил в ефира й на беззъбите въпроси на журналистите. Не последвало абсолютно нищо. Посещението му не допринесло кой знае колко за разцвета на „Дъжд“. Президентът се докоснал до проекта, само че канонизацията не се състояла.

За сметка на това проектът „Гражданинът поет“ изведнъж се превърнал от маргинална шега в най-успешния проект на десетилетието. Още преди да изминат две седмици, Ефремов започнал да чете стиховете на Биков по радио „Ехото на Москва“. А видеоматериалите се пускали на сайта „F5“, концертните зали в цяла Русия се пръскали по шевовете и потекли доста сериозни пари. Станало ясно, че за да бъде успешен един проект, той наистина трябва да бъде осветен от върховната власт. Само че това не трябва да бъде благословия.

Тайното посвещаване е далеч по-добро.

Много хора са се опитвали да получат благословията на върховната власт за някакъв нов проект. Но това не е носило видим успех. Василий Якеменко и Владислав Сурков заведоха президента и премиера на Селигер^[2] да благословят движението „Нашите“, но това не им помогна. С всяка изминала година движението западаше все повече и повече. Милиардерът Прохоров показа на премиера Путин високотехнологичния си Е-мобил, но и в този случай това не помогна и серийното производство на модерната малолитражка не беше пуснато. Всички усещаха, че съприкосновението на върховната власт по някакъв начин е необходимо на старта на един проект, но никой не знаеше как точно.

Случаят с „Гражданинът поет“ сложи нещата по местата им. Стана ясно, че в началния етап на един успешен проект изобщо не е необходима благословията на президента. Нужно е президентът да го забележи, да се ядоса, да се опита да прекрати проекта и да не успее. И това го изстрелва нагоре. В такъв случай, значи, той е преминал през тайното посвещаване, узрял е. А успехът и парите ще го последват.

 

 

35. Второто задължително условие за успешен проект на Рубльовка е да се подхожда към него като към нещо временно. Това означава предопределена по принцип завършеност, мимолетност, никакви далечни планове и категорично никакви опити да предадеш завета на следващите поколения. Много хора са наясно с това. Проектът се прави точно с цел да бъде прекратен своевременно, докато не е започнал да носи загуби. А ако не бъде прекратен и след кратък възход не носи пари, а изсмуква пари от създателите си, той рано или късно ще ги разори до шушка.

Много хора са наясно с това. А който не е наясно… Например в пика на страха от оранжевите революции в Кремъл Василий Якеменко създаде прокремълското младежко движение „Нашите“. Насъбра младежта под знамената си, извеждаше ги на митинги, закара ги на летни лагери, започна да кани пропагандатори, които разясняваха политиката на Путин с истини и неистини и клеймяха опонентите му, обещаваше социално израстване… И през първите две години без проблеми намираше пари (както държавни, така и частни) за това верноподаническо възпитание на младежта. Спечели доста, прочу се и получи поста министър на работата с младежта. Точно тогава трябваше да прекрати проекта, да възприеме министерския портфейл като несъмнена печалба, да изхвърли навън всичките си селигерски пионери и да започне да учи младежта на верноподаничество под егидата на самата държава. Но явно му е дожаляло за проекта. Може би е изпитвал чувство на отговорност към онези, които е организирал. Надявал се е да уреди по някакъв начин на държавна работа своите активисти и поклоннички или поне онези, които са били на ръководни постове в движението. „Нашите“ продължаваха да съществуват и да съсипват репутацията на министъра. Бяха разкрити финансови далавери, видни активисти на движението лееха някакви националистически дивотии в блоговете си. Тъй че всички започнаха да се питат какъв е тоя министър. Та нали тези хора бяха неговите хунвейбини! Сред много бизнесмени стана модерно публично да отказват финансиране на „Нашите“. Че какъв министър е това, щом от него не се страхуват олигарсите, за които преклонението пред властта би трябвало да е задължително условие за оцеляване? Пък и стана ясно, че „Нашите“ не се справят с протестните действия. Техните провокатори напълно се изгубваха в столичните опозиционни митинги, а когато ги събираха на митинг в подкрепа на Путин, открито заявяваха пред телевизионните камери, че не са дошли тук по своя воля. Всичко свърши с това, че когато Путин се върна на президентския пост, Якеменко изгуби министерския си портфейл, а „Нашите“ поканиха на последния си летен лагер в Селигер опозиционери, свои отявлени опоненти. По този начин опорочиха първоначалната идея на проекта и превърнаха движението на младежта, която не разсъждава, дявол знае в какво. Така проектът, който не беше прекратен своевременно, не донесе на създателя си печалба, а го удави.

А пък Андрей Василиев в пика на „Гражданинът поет“ упорито твърдеше, че проектът ще просъществува само една година, до президентските избори през 2012 година. Милиони го гледаха в „Ютюб“, валяха приходи от реклами, препълнени зали, интервюта в пресата, овации. Вера Кричьовская засне документален филм, продаваха се книги със стихове на Биков и портрети на Ефремов, но Василиев продължаваше да повтаря, че проектът е временен и ще приключи веднага след президентските избори.

Когато изборите минаха, веселата троица записа последното си издание, което се наричаше „Смъртта на проекта“. Ефремов лежеше в ковчег (в буквален смисъл). След това премина още една вълна от концерти за смъртта на проекта „Гражданинът поет“, а сетне и още една. Беше трудно да се прекрати един толкова популярен проект, но все пак това се случи. Пресметнаха печалбата и се оказа, че са спечелили както пари, така и имидж.

Причината е, че в Голямата Рубльовска Игра проектът прилича на внезапно партизанско нападение. В този случай е точно както по време на война, когато всеки партизански отряд без проблеми може да бъде разбит от силите на редовната армия. Ако действа на едно и също място, ако пусне корени някъде и ако се обзаведе битово. Но ако извърши нападение и се скрие в гората, иди и го търси из дебрите и се чуди къде ще атакува следващия път.

Властите, които сами инициираха проекта „Гражданинът поет“, въпреки разразилия се покрай телевизията „Дъжд“ скандал, можеха да го прекратят във всеки един момент. С присъщия си цинизъм Андрей Василиев дори каза, че би го прекратил и сам, ако някой високопоставен чиновник или близък до Кремъл олигарх му предложи двеста хиляди долара за компенсация. Можеше да се действа чрез подкуп, можеше и чрез сплашване. Нямаше никакъв проблем проектът да бъде прекратен, но при всички случаи, ако властта го беше прекратила насилствено, щеше да загуби пари и имидж и да предизвика нов скандал. И затова властта реши, че не бива да понася загуби заради проекта, който скоро сам ще прекрати съществуването си, както авторите му непрекъснато твърдят. По-евтино е да се изчака.

Мина време, проектът прекрати съществуването си, а на авторите не им се случи нищо, освен че се сдобиха с печалби и слава.

Внезапното партизанско нападение на Василиев, Биков, Ефремов и Кричьовская се увенча с пълен успех.

 

 

36. А освен това е важна и наглостта, и дързостта. Колкото по-нагъл е проектът, толкова по-вероятно е да бъде успешен, а на авторите да им се размине. Това е също като с бездомните кучета — ако се страхуваш от тях, ако ги заобикаляш и ги избягваш, цялата им лаеща глутница неминуемо ще те нападне. Но ако самият ти се нахвърлиш върху тях с камъни, те ще се разбягат с подвити опашки. Естествено, Василиев, Биков и Ефремов знаеха това. Но Синдеева вероятно не го е знаела. Затова успешният проект „Гражданинът поет“ бе осъществен от тримата, а не от Синдеева.

Когато замисляш и реализираш проекти, не само не бива да показваш страх и нерешителност, а не бива дори да ги изпитваш. За да онагледим това, можем да сравним няколко опозиционни проекта от пролетта на 2012 година. Например Алексей Навални подхвана антикорупционния проект „РосПил“ в интернет. Събра пари открито, публикува документи, които компрометират високопоставени чиновници и олигарси, заклейми властта, като нарече представителите й мошеници и крадци. И го направи доста обосновано. Ако това не беше проект (защото, както вече казахме, проектът не предполага никакво развитие и никакво продължение), отдавна щяха да са започнали парламентарни и прокурорски разследвания. А той ги клейми пред огромната аудитория на блогърите и не е арестуван, все още е на свобода (поне в момента, докато пиша тази книга^[3]), задържат го за кратко, но винаги го пускат.

Дръзкият левичар Сергей Удалцов развява червено знаме. Протестира, и то упорито, но и той е на свобода. В смисъл че многократно го арестуваха, но после го пускаха.

Момичешката пънк група „Пуси Райът“ изпя песента „Богородице, изгони Путин“ в храма „Христос Спасител“ и всички веднага бяха арестувани, и то задълго. И активистите от опозиционния митинг на 6 май 2012 година също бяха арестувани заради сблъсък с милицията също задълго.

А цялата работа е в това, че „Пуси Райът“ и активистите бяха с маски, тоест те се страхуваха и платиха за страха си. А пък Удалцов и Навални стоят с открити лица, тоест не се страхуват, което означава, че техните проекти ще продължават, докато двата остри камъка не се сблъскат окончателно. Защото проектите трябва да се измислят и реализират нагло. Изключително нагло. Така, както отговори милиардерът Прохоров, когато по личното нареждане на Никола Саркози (според твърденията) френската полиция го задържа в Куршевел с два автобуса момичета с леко поведение, докарани от Русия, и го обвини в сутеньорство. Тогава Прохоров каза, че всички тези момичета са негови годеници и всички са толкова красиви (нали виждате!), че не е успял да си избере само една и решил да ги заведе в скъпия курорт всичките.

Боя се, че Никола Саркози, който си няма представа от проектното мислене на Рубльовка, дори не е допускал, че неволно инициира нов проект на Прохоров. Защото присъствието на един милиардер в някакъв курорт е обичайно явление. Но когато той не е заобиколен от грижите на прислуга, а е арестуван от полицията, това вече са необичайни обстоятелства. Ето ви един проект. На това отгоре малко след инцидента Саркози стана държавен глава. И излезе, че новият проект на Прохоров не само е стартиран от французите, но е и иницииран от върховния френски управник, който поискал да накаже автора на проекта, но не успял. Идеални условия. Само че Прохоров нямал намерения да измисля проект в идеални условия. Ала условията били толкова идеални, че…

Прохоров измислил проект. Щом като са го задържали с момичета и щом към задържането се оказал съпричастен самият Саркози, Прохоров най-сериозно решил да получи Ордена на Почетния легион. И след две години упорита работа все пак го получи.

Когато връчваше ордена на Прохоров (да-да, на същия този Прохоров, който беше обвинен в сутеньорство), посланикът на Франция в Москва Жан дьо Глиниасти каза, че новият кавалер на Ордена на Почетния легион изпитва, тъй да се каже, искрено влечение към изкуството и проявява истински интерес към новите технологии.

Има си хас да няма искрено влечение към изкуството, след като Прохоров вложи една камара пари, за да организира френски изложби в Москва и московски изложби в Париж! Има си хас да няма интерес към новите технологии, при положение че, когато разработваше своя нов високотехнологичен Е-мобил, Прохоров не покани каква да е компания, а именно френска. Че как няма да му връчиш орден! Дипломатът Дьо Глиниасти дипломатично премълча за ареста му в Куршевел и за четиридневното му задържане под стража в Лион — тъй де, полудувал малко човекът, преди да развие в себе си искрено влечение към изкуството и истински интерес към новите технологии.

А пък на Рубльовка по повод на Ордена на Почетния легион, връчен на Прохоров, говореха само за ареста му в Куршевел. За рубльовските Играчи това, че Прохоров беше арестуван в Куршевел с момичета, а после получи Ордена на Почетния легион, бе една и съща история. Успешен проект, започнал с вкарването на един известен човек в необичайни обстоятелства (тоест в затвора), благословен от гнева на върховния властелин (тоест на Саркози), донесъл печалба (тоест орден) и своевременно прекратен.

В един рубльовски ресторант Прохоров (който по принцип не е много приказлив) вдъхновено разказвал на приятелите си, че специално за връчването на ордена е научил речта си на френски език. Неговият стар приятел и партньор по уиндсърфинг Борис Немцов твърди, че отдавна не е виждал Миша толкова въодушевен.

И това е обяснимо, защото проектът му бе успешен.

 

 

37. Още едно свойство на успешния проект е чудото, заложено в самата му обосновка. Чудото в наивния, детински цирков смисъл на тази дума. Сиреч фокусът. Трендсетърът, който стартира успешен проект, винаги е в състояние да направи нещо, което другите не могат. Ако знаеш как да направиш фокус, можеш да намериш (като гъба в гората) дори не един успешен проект, а да налетиш на цяла колония от проекти (гъби). И всеки от тях ще бъде изграден върху един и същ фокус дори ако тайната му отдавна е разкрита или пък не се е получил.

В страните, където има класическо образование поне за висшите прослойки на обществото, проектът „Гражданинът поет“ би бил невъзможен под никаква форма, освен като паркетно забавление. Когато има много хора, учили в училище стихосложение, дори и най-остроумните и смели буриме^[4] не могат да предизвикат всеобщ възторг, какъвто предизвикваха стиховете на Дмитрий Биков. Но в Русия, където малко хора имат опит не само в писането на стихове, но и в четенето им… И на Рубльовка, където много рядко ще намерите поне една книга в нечия къща, способността на Биков да съчинява стихчета на актуални теми предизвикваше възторг.

Всъщност не по-малък възторг предизвикваше и способността на Василий Якеменко да получава пари за създаването на младежка организация. В държави с прозрачна политическа система това е невъзможно. Но мисля, че в Русия има хиляди хора, които си мечтаят да влязат в кабинета на заместник-шефа на администрацията на президента Владимир Сурков и да излязат оттам с осигурена подкрепа от велможата. И това кара бизнесмените, банкерите и търговците да се бъркат дълбоко, без да искат дивиденти.

Същинско чудо както в Русия, така и на Запад изглежда и това, че Михаил Прохоров разполага с толкова много свободни пари, че да ги вложи в руско-френски културни проекти. Защото дори и един милиардер не разполага с огромни суми, тъй като не може да ги измъкне от компанията си без съгласието на акционерите. А пък личните му средства също са разпределени за безброй обществени и благотворителни ангажименти. Прохоров просто извади късмет, че малко преди скандала в Куршевел се скара със своя стар партньор Владимир Потанин. Двамата започнаха да поделят бизнеса си, преструктурираха, разпродаваха и много от активите на Прохоров съвсем навреме се превърнаха в кеш.

Това са фокуси, които лесно могат да бъдат обяснени. Но всеки от изброените по-горе фокусници по волята на съдбата (запомнете думата съдба) се превърна в трендсетър с цяла система от нови и успешни проекти. Подражаваха на тези хора, опитваха се да тиражират проектите им.

За нула време Биков вече публикува римуваните си памфлети и в „Новая газета“, и в „Огоньок“. На никого дори и през ум не му мина да се сети, че той пишеше памфлети и преди „Гражданинът поет“. Но всички изведнъж започнаха да ги четат като продължение на „Гражданинът поет“. Но Биков вече е и в радио „Ехото на Москва“, всяка седмица гостува в предаването „Особено мнение“. Чете публични лекции по литература. И ако бе пожелал, можеше да стане придворен поет, още повече че го канеха.

По примера на движението „Нашите“ се възпроизвеждат и други младежки движения с прокремълска насоченост: „Млада гвардия“, „Млада Русия“, „Местните“, „Стомана“… Вярно, те са по-незабележими и по-безшумни, но всички получават благословията на някой високопоставен чиновник. След като си гарантират тази благословия, всички скубят благотворителни бюджети от големи компании, всички карат с автобуси активистите си на проправителствени митинги, всички сформират шпицкоманди от хора, принадлежащи към футболните агитки.

Трябва ли да споменаваме, че веднага след като получи Ордена на Почетния легион, Михаил Прохоров, който преди скандала в Куршевел беше известен само със спортните си упражнения и с шумните празници с участието на безброй лекомислени същества от двата пола, се превърна във виден меценат и стартира много културни проекти. Включително и политическа партия от нов тип. Внезапно всички научиха, че Михаил Прохоров има прекрасна сестра Ирина. Че с нейна помощ се издават литературно списание и сериозни книги, спонсорират се преводи на руски автори на чужди езици, организират се панаири на книгата, и то в Сибир, подпомагат се театри, симфонични оркестри, гастроли, фестивали… И това май не става за първа година, не се прави след получаването на ордена, а от 2004-та^[5]… Да, само че, преди Прохоров да получи Ордена на Почетния легион, всичко това не е било проект в рубльовския смисъл на думата. Това са били големи инициативи, симпатично хоби на Ирина Прохорова, но не проект. Не е било насочено към печалба краткотрайно вкарване на нещо всеизвестно в необичайни обстоятелства чрез нагъл фокус.

Забележете също така, че когато тук описваме различните проекти, ние не си служим с морални оценки. Проектите могат да се харесват и да не се харесват на автора на тези редове. „Гражданинът поет“ ми харесва, движението „Нашите“ не ми харесва до отвращение, фондът на Михаил Прохоров ми харесва като на заинтересован (тъй като на два пъти финансира преводите на мои книги). Само че одобрението или критичността на автора към едни или други известни проекти, добронамереността на тези проекти или тяхната злонамереност изобщо не влияят на хода на Голямата Игра.

В Играта участват само славата и парите.

 

 

38. Понякога, много рядко, наистина може да се окаже, че фокусът е чудо. Това не означава, че чудесата съществуват. Това означава, че фокусът просто е с много високо качество. Например професорът икономист Александър Аузан много често бил канен на всевъзможни кръгли маси, в експертни съвети и в публицистични телевизионни предавания за съдбата на Русия. Непрекъснато слушал безсмисленото политическо дърдорене за модернизирането на руската икономика. И често на тези кръгли маси и в тези експертни съвети срещал стари свои приятели и уважавани професионалисти в лицето на математика Виталий Найшул, писателя и телевизионен водещ (между другото и успешен играч на борсата) Александър Архангелски, кинорежисьора Павел Лунгин…

Обединявала ги възможността вдъхновено да разговарят в кулоарите на кръглите маси и експертните съвети за културните особености на Русия. Сетне почивката свършвала и същите тези хора, на които им е било толкова интересно да разговарят помежду си в кулоарите, въздъхвали и с кисели физиономии отивали да слушат безсмисленото дърдорене за модернизацията.

Това се повтаряло непрекъснато, докато на Аузан не му хрумнало да създаде експертен съвет, в който влизат той, Архангелски, Найшул и Лунгин, и заедно да напишат доклада „Културните фактори на модернизацията“. Тоест да направят сериозно изследване по темата, която им било интересно да обсъждат в кулоарите, но която никой не обсъждал по време на експертните съвети.

Дори се намерили някакви пари за това изследване. Те били малко, тъй че Архангелски, Лунгин, Аузан и Найшул, които са свикнали да получават добри хонорари, се отказали изцяло от парите, като по този начин освободили значителни средства за социологически изследвания.

По косвен начин властта също дала отрицателна благословия на този проект на Аузан. „Културните фактори на модернизацията“ са точно онова, което властта загърбва по време на експертните съвети, защото смята, че в работно време трябва да се ръководи от прагматични съображения, а културата (разните му там балети и музичката) трябва да остане за след това.

На Рубльовка това е изумителен парадокс (а парадоксът, както си спомняме, е в основата на успешния проект). Отдавна вече е прието да се ходи на балет и да гледаш „Жизел“ като теле — железница. Отдавна вече е прието да се колекционира живопис, да се спонсорират театрални постановки, да се издават книги и понякога дори да се чете издаденото. Отдавна вече са осъзнали, че културата е достойно хоби. Но никой няма представа как тя би могла да му свърши работа.

Още повече че е прието да се говори, че повереният на властта народ не става за нищо. Не иска да работи, не спазва законите, не разбира думите, не е способен на никаква последователност и изобщо, че се държи като дете и дори по-лошо от дете, като пубер.

В този момент Аузан и компанията му извършили чудо. С научни, математически и социологически методи стигнали до практически изводи, които могат да бъдат проверени и доказани. Тези изводи са за народа. Поведението на народа се обяснява с неговите културни особености. Уж несъвместими неща, каквито са народът и културата и културата и икономиката, са свързани в едно. И това е идеалният проект. Оказва се, че културата (Пушкин, Чайковски, „Черният квадрат“ на Малевич) обяснява масовия руски мързел и пиянството. А пък прочутият ни мързел обяснява защо втръсналата на всички модернизация не може да се извърши така, както е написал Дмитрий Медведев (в качеството си на премиер). Но по принцип може да бъде извършена, само че по друг начин, с оглед на културните особености.

Членовете на правителствената комисия слушали изумени Аузан. А пък той с цифри им обяснявал, че модернизацията на руската автомобилна промишленост например не може да бъде осъществена в близките десет години, колкото и да инвестират в нея. Аузан доказвал научно, че руският народ се отнася с презрение към абсолютно всички стандарти. Това е културна особеност. Ние можем да направим уникална ракета или невиждана турбина. Но на работника, който е на конвейера (колкото и да му плащат), много бързо ще му омръзне непрекъснато да завинтва една и съща гайка на един и същ болт. И ако искаш модернизация, значи в момента трябва да се развива уникално ракетостроене. А в същото време в училищните програми да не насаждат на децата основите на православната култура (както неизвестно защо са решили), а уважение към стандартите. За да могат винаги да чертаят полетата в тетрадките си с еднаква ширина, за да оформят стандартно контролните си работи, за да пишат датата винаги от лявата страна, а името си — от дясната. И тогава след десет години ще израсне поколение, което ще е способно да изработи много, много качествени автомобили.

Малко след като проектът „Културните фактори на модернизацията“ бил представен на президента от съответната правителствена комисия, Аузан бил поканен на среща от един министър. Той му предложил да повтори проекта, като установи културните фактори, влияещи на дейността на повереното му министерство. Този път Аузан сложил много висока цена на изследването. А министърът, без да се замисли, дал два пъти повече, отколкото поискал Аузан, само и само да осигури комфорт за уважаемите изследователи.

„Харесва ми вашият начин да се спазарявате“ — казал професорът и дъщерният проект стартирал.

След още няколко дни собственикът на голяма транснационална компания се обърнал към Аузан с молба (на търговска основа, разбира се) да изследва културните фактори на дейността на неговата компания. Аузан отказал. Обяснил, че компанията не може да бъде изследвана като държавата, по простата причина че държавата не си наема населението, а компанията си наема работниците. Но собственикът на компанията настоявал. Вдигнал цената и бил съгласен с всички условия. И ето че стартирал още един изследователски проект.

А след още един месец към Аузан се обърнало правителството на Казахстан с молба да направи такова изследване и на тях. А сетне го потърсила и държавната банка на Азербайджан, за да изследва културните особености на отношенията на азербайджанците към парите.

Ето така културно-икономическите проекти на Аузан, Найшул, Архангелски и Лунгин се размножили като гъби. Хората се опитват да тиражират намерения веднъж сполучлив ход и да го приложат към всичко на света. Така става с проектите. В това се корени тяхното естествено свойство и в това се корени и тяхната естествена смърт. Авторът на успешен проект смята, че този проект е универсален и може да бъде използван за постигането на всякакви цели. Авторът на успешен проект полудява от своя проект. Смята, че проектът му ще засенчи целия свят. Проектът му изглежда като отговор на всеки въпрос и решение на всеки проблем. И тогава…

 

 

39. Пусто! Селището Чигасово е пусто. Никой не седи в кафенето. Никой не подвиква на Вера Кричьовская от терасите или от балконите, когато върви по улицата. Такова нещо не се е случвало. Никога не е било, когато се видят отдалеч по алеите в парка, обитателите на селото да свърнат между дърветата, за да не се срещнат и да не се поздравят. Та нали това е селище на приятели, на сподвижници, на единомишленици?

Но сега всичко е различно. Селището сякаш е населено с призраци. Бившият началник на Вера — Игор Малашенко, се върнал от емиграция тихомълком като привидение и живее в съседната къща, а Вера дори не знаела това. След като се върна, този човек, който навремето управляваше новините, произведе само една новина, и то светска — завърза интимна връзка с коментаторката Божена Ринскаяя. Човекът, който минаваше за повелител на скандалите, сътвори скандал (и то чрез Божена в блога й) само с бившия си подчинен Сергей Пархоменко заради бюста на Данте. Пархоменко написал някъде между другото, че на бюрото на Малашенко имало бюст на Макиавели, но бюстът бил на Данте и Малашенко се обидил. Такова нещо досега не бе ставало. Преди време Малашенко не би се обидил заради един бюст. Или, преди да се обиди, с един замах би изхвърлил Пархоменко от проекта си. Защото неговият проект бе да създаде телевизионна компания, медиен холдинг. А сега няма проект. Малашенко стана толкова незабележим, че Вера дори не забелязала кога се е върнал. Защото преди имаше проект, а сега няма.

Вера също няма проект. И рядко ходи в Чигасово. Основното й занимание в тамошната й къща е да прави перманентен ремонт, та по този начин къщата да съответства на вътрешното усещане на собственичката си (изоставеност и разруха). Вера върви по улиците на селището безшумно и говори почти шепнешком, така, сякаш са изключили звука й.

… Медийният магнат Гусински говорел високо, размахвал ръце и обикалял из просторния хол на къщата си. И всичко наоколо блестяло. Блестели лъскавите джунджурии, с които била окичена цялата къща. Кичозните боклуци. Но тогава те изглеждали луксозно, защото наистина били луксозни. И ако в тоалетната за гости нямало златна дръжка, това било само защото не му оставало време да сложи такава с помощта на медийния холдинг. Защото Владимир Гусински наистина смятал, че медийният холдинг е проект, с помощта на който може да се направи всичко.

Когато…

… Писателят Виктор Шендерович се смеел с глас на терасата на къщата на Гусински, защото обичал да се смее и защото измислил сатиричното си предаване „Кукли“ за телевизия НТВ. Предаване, в което политиците били представяни като пълни изроди. Това бил неговият проект. И той се смеел, като карал и другите да се смеят. Малката му дъщеря, която дошла заедно с баща си за компания, се щурала из градината и скучаела, тъй като не разбирала какво чак толкова развеселява възрастните. Децата не могат да разберат проектите, понеже нямат проектно мислене. Децата смятат, че всяка хубава игра ще продължава вечно и тя не бива да бъде спирана, не може да бъде отнета. Освен малката дъщеря на Шендерович, така си мислел и Гусински.

Когато…

… Телевизионният водещ Кисельов, ръководителят на проекта НТВ, слязъл във винарската изба, за да изненада гостите си с някаква рядка бутилка. Жена му Маша разкрасявала къщата със старинни финтифлюшки и пишела на ръка (не можела да работи с компютър) сценария на поредното предаване „Летовници“. В него се разказвало какъв е бил животът в старите вилни зони и колко романтично хората „се разхождали по алеите и пиели чай от самоварите“. Това бил нейният проект. Въпреки че живеела в модерно вилно селище, тя никога не снимала предавания за модния в момента вилен живот, а само за отминалия. Опитвала се да научи новобогаташите как да живеят правилно във вилната зона.

Когато…

… Политикът Григорий Явлинский се разхождал по пътечките и пиел чай от самовар на същото това място. Обяснявал подробно на Игор Малашенко и на всеки срещнат политическите си възгледи и принципи, върху които се изграждала партията „Яблоко“. Това бил неговият проект и той твърдял, че няма да вземе пари, ако заради тях трябва да отстъпи от принципите си. А пък Игор Малашенко се усмихвал, защото парите ги давал той. И вероятно си мислел, че партията е негов проект, щом като той дава пари и ръководи предизборната кампания.

Когато…

… На терасата на кафенето седели всевъзможни юристи и всевъзможни политолози и всеки си имал проект.

А сетне…

… В три часа следобед станало ясно, че никой няма проект. Че има само един-единствен проект, който се нарича „Владимир Гусински“. Че Владимир Гусински е струпал всичко на една камара — банката, която нямала ликвидност, държавните кредити, които не смятал да връща. Телевизията, която трябвало да бъде едновременно независима и да обслужва бизнес интересите на Гусински, вестника, списанието, армията от репортери, които получавали заплати във вид на проценти от несъществуващи депозити в банката на Гусински (която нямала ликвидност). Трудно било да развържеш този гордиев възел, но само да срежеш една нишка, и целият възел се разпадал. А били срязани няколко нишки едновременно.

Гусински грешал, като си мислел, че в битката за власт ще победи кметът на Москва Лужков. Вместо Лужков победил абсолютно неизвестният Путин. Гусински грешал, като си мислел, че държавата ще му опрости кредитите, както ги е опрощавала винаги. Този път не му ги опростили. Грешал също така, като смятал, че репортерите ще му бъдат верни, след като са им раздали бонуси. Репортерите не му останали верни. Или поне много от тях. Те не искали да вярват, че НТВ е проект на Гусински. Всеки си мислел, че неговото предаване или репортаж в новините си е негов проект, а не на Гусински. Всеки виждал лицето си в кадър и си мислел, че това означава много.

Затова много журналисти не участвали в стачката, когато президентът Путин решил да отнеме медийния холдинг на Гусински. Те не вярвали, че са само част от проекта на Гусински, който Путин иска да отнеме и да разруши.

Не вярвала и Вера Кричьовская. Тя и сега казва: „Не! Не, не е истина! Ние правихме хубава телевизия! Доказахме го!“.

Те наистина доказаха, че могат да правят хубава телевизия. Но хубавата телевизия — казвам го за ваше сведение — все още не е проект. Телевизията е нещо, което е ясно от само себе си. За да превърнеш една телевизия в безупречен проект, трябва да го поставиш в парадоксални условия.

Например в такива, при които акционерите не могат да сменят главния редактор. Тогава проектът е безупречен, а вие отивате на ново ниво в Голямата Игра.

Когато Алфред Кох отишъл да отнеме от Гусински медийния холдинг и телевизията му НТВ, много журналисти напуснали. Режисьорката Вера Кричьовская и телевизионният водещ Леонид Парфьонов обаче останаха. И успяха да направят телевизията много по-добра, по-професионална, по-интересна и по-независима, отколкото по времето на Гусински.

Те направиха блестяща телевизия, която имаше само един недостатък. Знаеше се, че от този проект могат да изхвърлят авторите му и на тяхно място да дойдат други, но проектът ще продължи да съществува. Това беше ясно, защото от проекта НТВ вече бяха изхвърлени авторите Гусински, Малашенко, Кисельов… Дойдоха Парфьонов и Кричьовская, а проектът продължи да съществува и дори стана по-добър. Значи можеха да изхвърлят авторите още веднъж, и трети път, и четвърти път.

Защото това не беше проектът на Вера Кричьовская и Леонид Парфьонов под наименованието „Хубава телевизия“. А проектът на Владимир Путин под наименованието „Да унищожа НТВ“.

Ако проектите в Голямата Игра имат имена, повечето от тях ще започват с думите „да се отнеме“ или „да се унищожи“. Защото като цяло унищожителните проекти в Голямата Рубльовска Игра са по-успешни, отколкото съзидателните. И именно те носят големите печалби.

 

 

40. Юля Шахновская гледала как баща й всяка вечер слиза под земята и с всеки изминал ден й ставало все по-тъжно. Всичко започнало с телефоните. Веднъж Юля забелязала, че баща й има втори мобилен телефон.

Винаги имал само един, а сега изведнъж — и друг, на който Юля дори не знаела номера. След известно време при Василий Шахновски се появил и трети мобилен телефон, а по-късно — и четвърти.

На Рубльовка често става така. Трябва ви един телефон с номер, който да знаят всички. Той не бива да се променя. Никога. Не бива да се изключва дори в самолета. Защото вие винаги чакате да ви се обадят на този номер, който всички знаят. Един ден на този номер може да се обади някой добър познат. Или бегло познат, или съвсем непознат за вас човек. Той няма да ви каже нищо по същество, а само това, че трябва да си поговорите. Защото всички знаят този номер, а щом го знаят, значи го подслушват. Вие ще продиктувате номера на втория си телефон, който никой не знае. Човекът веднага ще ви се обади на този номер, докато не са започнали да подслушват и него. И ще ви каже: „Бягай!“. Или „Предлагат ти да се предадеш“ и ще ви обясни условията, при които ще ви бъде оказана помощ. След този разговор по принцип можете да изхвърлите SIM-картата, защото този номер вече не е тайна за никого. Ако сте станали персонаж в нечий проект под наименованието „Да се отнеме…“ (Какво имате? Компания? Партия? Семейство? Живот?), няма да мине и едно денонощие, когато ще започнат да подслушват и втория ви телефон. Защото проектите, които започват с думите „да се отнеме“ и „да се разруши“, се подхващат от сериозни момчета, които знаят как да подслушват мобилни телефони и не виждат нищо срамно в това.

Третият телефон ви е нужен, за да може по него да се обажда само един човек. Някакъв много важен за вас човек. На него не сте изпратили с есемес и не сте продиктували по телефона номера, записали сте го по време на лична среща на лист, като сте го скривали с лакът от камерите, които може би са се намирали зад вас.

Ако за вас има и втори много важен човек, тогава ще ви трябва и още един телефон специално за разговорите с него. А други… Други телефони едва ли ще ви потрябват, защото дори и двама души, които са много важни и заради които си струва да се обзаведете с отделни телефони, вече са голям късмет.

Юля не знаела нищо за това. На нея й прилошавало, когато забелязала, че баща й се сдобил с втори мобилен телефон, после с трети, с четвърти. По това време на баща й просто му станало навик след вечеря да слиза в мазето и там да прекарва по няколко часа. Стълбището, което водело към мазето, се виждало от кухнята. Юля го наблюдавала как слиза и все повече й се струвало, че той потъва или пропада вдън земя.

Стълбището водело към помещението в мазето. Един обикновен човек би направил там работилница, за да майстори в нея табуретки от палисандрово дърво или да изработва шахматни фигурки на струг… Но на Василий Шахновски не му било до хобита, затова помещението под къщата му било празно. В дъното му имало врата и още няколко стъпала, които водели надолу. След това още една врата, зад която било монтирано огромно котле за отоплението и топлата вода на къщата, електрическо табло и газов вентил. А зад тях в мрака се виел подземен лабиринт.

Селището Ябълкова градина, в което живеели шефовете на нефтената компания ЮКОС, било построено наведнъж и всички къщи били издигнати едновременно. Съответно по едно и също време били прокарани и инсталациите за газ, електричество, вода, канализация… За да се прокарат те и да бъдат обслужвани, се оказало най-удобно да се изгради единна система от подземни тунели — широки, овални и с височина колкото човешки ръст. Те приличали на тунелите на метрото, само че били направени от специален бетон с най-високо качество, който се използвал за строителството на военни бункери. Тунелите свързвали къщите на Ходорковски, Лебедев, Невзлин, Брудно и Шахновски. В началото, когато на Рубльовка било модерно в мазетата да се правят стрелбища, в един от тези тунели имало и стрелбище. Когато там стреляли, Юля и другите деца, които играели точно над стрелбището, не чували стрелбата. След това зарязали стрелбището и в течение на две години никой изобщо не влизал в подземието.

А сега тунелите отново влезли в работа. Всяка вечер шефовете на ЮКОС отивали един при друг по тунелите, сядали на циментовите стълби и започвали да обсъждат служебните си проблеми. Как да се измъкнат от претенциите на данъчните, как да предпазят Платон Лебедев от арест, какво е казал човекът в Кремъл; какво е казал човекът в правителството?

Слизали там, защото подслушвали телефоните им. Подслушвали дори и разговорите им в кухните, и тези по време на разходки в парка. Покрай селището имало фургони на КГБ с чувствителна подслушвателна апаратура. И хората слизали в подземието. Милиардерите…

Долавяте ли сигурния признак на успешния проект? Среща на милиардерите (нещо съвсем нормално), която обаче не се прави в луксозен хотел, нито в някаква представителна сграда за приеми, а в подземните канализационни тунели. Освен това до проекта се е докоснал върховният властелин така, както трябва. Знаел е, че се канят да разорят и да отнемат компанията, изказвал се против това, но не успял (или не поискал) да спре процеса. По всички признаци проектът „Да се отнеме ЮКОС“ би трябвало да бъде успешен, само че Ходорковски, Лебедев, Невзлин, Шахновски и Брудно не били негови автори, а само персонажи. Ти не можеш да направиш нищо, ако си персонаж. Проектът може да бъде спрян само от автора. Максималното, на което е способен един персонаж, е да изчезне, да се скрие, да обърка дирите, да протака колкото се може повече проекта с надеждата, че той ще престане да носи печалби на авторите и ще започне да ги разорява. Така се опитвали да направят шефовете на ЮКОС в подземието — да се крият, да объркват следите и да протакат.

 

 

41. Може би най-важният проблем на милиардерите, които се криели в катакомбите, бил, че те не можели да се предадат, дори и да искат. Защото единият от тях не бил обикновен човек, самият той представлявал проект. Няма как да закриеш един проект, ако този проект си самият ти, Михаил Ходорковски.

Не зная дали Ходорковски нарочно е преплитал различните свои дейности. Дали е осъзнавал, че ако не разделяш проектите си, а ги преплиташ и свързваш един с друг, всеки от тях престава да бъде сам по себе си такъв и в проект се превръщаш самият ти, човекът, който…

Имаш банка, но купуваш и нефтена компания и преплиташ работата на банката с работата на нефтената компания.

Имаш банка и нефтена компания, но освен това построяваш в селището Коралово край Москва и интернат за деца, чиито родители са били военни и са служили или загинали по горещи точки. Организираш обучението в училището така, че възпитаниците му да влизат в институтите с нефтени специалности, а след като завършат институтите, да получат работа в компанията ЮКОС. И дори правиш изложба в актовата зала на училището. Там зад една витрина има бутилка с необработен нефт, та децата още от малки да знаят как изглежда.

Имаш банка, нефтена компания и училище, но организираш и благотворителния проект „Отворена Русия“, който се занимава с образование, снабдява с компютри провинциалните училища и с книги провинциалните библиотеки.

Имаш банка, нефтена компания, училище и благотворителен проект, но си спретваш и лобистка група в парламента, в която влизат депутати от различни партии, работещи за интересите на ЮКОС извън зависимостта от партийната си принадлежност. На това отгоре един от тези депутати е бившият директор на училището. А Василий Шахновски става сенатор. И всичко се преплело до такава степен, че вече било невъзможно да отделиш единия проект от другия, а трябвало да си имаш работа само с ключовия за всички проекти човек — Михаил Ходорковски.

За да довърши окончателно бъркотията, която е създал (вероятно той би нарекъл тази бъркотия стратегия), Ходорковски на всичкото отгоре решил да обедини двете най-големи нефтени компании на страната и да размени част от акциите на огромната нова компания срещу акции на някакъв световен нефтен мейджър^[6] от сорта на „Шеврон“. А след като размени акциите, да стане член или дори шеф на съвета на директорите на транснационалната нефтена компания, чийто бюджет е съизмерим с бюджета на страната, тоест да се измъкне от властта на държавата.

Това предстояло да се случи толкова скоро, че по време на срещата на производителите с президента Путин, Ходорковски се осмелил да говори право в очите му за нарастването на корупцията. Да обвинява за това всички, включително Путин и себе си, и да предлага план за разрушаване на корупционната система, започвайки от Путин и Ходорковски.

Това беше срещата на олигарсите с президента и случката е всеизвестна. Само че по време на тази среща един от олигарсите не се грижел за това, как да спечели още пари от близостта си с властта, а за това, как да изхарчи пари, за да промени властта — изненадваща позиция. Тогава изкристализирали добрите условия за проекта „Михаил Ходорковски“. Путин осветлил въпросния проект. След като чул какво говори олигархът, го срязал доста остро, макар че не успял да му затвори устата веднага. Което изградило ореола на успеха (както и на катастрофата) над проекта „Михаил Ходорковски“. И с което икономическият проект „Да се отнеме ЮКОС“, замислен от сериозните момчета, подслушващи мобилните телефони, се превърнал в политическия проект „Да се унищожи Ходорковски“. В този случай просто нямало как да се предадеш по друг начин, освен да посегнеш на живота си. Защото, независимо дали ще напуснеш страната, дали ще влезеш в затвора, дали ще раздадеш всичките си богатства и ще идеш в манастир, ти пак си оставаш Михаил Ходорковски. А това означава, че проектът „Да се унищожи Ходорковски“ продължава. И всичко, което ти остава, е да го удължаваш и удължаваш. Да протакаш съдебен процес след съдебен процес, да седиш в мазето на собствената си къща, да лежиш в затвора, да чакаш, да не униваш и да продължаваш да си Михаил Ходорковски, защото рано или късно проектът „Да се унищожи Ходорковски“ ще започне да работи срещу себе си. И ако успееш да устоиш достатъчно дълго, ще видиш, че хората, които са искали да унищожат Михаил Ходорковски, ще го обявят за герой. А хората, които са искали да завземат ЮКОС, ще се чудят как да се отърват от ЮКОС и Бог да им е на помощ!