Валерий Панюшкин
Рубльовка (11) (Правилата на играчите)

Чиновникът

51. През 90-те години, ако рубльовският Играч стане толкова успешен, че големите Пари го правят уязвим, бе прието той да стане депутат в парламента или сенатор. Това му даваше парламентарен имунитет. Но в края на първото десетилетие на XXI век депутатският имунитет вече не струваше нищо. Кандидатите за депутати Мария Гайдар и Никита Белих бяха задържани на митингите и залостени в милицията въпреки директната законодателна забрана да се задържат кандидати за депутати. Депутатът Иля Пономарьов също беше задържан, след като вече бе избран и депутатската карта не му помогна. А пък когато решиха да подгонят депутата Гудков, за два дни дори изобщо го лишиха от мандат.

В края на първото десетилетие на XXI век малко по-стабилен стана не депутатският, а чиновническият имунитет. Например формално един следовател от прокуратурата или служител от Федералната служба за сигурност не притежава никакъв имунитет. Но в действителност всеки регулировчик знае, че ако нарушителят на правилата за движение покаже документ от прокуратурата или от Федералната служба за сигурност, трябва да го пусне.

Минусът на държавната служба се състои в това, че заплатите на чиновниците са много ниски, а да въртиш бизнес и да печелиш нещо настрани, е забранено. Наталия Тимакова, която е пресаташе на Дмитрий Медведев (в миналото президент, а сега премиер), го казва направо: „Получавам само заплата. Аз декларирам всичките си доходи. В това отношение на жените им е по-лесно, защото мъжете им печелят. Но за мъжете, които трябва да издържат семейството си нормално, заплатата на държавен служител, разбира се, не е голяма“. Вярно, Тимакова не уточнява, че в един момент от нейната дейност на пресаташе мъжът й — журналистът Александър Будберг, бе принуден да прекъсне успешната си кариера във вестник „Московски комсомолец“. Защото не можеш едновременно да си журналист и съпруг на главното пресаташе в страната, това е конфликт на интереси. Будберг напусна работа и получи… изключително високоплатената длъжност на пресаташе на банка ВТБ. По този начин всяко пресаташе на правителството и всяко пресаташе на президента получава достъп до пари. Но не до Парите. Ясно е, че не можеш да имаш достъп до Парите, когато постъпиш на някаква длъжност, пък макар и държавна. Не сме забравили, че Парите сами си избират служители. Тъй че на държавна работа се постъпва не за да получиш Пари, а за да защитиш Парите, които вече имаш. Чрез държавната служба се защитават Парите, а те на свой ред защитават Играча, който заради тях е постъпил на държавна работа.

Попитах Тимакова на какво се крепи нейната лоялност към шефа й и защо Медведев й има доверие. Отговори уклончиво, че уж никога не е подвеждала шефа си, че и той никога не я е подвеждал и в много отношения, тъй да се каже, оценките им за текущите събития съвпадат. Така отговори пред мен, а след няколко дни се обади във „Фейсбук“ от най-скъпия италиански хотел „Вила Фелтринели“.

Избухна скандал. Журналистите обсъждаха дали пресаташето на министър-председателя може да живее в хотел, където една нощ струва почти колкото е месечната й заплата. Сетиха се, че тя има състоятелен мъж. Но моментално стана ясно, че „Вила Фелтринели“ не е просто скъп хотел, а е собственост на руския бизнесмен Виктор Векселберг. Скандалът продължи. Този път се обсъждаше дали държавната чиновничка Тимакова не е получила няколко нощи като подарък от олигарха Векселберг.

От гледна точка на Играта този скандал се оказа истинска находка за Тимакова. Ако преди това лоялността на пресаташето към министър-председателя беше осигурена само от „съвпадение на оценките“ и от доходоносната длъжност на мъжа й, то след този случай тя беше категорично потвърдена. Сега Дмитрий Медведев можеше да си затвори очите за скандала, но можеше и всеки момент да даде ход за разследване. Като се има предвид небрежността и послушанието на нашите следователи, съдии и безсилието на адвокатите, за една седмица срещу Тимакова можеше да бъде скалъпено наказателно дело, което да докаже, че тя е получила рушвет от олигарха. Срещу Виктор Векселберг също можеше да тръгне дело, че той, тъй да се каже, е дал рушвет на държавен чиновник. И едва сега министър-председателят Медведев можеше да е сигурен, че пресаташето Тимакова ще му е беззаветно вярна. Защото тя се изправи пред заплахата от наказателно дело, от което можеше да я защити само шефът й. В неговите очи това гарантираше пълната лоялност на подчинената му.

Има много такива случаи. Депутатът Митрофанов например влизаше в парламента във всички мандати, местеше се от фракция във фракция, държеше се ексцентрично, участваше във всички публицистични предавания на света. Въпреки това кариерата му не потръгна. Но веднага щом бе спипан да предава рушвет от 2,5 милиона рубли (или само е подаден сигнал в парламента, че са го спипали, но това все още не е доказано), той тутакси получи шефския пост във важния Комитет за медиите. Тъй като е сериозно компрометиран, лоялността на депутата Митрофанов към властта автоматично вече е осигурена с висящото над него криминално дело. Това означава, че кариерата му ще тръгне нагоре. Държавата ще защити Митрофанов от конкурентите му в Голямата Игра. Тъй като тя е убедена, че самият Митрофанов е беззащитен пред нея, защото може да влезе в затвора с едно помръдване на пръста не само от страна на генералния прокурор, а и на най-обикновен следовател.

С това желание да се компрометираш, да се предадеш от главата до петите в ръцете на държавата и по този начин да докажеш лоялността си пред началството, се обяснява и неописуемият лукс, който държавните чиновници си позволяват публично. За целта дори не им се налага да се понапънат. Европейците недоумяват защо чиновничката Голикова профуква очевидно несъпоставими със заплатата й пари в едно казино в Монако. Защо чиновникът Костин пристига на гръцкото пристанище не с една, а с две луксозни яхти? Защо са им скъпите хотели? Защо са диамантите по пръстите на жените и любовниците им?

Отговорът е прост — за да може осъдителната присъда да е изписана на челото на всеки чиновник и за да може да го защити единствено шефът му.

 

 

52. За да компрометират себе си и по този начин да се сдобиват с доверие от страна на началството, рубльовските Играчи държат, хранят и насъскват (както се насъсква куче пазач) кого си мислите? Опозиционерите!

Например депутатът Железняк. Той е дребна риба във властта, но е основен враг на опозицията. Железняк бе човекът, инициирал закона за митингите, който на практика направи невъзможно организирането на протести в Русия. Също и закона за цензурата в интернет, опитвайки се да ограничи последното убежище на несъгласните — „Фейсбук“. Когато се приемаше законът, забраняващ осиновяването на руски сирачета в Америка, той най-неочаквано се захвана да учи опозиционерите на патриотизъм. Казваше, че трябва да се живее в Русия, да се работи в Русия, децата да учат в Русия, да се ходи на почивка в Русия и дори да се въведе специална квота за руските филми в руските кина. Че дори и нещо повече — през цялото време се присмиваше на опозиционерите в „Туитър“, подстрекаваше ги и ги дразнеше, както дразнят куче зад чужда ограда.

Защо правеше това ли? Защото Железняк имаше компания, срещу която бяха заведени няколко наказателни дела. На Железняк не му оставаше нищо друго, освен да се кандидатира за Държавната Дума от управляващата партия и да демонстрира отчаяна лоялност, за да не влезе в затвора.

Само че проблемът на отчаяната лоялност се състои в това, че силните на деня могат и да не я забележат. За да забележат лоялността ти, трябва да раздразниш опозиционните кучета. Нека да лаят колкото се може по-силно. Нека да негодуват в своите фейсбуци и туитъри. Нека да се озлобят толкова много, че да занесат на тепсия компромата за теб при следователите от прокуратурата. Такъв компромат е безопасен. Защото нито един представител на властта няма да даде ход на компрометиращи материали, предоставени от опозицията. Просто защото до тях се е добрала именно тя.

Трябва да признаем постижението на депутата Железняк — опозицията клъвна на евтиното му законотворчество и дърлянето му в „Туитър“. Лидерът й Алексей Навални организира грандиозно разследване, в което изрови наказателните дела срещу компанията на Железняк. Преброи апартаментите му, които явно бяха твърде скъпи, за да ги купи с декларираните си доходи. Издири снимки на колекционерските коли на Железняк и снимки на неговите дъщери, учещи в престижни училища във Великобритания и Швейцария. Материалите на Навални бяха достатъчни и предостатъчни ако не за ново наказателно дело срещу Железняк, със сигурност поне за прокурорска проверка. Навални разкри цялата или почти цялата неудобна истина за Железняк.

И точно по тази причина с един замах представи Железняк в очите на властта като лоялен човек, за когото съществува компромат. Едновременно с това го освободи дори от хипотетичната заплаха, че този компромат някога ще бъде използван от властта срещу него. Защото, повтарям, властта няма да се възползва от компромат, който е разкрит от омразния Навални. Освен това в материалите на Навални се споменаваха дъщерите на Железняк, които са деца. Тъй че сърцата на хората се изпълниха със справедлив гняв срещу Навални, който забърква деца в политиката. И душите на властимащите се пропиха с дълбоко съчувствие към Железняк, макар че малко преди това бяха забъркали в политиката всички руски сираци, които вече не могат да се надяват, че ще бъдат осиновени в Америка.

Оказа се, че излитането нагоре в политическата кариера на Железняк е в резултат на това, че е започнал да краде и е станал обект на следствието.

Ето по какъв начин се използват опозиционерите. Те са нужни, за да изровят компромат за чиновниците и да обезвреждат въпросния компромат точно с това, че е намерен от самите тях.

 

 

53. По абсолютно същия начин, за да компрометират безопасно себе си и да се сдобиват с доверието от страна на началството, Играчите използват и една друга категория хора — светските репортери. Тези журналисти на Рубльовка са огромен брой щатни, високоплатени и разглезени доносници. Плащат им, хранят ги, обличат ги и ги водят по курорти.

При добро стечение на обстоятелствата светските репортери от женски пол дори могат да се надяват, че ще се омъжат изгодно.

А на тези от мъжки пол от време на време им пада възможността да се включат в бизнеса на героите на своите репортажи. И това ги примамва. Срещам се с най-добрата от тази гилдия — Божена Ринскаяя, в ресторант, който, естествено, е собственост на неин добър приятел.

Има ли някой, който да знае повече рубльовски легенди, клюки, вицове и дори тайни от Божена? На нейното перо принадлежат гневни филипики за министрите от правителството на Путин, които пред очите на всички обикалят морето с луксозни яхти, профукват цели състояния в казината, возят се в неописуеми коли. От нейния дисплей слезе цяла галерия образи на бивши (от епохата на Елцин) чиновници и изключително достойни хора, с които е интересно да си поговориш, защото са необикновени. Например бившият вицепремиер Алфред Кох, който най-добре от всички обяснява всичко за политиката и въпреки рубльовските обичаи в течение на трийсет години живее с една и съща жена. Бившият министър на труда Александър Починок, който най-добре от всички обяснява всичко за данъците, а освен това е собственик ако не на най-голямата, то със сигурност на най-изисканата колекция вина в Рубльовка… От клавиатурата на Божена слезе цяла поредица от комични персонажи, от „нови рубльовци“, всички тези жени на забогатели милионери, счетоводители от Когалим и други такива хора, изкупили къщите на Рубльовка, принадлежащи на Играчи, които не успяха да избегнат банкрута, влязоха в затвора или заминаха за Лондон. Божена издокарва тези „нови рубльовци“ с идиотски дрехи, които изобщо не пасват на дебелите им задници, купуващи отвратителни цапаници на благотворителните търгове, където се събират по-малко пари, отколкото са изхарчени за банкета. Кой друг, освен Божена, би могъл да ми помогне да разкрася повествованието си с ярки подробности?…

Само че вече ще стане един час, откакто не успявам да говоря с Божена по същество.

Изгубвам първите десет минути, за да свикна с облика й. Не, по нея няма никакви предизвикателни парцали. Точно обратното — облечена е с доста стара рокля, само че деколтето й е малко по-дълбоко. Но въпреки това тя цялата е едно огромно предизвикателство, неудържимо женско обаяние, с което не можеш да си имаш никаква друга работа, освен флирт, както е невъзможно да изпиеш чаша кафе с три килограма захар.

След това в течение на още десет минути обсъждаме храната. Естествено, ресторантът предлага стриди, трюфели и други изискани ястия, но Божена яде кюфте с каша от елда, а аз — филе миньон във вид на голямо парче месо с пържени картофи. Това е тренд, тъй като в момента трюфелите са за счетоводителите от Когалим, а модерните хора ядат обикновена храна. И пием само вода. Това също е тренд, откакто Ксения Собчак написа в „Туитър“, че твърде много мъже на Рубльовка са станали абсолютно импотентни от пиене на малцово уиски.

После в течение на още половин час обсъждаме протестното движение. В началото на 2012 година, когато се водеше този разговор, това си беше тренд на трендовете. Божена ми разказва за един прогресивен генерал от полицията, с когото всички лидери на опозицията трябвало да разговарят веднага, за да могат да привлекат силовите структури на своя страна. Божена се обажда на младия журналист Кашин, който е известен с това, че беше набит най-вероятно от активистите на прокремълските младежки движения. Имам чувството, че обсъждаме всичко това с една-единствена цел — да си покажем взаимно, че и двамата сме „тренди“. И изгубваме цял час с това съмнително занимание.

После Божена най-неочаквано започва да пее. Има хубав контраалт. Не просто по рождение, а добре шлифован от опитен музикален педагог. Пианистът в ресторанта свири на роял (естествено, на роял, защото пиана има само в ресторантите за бедни), смига на Божена с присъщата на всеки музикант доброжелателна фамилиарност. А Божена пее лирични песни от съветските времена, когато светските лъвици бяха актриси и все съпруги на генерали от военната авиация или на инженери, строящи Днепропетровската АЕЦ.

Най-сетне събирам ума в главата си и изстрелвам: „Божена, хайде заедно да напишем книга за Рубльовка!“. И тя тутакси се съгласява. Протяга ми меката си ръка, която изглежда като шедьовър на рубльовските маникюристки и европейските козметици, за да стисне моята. Двамата сключваме сделка и уговаряме условията.

Само че Божена няма да напише нищо. Защото в Голямата Игра няма никакво значение с каква готовност сме си стиснали ръцете. Дори ако бяхме подписали договор, това също нямаше да има значение. В Голямата Игра договорите имат значение само ако са подписани в Лондон. Първоначално дори се обидих на това нейно вероломство. Докато не схванах, че тя не си изпълнява обещанията и това е неин професионален навик, изработен в течение на дълго време. В продължение на много години я канят на частни партита, за които я молят да не пише, но тя пише за тях. Рубльовските играчи й поверяват дребните си тайни с молба да не ги разказва на никого, но тя ги разказва на всички. Очарованието на тези тайни е в това, че те бързо губят стойността си. Това не са престъпления, а повод за моментен скандал — нова любовница, префърцунен часовник, каруцарска шега в прилична компания. Рубльовските играчи предпочитат да представят на началството си такъв компромат с малотраен ефект. Ако началството не се възползва от компромата, той след една седмица ще бъде забравен. И съответно светските репортери свикват да не помнят нищо повече от една седмица.