Валерий Панюшкин
Рубльовка (4) (Правилата на играчите)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Рублёвка: Player’s handbook, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog(2015 г.)

Издание:

Автор: Валерий Панюшкин

Заглавие: Рубльовка

Преводач: Ива Николова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: „Слънце“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Националност: руска

Печатница: ИВНЕСТПРЕС АД

Редактор: Ванко Кабакчиев

Художник: Вихра Стоева

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-954-742-211-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6694

История

  1. —Добавяне

Играта започва

3. Каква е целта на Играта „Рубльовка“, е въпрос, на който почти нито един Играч не би отговорил. Рядкост е някой обитател на Рубльовка съзнателно да формулира целта. Така е и по-безопасно. Защото, ако някакъв чужд човек разбере към какво се стремиш, като нищо може и да ти попречи.

Пьотър Авен (шеф на „Алфа банк“, съсобственик на нефтените и финансовите активи на „Алфа груп“, със състояние, възлизащо на 4,5 милиарда долара, на 28-о място в списъка на „Форбс“), казва, докато налива шампанско в чашите: „Ама, моля ви, Валерий, трима, най-много четирима души в компанията са наясно към какво се стремим. Останалите нямат представа, пък и не им трябва“.

Празна къща. Късна вечер. Трима въоръжени охранители от „Алфа банк“ наблюдават територията. А пък аз седя, вдигнал крака на фотьойла, и си мисля: за нищо на света… за нищо на света Пьотър Олегович няма да ми каже какви са целите му, пък и не ми трябва да ги зная. Попитах просто ей така, от любопитство.

Любопитство, което никога няма да бъде задоволено. Защо човек се мести да живее на Рубльовка? Защо хлътва в Играта? Защо веднага след революцията през 1917 година Троцки завзема Юсуповския дворец? Дали, за да задоволи комплекса за непълноценност на малкото еврейче, което десет години преди това дори не са допускали да мине покрай този дворец? Или за да затвърди статута си на такъв тип пролетарски вожд, когото дори животът в дворец не може да направи по-малко пролетарски? Или за да подразни Сталин, чиято ревност (може би към живота на Троцки в двореца?) ще се увенчае с удара с ледокоп[1]?

Защо през 1918 година Ленин (според свидетелството на Адриан Рудомино) пише за необходимостта да се открие образцов санаториум за членовете на ЦК в Барвиха, като за целта е изхарчена валута? В страната цари глад, води се гражданска война, валутата за закупуването на жито не достига — защо го прави? Нима е било невъзможно да минат без това? Или Ленин е бил убеден в неописуемата любов на гладуващите народни маси до такава степен, че е знаел: въпросните маси ще му построят дори и един образцов санаториум, платен с валута?

Защо (според свидетелството на същия Рудомино) в началото на 30-те години на XX век съветският министър на финансите Марясин е построил край вилата си в Рубльовка огромни конюшни за състезателни коне? А в средата на 30-те се влюбил нещастно в една от ездачките си и се опитал да се обеси в една от конюшните заради несподелената любов? И дали в края на 30-те Марясин не е разстрелян точно заради тези конюшни?

Постъпките на рубльовските обитатели изглеждат нелогични и непоследователни, ако се предположи (и се допусне грешка!), че целта им е да живеят спокойно в това екологично чисто предградие на Москва. Точно обратното — целта им е да живеят неспокойно.

Би могло да се разбере защо великият Мстислав Ростропович е заживял във вила в Жуковка. Да речем, че това е било доказателство за принадлежността на виолончелиста към съветския аристократичен елит. Но в такъв случай защо Ростропович е канил изпадналия в немилост писател Солженицин да гостува и да работи във вилата му? И дори е направил специална пристройка, в която Солженицин да пише книгите си. А след като приютил този изпаднал в немилост човек, той също изпаднал в немилост, лишил се от концерти, от гастроли в чужбина и от любимия си оркестър. Защо Ростропович е постъпил така? Нима само с цел вече да не бъде голям музикант, ухажван от властта, а да бъде музикант, с когото съветската власт просто няма какво да направи. И ето че Солженицин се разхождал в жуковската гора, обмисляйки антисъветските си произведения, а по пътечките, току-виж, срещнел някои съветски ръководители — да речем, Суслов или Брежнев. А когато се срещали, само дето не се поздравявали.

Ами президентът Елцин? Защо през размирната 1993 година не живеел в Кремъл, където и връзката с правителството е директна, и е по-лесно да държиш ръката си на пулса на зараждащия се метеж? Защо е живял на Рубльовка? Та нали самият той написа в мемоарите си, че щели да го свалят от власт, ако тогава хеликоптерът не бил пристигнал навреме да го вземе от вилата. Защо цялата власт на Елцин е зависела от пилота на хеликоптера? Или тя нямаше да е свещена, ако президентът се е страхувал, че пилотът на хеликоптера ще го предаде?

Ами президентът Путин? Защо живее на Рубльовка и всеки ден спира движението по шосето за четирийсет минути? Та нали го мразят заради това? Или цялата работа е точно в това, че го мразят, но мълчат, страхуват се и търпят?

Защо дори и най-скромният собственик на имот на Рубльовка си купува къща там? Та нали знае, че няма да може да съхранява диамантеното колие на жена си на това място, а в банков сейф, защото рубльовските крадци са изумително сръчни, хитри и дръзки. Та нали знае, че ще плаща три пъти повече за всичко — за чаша чай в ресторант „Пристан“, за билетите за концерт в „Барвиха Лъкшъри Вилидж“, за ток, за газ, за вода (въпреки че водата спира, колкото и да плащат за нея). Нали знае, че ще пътува два часа до града, за да си свърши работата. Знае, че комшиите му или ще започнат да изсичат боровете, или ще вдигнат седемметрова ограда и ще скрият красивия изглед на нашия герой. Знае, и въпреки това си купува къща на цената на вила на някое море, на алпийска къща в някоя планина, на луксозен апартамент в Ню Йорк, Париж, Лондон… Макар че може да живее в Москва. В центъра. Или да си наеме апартамент в хотел и да прекарва приятно своя дял от вечността, без изобщо да го е грижа за собствеността.

Но въпреки това нашият герой си купува къща на Рубльовка. А който няма пари за къща, пак се стреми да дойде тук поне за една вечер, поне за два дни. И ми позволете да предположа, че не го прави, за да се сдобие със спокойствие. А точно обратното — за да влезе в условията на жестокото състезание на всички с всички и в крайна сметка или да загине, или да стане по-силен.

 

 

4. Формулирането на целта на Играта е за начинаещи. За слаби играчи. Но точно от тях можеш да научиш смисъла. Банкерът Пьотър Авен няма да формулира целта: „Ама, моля ви се, Валерий…“. Банкерът Михаил Фридман ще я формулира уклончиво: „Разбирате ли, по време на криза всички губят. Само че можеш да губиш по-малко от всички останали…“ Но светската коментаторка Божена Ринская ще ти я формулира директно: „Да спечелиш състезанието на живота!“. Сиреч, на Рубльовка не се живее, за да се наслаждаваш на удобство, да обичаш и да бъдеш обичан, да отглеждаш деца, да се осъществиш в работата, в секса, в спортните занимания, да се издокарваш с нови дрехи, да се храниш добре и да се разхождаш на чист въздух… Не! Ти трябва да спечелиш състезанието на живота! Да се издигнеш по някакъв начин над околните. Или да ги принизиш по някакъв начин. Това е едно и също. В годините на благоденствие да печелиш повече от конкурентите си. В годините на кризи да губиш по-малко от тях. А защо да печелиш? Защо да не изгубиш? Не задавайте глупави въпроси! Защото, докато се чудиш, току-виж, конкурентите те задминали и спечелили състезанието на живота преди теб.

Като писателя Солженицин. Седял си в пристройката при Ростропович, пишел книгите си и уж целият от главата до петите бил в ръцете на членовете на комунистическия ЦК, които живеели наоколо. А шефът на КГБ, който лекувал бъбреците си в санаториума в Барвиха, арестувал ръкописите на Солженицин, не му позволявал да публикува нищо, и в крайна сметка го изселил от страната. Но минали години и къде са сега онези членове на ЦК? Къде е онзи шеф на КГБ? Няма ги. От тях са останали само каменни табелки на стената на Кремъл. А пък писателят Солженицин получи Нобелова награда за литература, преживя емиграцията и триумфално се завърна.

И президентът Путин (наследник на шефа на КГБ) отиде при него, за да го поздрави. А президентът Медведев (наследник на членовете на ЦК) се поклони на гроба му. Вероятно Божена Ринская нарича точно това „да спечелиш състезанието на живота“. Предположението, че писателят би могъл да пише не за да унижи властелина и да се извиси над простосмъртните, не влиза в рубльовската логика. Да служиш на литературата? Да размишляваш за съдбата на родината? Да изследваш човешката душа? Това са пълни глупости! Истинската цел е да спечелиш състезанието на живота. И други цели няма.

Или Михаил Ходорковски — за броени години създаде банка, придоби нефтена компания и стана най-богатият човек в държавата. Но на върха на успеха си се срина и не успя нито да се спаси от затвора, нито да спаси компанията си от фалит. Значи, бе загубил състезанието на живота, освен ако не допуснем, че в далечното бъдеще ще излезе от заточение и ще отмъсти на всички. Защото има най-различни стратегии[2].

И някои от тях са крайно неочаквани, досадно непобедими. Божена Ринская пише в блога си, че в Европа, където се чувства комфортно, инвалидите са непоносими, непоносими, непоносими. За тях под прозорците й в хотел „Лакшери“ свири и свири светофар за слепи и няма никакъв начин да го изключиш, пък ако ще да си наемеш президентския апартамент. Или пред колата й спира автобус и в него безкрайно дълго се качват инвалидни колички. А пък ти — красивата и богатата, успялата и здравата, стой и чакай. Или пък друго — за скъпата кола на Божена може да няма място на нито един паркинг, но най-удобните места, които са за инвалиди, винаги са празни. И това не е честно! Според логиката на Божена инвалидите не могат да бъдат победени в състезанието на живота, щом като за нищо и никакво им дават такива привилегии. И на Божена й е трудно да признае, че инвалидите са я победили в състезанието на живота просто ей така. И на това отгоре не са я победили по правилата, тъй че тя не може да ги надвие, да ги лиши от привилегии или да получи техните привилегии. В крайна сметка няма да си отреже крака, я!

 

 

5. Наистина няма определени правила. Например една неделя Елен Фербеек[3] излязла от къщата си в Жуково да покара ски. Планът за неделната разходка на Елен бил следният — да стигне по прокараната от скиорите пътека по леда на река Москва до ресторант „Пристан“, да свали ските, да изпие чаша чай, а след това да се върне по същата пътека вкъщи. Само че не станало така. Защото освен скромни скиори, по леда на река Москва препускат и някакви безумци със скимобили. Вдигат шум и трясък и бълват изгорели газове от моторите. И това не са някакви хлапаци, не са младежи, а солидни възрастни хора, които препускат като бесни, и то по прокараната от скиорите пътека, сякаш са си поставили за цел да прегазят своите съседи, с които може би предишната вечер са се поздравявали, докато са купували храна в „Дрийм Хаус“. А сега искат да ги размажат. Макар че с тези скимобили са загинали много хора и много са се осакатили, тъй като не са успели да овладеят скоростта. В най-добрите си години дори и самият Борис Березовски се понесъл със скимобил през полето, връхлетял на буца пръст, преобърнал се, счупил гръбначния си стълб и със самолет бил откаран на носилка с превързана глава в швейцарска клиника, където дълго го лекували.

„Проклети скимобили“, мислела си Елен, докато се връщала от провалената си разходка и написала във вестник „На Рубльовка“, че вероятно не разбира удоволствието да препускаш със скимобили, но ако на някого чак толкова му се ще да ги кара, може би си струва скиорите да се разберат помежду си. Например да се разхождат от дясната страна на реката, а скимобилите — от лявата. Да се въведат правила, за да не си пречат взаимно. Така написала Елен, тъй като искрено не проумявала, че правилата в тази Игра не могат да бъдат въвеждани изначално, а трябва да бъдат натрапени от онези, които са по-силни. Защото натрапването на правилата е част от самата Игра. И проблемът не е в това, че скимобилистът е по-силен от скиора, а в това, кой е скимобилистът и кой е скиорът. Ако на Първия човек внезапно му хрумне да се разходи със ски по леда на река Москва, скимобилите ще изчезнат яко дим — ще се сврат до брега и ще угасят моторите си, защото е едно, когато скиорът е Елен Фербеек, и друго, когато скиорът е Първият човек. Трябва да си наясно къде е силата!

Но не бива да се смята, че правилата на Рубльовка задължително се натрапват със сила. Понякога това става и с хитрост, и с изненадващи действия, и внезапно. Както например постъпил професорът от Московския университет Александър Аузан в самото начало на 90-те в селището Нов, в онази негова част, която стига до село Раздори. Той живеел там от 50-те години, след като баба му купила парцел на това място в памет на разстреляния си мъж, легендарния командир на корпус Аузан, който си мечтаел да живее в Раздори. Живеел си добре и си другарувал със своя комшия, маршала от авиацията Евгений Савицки, чиято дъщеря Светлана е втората жена космонавт в Съветския съюз и два пъти герой на Съветския съюз.

Но времената се променили. Маршалът обеднявал и дъщеря му, свикнала със светлите подвизи, а не с всекидневния капиталистически труд, също обеднявала. И все по-често, когато срещнел Аузан на пътеката или седели заедно на пейката, маршалът подхващал разговор за това, че иска да продаде вилата. Може би очаквал Аузан сам да му предложи да купи имота на маршала. Може би просто си мърморел по старчески. А може би виждал, че Аузан пише икономически статии в централните вестници и го смятал за близък до новата власт, а следователно и за състоятелен. Но Аузан не бил близък на властта и не бил състоятелен, понеже правилата на Играта на Рубльовка не действат толкова праволинейно. Тъй че Аузан не купил имота.

И ето че веднъж маршал Савицки казал на Аузан, че вече е намерил купувач на вилата си в лицето на един солиден човек. А след няколко дни в бившата генералска къща се нанесъл Отари Квантришвили, който според официалната версия бил предприемач, меценат и поклонник на свободната и класическата борба, а според слуховете бил престъпен бос. Нанесъл се и естествено, първата му работа била да се захване да строи до генералската вила нова и десет пъти по-голяма къща.

Слуховете, че Отари е високопоставен бандит, косвено се потвърдили. Всеки ден още от ранно утро край портала му се мяркали неприятни личности, които очаквали престъпническите им спорове да бъдат решени в съответствие с мафиотския кодекс. Аузан бил притеснен, защото бандитите са като акули, задушават се без движение, не могат да се задоволят с постигнатото и щом Отари се е сдобил с този имот, значи щял да поиска да докопа и съседния.

И станало точно така. Веднъж Квантришвили отишъл при Аузан и започнал да разтяга локуми, тоест да разказва някаква неправдоподобна история, в която нямало начин да не повярваш. Защото, ако не повярваш, разказвачът много ще се обиди, а пък той целял точно това — да се обиди и да намери повод за скандал. Квантришвили казал, че строителите му са идиоти, проектирали са по някакъв неправилен начин новата къща, тя някак от само себе си се строи така, че влиза в имота на Аузан и — накратко! — дали Аузан няма да е така добър да продаде на Квантришвили към двеста квадратни метра от своя терен на пазарна цена?

Аузан знаел, че това е само началото на изнудването, само първият ход от многостепенна комбинация, чиято цел е да завземе имота му. Както хулиганът, който спира интелигентен минувач на тъмната улица и го моли за цигара. Ако му откаже, може да се обиди, да го пребие и да го ограби; ако се съгласи, значи е мухльо и след втория въпрос пак може да намери повод да се обиди, а след това да го пребие и да го ограби.

И тогава Аузан казал: „Тук, при нас, в Разводи, е прието споровете за терени между комшии да се решават по добросъседски“. Квантришвили кимнал: да, правилно е да бъде по добросъседски. Това било правилно и според престъпническите правила, и според древните грузински обичаи, заседнали в паметта на Квантришвили. „И да не се вземат пари от комшията“ — продължил Аузан. Квантришвили учудено вдигнал вежди. Защото дори в началото на 90-те сто квадратни метра на Рубльовка вече струваха цяло състояние.

„Затова, Отари — обобщил Аузан, — вземи двеста квадрата без пари, подготви документите и аз ще подпиша.“

И страховитият Квантришвили бил надвит. Добрите стари традиции, вкоренени по-дълбоко в душата му от престъпническия кодекс, се събудили — грузинското добросъседство, жертвоготовността в отношенията, уважението към древните нрави. И за Квантришвили по-нататъшното завземане на имота на Аузан вече било невъзможно. Защото можеш да вземеш всичко на един баровец, но не можеш да заграбваш от свои хора. Можеш да отнемеш собственост, но не можеш да забравяш благодеянието. Можеш да измамиш, но не можеш да нарушиш древните традиции. И тогава Отари с уважение казал: „Ти учиш мен, грузинеца, на добросъседство! Че аз… Че аз… — и взел решение — аз ще ти подаря бяла спалня!“.

От този момент нататък професорът и престъпникът станали приятели. Престъпният бос карал професора до Москва с колата си, помагал му да си намери дефицитни дъски, ходел му на гости, наблюдавал с уважение как учените икономисти играят на терасата на „Монополи“ по усложнени правила и с респект питал: „Кажи ми, Саша, ти например работиш много, но аз изобщо не мога да разбера къде са парите от твоята работа?“.

Или казано с други думи, Квантришвили не разбрал усложнените правила, по които Аузан играел рубльовската Игра. И следователно загубил. Според терминологията на голямата рубльовска Игра това означава, че професорът успял да наложи своите правила на престъпника, а не обратното.

Изминали няколко години и Квантришвили бил убит. В Москва, край Краснопресненските бани, в някаква престъпна война, чийто смисъл е неясен за нас. От уважение към жертвата стрелецът захвърлил винтовката на земята и я строшил, та никой повече да не може да бъде убит с това оръжие. Впрочем уважението не попречило на партньорите на Отари да заграбят цялата му собственост, защото техните правила са такива. За вдовицата Елисо останал само един малък салон за красота на Рубльовка и вилният терен с двете къщи — старата и новата. Тя започнала да дава под наем новата къща и да живее с наема, който не бил малък. В един момент в къщата й квартирувал заместник-министърът на финансите Олег Вюгин. Той си назначил охрана. А охранителите на Вюгин затваряли уличките в Раздори, когато шефът им тръгвал на работа. И един ден Елисо казала на Вюгин: „При нас, в Раздори, не е прието охраната да пречи на хората, които се разхождат. Дори Отари нямаше толкова охрана“. Вдовицата на престъпния бос направила със заместник-министъра същото, което преди това професорът от съседната къща направил с мъжа й. И Вюгин се подчинил. И прибрал охраната си. Оттогава охранителите на Вюгин се криели зад портите на селището.

 

 

6. Само по себе си установяването на правилата вече е стратегия и залог за победата в Играта. Побеждава този, който установява правилата. Защото как бихте могли да победите в състезанията, ако не знаете правилата, а вашият конкурент ги знае? Затова, ако е възможно, сериозните Играчи не приемат дори битовите, дори дребните правила от сорта на женските капризи. Например съпругата на банкера Тарико обзавеждала дома си. Прелиствала усърдно каталозите. Избрала красиви ръчно рисувани чинии. И предложила да ги купят. Но съпругът й Тарико категорично отказал и вместо красивите съдове нарочно избрал нещо неописуемо почти от чисто злато, чиято пищност била прекалена дори за едно парвеню от Изтока. И постъпил така не защото бил далеч от добрия вкус или от модерните представи за хубав дизайн, а точно защото не искал да се подчини на правилото „съпругата обзавежда дома“. Понеже, ако се въведе такова правило, един господ знае как жената ще се възползва от него, какви капани ще наслага и как ще навърже живота.

А нефтеният брокер Могамедов вечер влизал в детската стая да нагледа жена си и бебето им. Това било опасно нарушение. И можело да се превърне в правило — всяка вечер да влизаш в детската стая, да дундуркаш бебето и да галиш жена си. Това е опасно! Затова милиардерът взел от поличката една опаковка детски памперси, повъртял ги разсеяно в ръцете си, зърнал цената и учудено попитал: „Ама толкова ли струват памперсите?“.

И напуснал стаята тичешком, обадил се на изпълнителния си директор и му наредил от утре да повиши заплатите на всички служители в компанията на Могамедов. Защото, видите ли, хората не можели да живеят и да работят нормално, при положение че детските памперси струват цяла камара пари. Но всъщност направил всичко това, за да не се подчини на натрапеното от жена му правило всяка вечер поне за малко да става баща и съпруг, да влиза в детската стая, да седи там и да се умилява. Защото един господ знае до какво може да доведе разнежващото умиление. По-добре е да не се подчиниш и да покажеш, че си влязъл в детската стая не като баща и съпруг, а все пак като нефтен брокер, собственик на компания и милиардер.

Така е по-правилно, защото…

 

 

7. … да не участваш в рубльовската Игра, е невъзможно. Ако не участваш, това не означава, че стоиш настрани или че живееш личния си живот. Това означава, че губиш. Както младият компютърен геймър спи по четири часа в денонощие, а през останалото време играе в мрежата, тъй като се бои да не изостане от конкурентите си, тъй и обитателят на Рубльовка съобразява всяко свое действие с хода на Играта, независимо дали става дума за делови преговори, любовна среща, или разходка из гората. В този случай причината дори не е в парите. Причината е, че на всяка цена трябва да бъдеш в крак с играта.

Например трима младежи — Емелян Захаров, Егор Шупе и Демян Кудрявцев, решили да открият малко ресторантче в Жуково. Най-големият от тях — Емелян Захаров, имал малко антикварно магазинче и свързано с него помещение. Егор и Демян също като че ли имали някакви дялове в магазинчето и в бъдещото ресторантче, но по характерен за Рубльовка обичай младежите криели това. Знаело се само едно — че тримата няма да могат да поддържат ресторанта просто защото не могат да управляват ресторанти. Тогава те поканили в отбора си известния ресторантьор Аркадий Новиков и заедно с него открили заведението „Веранда край вилата“, защото антикварното магазинче на Емелян Захаров се наричало „Вила“, а верандата, превърната в ресторант, била до нея.

Аркадий Новиков се съгласил да ръководи „Веранда“ с условието, че ще получава половината от печалбата. И трябва да отбележим, че ръководел ресторанта блестящо. Из цяла Рубльовка за нула време плъзнал слух, че във „Веранда“ не само готвят вкусно, но е и весело. Организират разни празници, самият директор се разхожда из салона, поздравява клиентите, присяда край масите, запознава хората помежду им. С две думи, „Веранда“ винаги е пълна и носи голяма печалба. След известно време договорът, сключен между Захаров и Новиков, изтекъл. Захаров, Кудрявцев и Шупе решили, че ресторант „Веранда край вилата“ вече е достатъчно известен, персоналът вече е достатъчно обучен, а клиентите вече са свикнали с ресторанта и затова няма никакъв смисъл да продължават договора с Новиков, който прибирал половината от печалбата. Новиков си тръгнал и още същия ден клиентите в ресторант „Веранда край вилата“ намалели почти наполовина. Оказало се, че за много от тях било важно това, че директорът се разхожда из салона. Оказало се, че за много от тях било важно и това, че директорът им се обажда лично и ги кани на събитията, организирани от ресторанта. Както и това, че директорът се казва Новиков.

По отношение на парите Захаров, Кудрявцев и Шупе не изгубили нищо — клиентите станали два пъти по-малко, но за сметка на това не трябвало да дават половината от печалбата на Новиков. Те печелели същите пари и дори грижите им намалели заради по-малката посещаемост, но ги заглождил основният рубльовски страх — че са извън Играта, че не се развиват, че не растат и не са олицетворение на рубльовския тренд. И след като изгубили две седмици, младежите подновили договора с Новиков и възстановили отбора от четирима Играчи, който между другото е класически.

 

 

8. Да-да, рубльовската Игра е отборна. Когато разказва за своите успехи и несполуки, нито един човек на Рубльовка не казва „аз“. А само „ние“. Путин не е сам по себе си, а с Ковалчук, Ротенберг, Тимченко, Сечин… Ходорковски не е сам, с него са Лебедев, Невзлин, Шахновски, Брудно… И Березовски беше немислим без Бадри Патаркацишвили. Дори и най-индивидуалистичната „Алфа груп“ се състои от няколко души (Фридман, Авен, Хан, Сисуев, Гафин) и макар техните роли да не са ясни на широката публика, е очевидно, че те в известен смисъл са отбор.

Всеки геймър ще ви каже, че в онлайн игрите отборът може да включва колкото си иска играчи, но в христоматийния вариант ролите са четири — Воин, Магьосник, Лекар и Бандит. В рубльовската Игра е същото — Воинът се хвърля безогледно към целта, Магьосникът му помага отдалеч със заклинания, както артилерията помага на пехотата, Лекарят се старае да сведе до минимум вредите, нанесени на Война, а Бандитът изпълзява в шумотевицата, за да постигне същите цели с незаконни, хитри и лукави методи.

Когато отборът е в подем, в него доминират Войните. Когато настъпват тежки времена, се появяват все повече Лекари. Това много добре е онагледено, да речем, в историята на компанията ЮКОС. В самото начало в нея ролята на Война играел Михаил Ходорковски — безогледно завземал една нефтена компания след друга, изграждайки холдинга си. В ролята на Магьосника се подвизавал Платон Лебедев, ловък математик, който помагал на Ходорковски, като осигурявал пари, събирал пари, разпределял пари, пренасочвал пари, преливал пари — та нима това не е магия? В качеството на Лекар бил Леонид Невзлин — поддържал контакти с ченгетата от тайните служби, гарантирал си подкрепата им, обяснявал и осигурявал благоразположението им. А кой е бил Бандитът? Няма да обиждаме никого, но в отбора имало и Бандит…

По-важното е, че когато ЮКОС започнала да се разпада, в отбора на Ходорковски отведнъж се озовали много Лекари. Тайните преговори със специалните служби водели и Невзлин (както винаги), и бившият генерал от КГБ Кондауров, и Василий Шахновски, който отдавна се ползвал със заслужен авторитет във Федералната служба за сигурност. В самия край на битката, точно преди краха, Ходорковски се опитал да привлече в отбора си в качеството на супер Лекар заместника на шефа на администрацията на президента Владислав Сурков. Вече всичко било договорено. До селището Ябълкова градина на ЮКОС в Жуковка вече се строяла къща за Сурков и дори била построена. Но в последния момент всичко се провалило. Явно Сурков решил, че дори и неговите сили няма да са достатъчни, за да съживи смъртоносно загиващата компания на Ходорковски. И тази къща така си и стои без собственик.

Но за нас е важно това, че цялата история на Рубльовка, цялото й пространство и време могат да бъдат представени като борба на отбори, във всеки от които има горе-долу по четирима души. Всички рубльовски тайни могат да бъдат разкрити, ако се подслуша за какво си говорят на различните тераси по различно време различни хора на групи по четирима — отборът на Елцин, отборът на Путин, отборът на Ходорковски, отборът на Фридман, отборът на Березовски… И дори…

… дори антисъветският писател Солженицин, който живеел и пишел в Жуковка на вилата на великия виолончелист Ростропович, също спадал към един от отборите в рубльовската Игра. В този отбор Солженицин бил Войнът, който вървял безогледно срещу съветската власт. Ростропович бил Магосникът, който подкрепял отдалеч Война с авторитета си. А великият композитор Шостакович, който живеел срещу тях, бил Доктора. Липсвал им само Бандит.

Бележки

[1] Ако се придържаме към фактите, физическият убиец на Л. Д. Троцки е агентът от НКВД (Народен комисариат на вътрешните работи) Рамон Меркадер (убийството е извършено на 20 август 1940 година, а оръдието на убийството е пикел). — Бел.ред.

[2] Ходорковски бе пуснат на свобода през месец декември 2013 г. — Бел.ред.

[3] Основателката на списание „Космополитън“ в Русия. — Бел.ред.