Валерий Панюшкин
Рубльовка (10) (Правилата на играчите)

Адептът

43. Много хора смятат, че след като се шмугнат под Най-опасния Мост и влязат в Москва, Рубльово-Успенското шосе по естествен начин се превръща в Рубльовско, сетне по естествен начин се влива в булевард „Кутузовски“, а след това преминава в „Нови Арбат“, после — в „Знаменка“ и стига до Кремъл. Това е политическата версия. Но има и друга — светска. Може би Рубльовка не стига до Боровицките порти на Кремъл, а след като мине надясно в тунела пред „Знаменка“, лъкатуши по булевард „Никитски“, по „Спиридоновка“ и по „Бронна“ и стига до ресторант „Щъркел“. Много хора мислят, че е така.

На кръстовището на „Голяма“ и „Малка Бронна“ има три ресторанта. Всеки обитател на Рубльовка неизбежно ходи по няколко пъти в ресторант „Щъркел“, ако не иска да изглежда като мухльо. Срещу него, от другата страна на „Голяма Бронна“, се намира кафене „Академия“. Жителите на Рубльовка никога не ходят там, но за сметка на това постоянен посетител е политологът Стас Белковски. Срещу „Академия“, от другата страна на „Малка Бронна“, се намира заведението „Кафене“, в което никога не стъпват нито рубльовци, нито политологът Белковски. Но пък ходя аз. И точно там определям среща на политолога Белковски. Защото хората, които ходят в „Щъркел“, са напълнили „Щъркел“, а посетителите на „Академия“ са напълнили „Академия“ и няма свободни места. „Кафене“ е празно.

Стас е бил свидетел и участник в много перипетии на Голямата Игра. Всъщност на него му плащат да работи като инструктор в Голямата Игра. Както побойниците плащат на треньора по фехтовка, който (макар че неговите победи не влизат в сметката) умее да се дуелира по-добре и от най-добрия побойник. Сега си представете как се чувства един учител по фехтовка, при положение че дуелите са забранени. Стас се оглежда, чувства се некомфортно, потръпва и се мръщи. Може би заради необичайния за него интериор на „Кафене“, или заради това, че в Русия политиката престана да бъде публична и никой вече не се интересува от методите на политическите консултанти. Всички се вълнуват само от прогнозите. Изпаднал в безизходица, Стас се захвана да консултира бизнесмени, защото в бизнеса компаниите се конкурират помежду си точно както се конкурираха навремето партиите, а сега групировките в политиката.

Не зная доколко Стас се прави на интересен, или е съвсем сериозен, но той ми разказва за Бога. За Великия Бог, на когото служат играчите на Рубльовка и чието име е Пари. (В множествено число, за едно-единствено същество, точно както юдеите се обръщат в множествено число към единствения си бог Елохим.)

И тъй, ако се вярва на Белковски, единственият бог на Рубльовка са Парите. На един от своите стадии Голямата Игра се превръща в религия на Парите. И ето как Белковски формулира символа на тази вяра, нейните десет заповеди.

„Единственият разумен резултат от всяка дейност — казва Белковски, — са парите“. Но на мен ми е скучно да го запиша така. Редактирам наум тезисите му и ги записвам така, както един религиозен фанатик би написал книга, която смята за вдъхновена от Бога.

1. Парите са алфа и омега, начало и край. С Парите започва всичко и всички се стремят към Парите. Единствената истинска причина за всичко са Парите. Единственият истински резултат са Парите. Дори славата има значение само като средство да получиш Пари. Ако си известен, но беден, тежко ти.

2. Човекът с Пари и човекът без Пари са различни. Разликата между тях е непреодолима, както е непреодолима пропастта между просветения и неукия, между благословения и прокълнатия. Въпросът е само в граничната сума, след която думата „Пари“ трябва да се пише с главна буква. Преди двайсет и пет години това беше един милион. Сега е един милиард. Но милиардът не бива да се споменава напразно. Защото Парите могат да се разгневят. Милиардерът Полонски неблагоразумно рискува, като каза: „Който няма един милиард, да върви на майната си“^[1]. Горко му! Защо каза това? Да не би да постави тщеславието си над Парите. Горко му на тщеславния!

3. Не си струва да харчиш пари за нищо друго, освен за да печелиш Пари. Нито за мъже, нито за жени, нито за старци, нито за деца, нито за сълзи, нито за радост. Пари могат да се жертват само за Пари, та Парите да се върнат стократно умножени. И ако дойдат при теб и ти кажат: „Ние сме благотворителен фонд“, попитай: „Кой ви е благословил?“. И дай Пари само на благословения.

4. Посветеният никога не би дал Пари на обикновените хора. Това би означавало, че оценяваш някаква тяхна мъка или някаква тяхна радост по-високо от Парите. Парите могат да се разгневят. Посветените, тези, които имат Пари, трябва да пазят Парите. Затова е по-добре да изхарчиш милиони за проститутка, отколкото хилядарка за сиропиталище. Защото проститутката ще се падне на посветен, а на кого ще се падне сиропиталището? Нека за сиропиталищата жертват пари онези, които нямат Пари.

5. Не връщай пари. Горко на онзи, който връща. Защото няма нищо по-ценно от Парите. Пари могат да се връщат само с цел да се върнат при теб умножени по друг начин. Мъдрите знаят за какво да харчат Пари. За какви дрехи, за каква храна, за каква кола. А ако ти не знаеш, горко ти, защото ти си глупак и Парите ще ти бъдат отнети. Горко на онзи, когото обикновените хора видят в редовен полет на самолет, по-добре да не се е раждал. И не се събирай с обикновени хора, защото те издишат въздух, който е отровен с бедност.

6. Открадни! Мъдрият си позволява разкош, за да покаже колко е откраднал. Ако си можел да откраднеш и не си откраднал, дали това не означава, че поставяш честността и спазването на законите над Парите? Парите ще се разгневят. Мъдрите знаят един за друг, че всички са крадци. Но не говорят за това, защото иначе ще излезе, че онзи, който говори, цени истината повече от Парите. Трябва да се мълчи умно. И Парите ще се умножат.

7. Не се съблазнявай от прекрасното и възвишеното. Изкуството, науката, занаятът са само функция на Парите. Без Пари нито един майстор не би могъл да създаде дори празно пространство. А Парите ще привлекат всеки майстор.

8. Всичко се продава. Всяка вещ и всеки човек. Всеки, който не се продава, е еретик. Призванието на мъдрия е да докаже на еретиците, че те не просто се продават, а се продават евтино, дори по-евтино, отколкото си мислят.

9. Не убивай! Парите са милосърдни. Щом можеш да купиш, защо трябва да убиваш, това е прекалено скъпо. Но ако да убиеш, е по-евтино, отколкото да купиш, задължително убий. Всъщност мъдрият винаги предпочита клеветата пред убийството. Парите са милосърдни.

10. Парите винаги намират своите верни хора по свое желание. Никой никога не е успявал да смъква Пари против волята им. И ако Парите са те избрали, пази ги. Ако ги изгубиш, няма да си ги върнеш. Парите никога и на никого не са се давали повторно.

След като формулира десетте заповеди, Белковски се обляга назад и се усмихва със задоволство. Питам го:

— Стас, а какво ще получи човек, който спазва тези заповеди? Ще бъде ли щастлив?

— Не — отговаря Белковски. — Ще бъде безсмъртен. Защото всяка религия се стреми към безсмъртието, а не към щастието.

 

 

44. Много Играчи на Рубльовка просто не знаят откъде са се взели Парите им. Или толкова дълго са крили това, че сами са повярвали в измислените си версии. Нямали Пари, но изведнъж те се появили. Не че човекът е работил с пот на чело, че е заделял грош по грош, че е инвестирал в нещо, а просто нямал Пари и изведнъж — хоп! Чудо! Трудно е да се намери рационално обяснение на това чудо, което на всичкото отгоре непрекъснато се повтаря с един и същ човек и е съвсем естествено, че богатите прибягват към мистични обяснения на успеха си, а бедните приемат тези обяснения. Просто малко хора имат икономическо образование. Малко хора се замислят сериозно за произхода на богатствата си. Компютърният геймър също не се замисля от какви алгоритми е изградено чудовището, което му се противопоставя на монитора. Той просто посича чудовището с вълшебния меч, без да разсъждава как е направен мечът.

Роман Абрамович например няма да престане да обяснява, че всичко в живота се дава на хората, които се оказват в точното време на точното място. Не уточнява обаче какво е това вълшебно място и какво е това вълшебно време и как така там винаги се оказва точно Роман Абрамович. Как другояче би могъл да обясниш това, освен с благословия и миропомазване? И Абрамович май вече сам вярва, че е благословен и миропомазан.

Та нали Парите са се взели отнякъде! Например в края на 80-те и началото на 90-те години в Русия всички бяха горе-долу еднакво бедни, тъй че дори компютърът се смяташе за луксозна вещ. Когато Горбачов поразхлаби възела на държавната собственост върху всичко и разреши кооперациите, всеки, който не го домързя, започна да върти търговия с компютри. Чрез компютрите едни направиха състояние от милиони, а други едва свързваха двата края. Как да обясниш това, освен с благословията на Великия Бог на Парите? Много хора, които забогатяха от компютрите, наистина вярват в късмета. Като шаман, който е ударил няколко пъти по барабана и след заклинанието му завали дъжд, той вярва, че той и барабанът са ликвидирали сушата.

Ами да, наистина! Как ще обясните това, че от едни и същи компютри някои хора не спечелиха нищо, а други натрупаха милиони? Макар че обяснението е много просто. В края на 80-те някои от кооперациите се създаваха сами за себе си, а други — към големите предприятия от военнопромишления комплекс. Изгоряха онези, които въртяха търговия с компютри на свой риск и на своя отговорност. Защото компютрите се купуваха с долари, а се продаваха срещу рубли. Но нямаше свободно конвертиране на рублата. За да купиш компютри от Америка, първо трябваше да продадеш нещо, купено с рубли в Америка. Само че Съветският съюз не произвеждаше нищо, от което Америка да се нуждае. Нефтът струваше под десет долара и ако в съветската икономика можеше да се намери нещо, от което да имат нужда зад океана, тези комерсиални схеми бяха твърде сложни за онези съветски времена. Рано или късно търговията на принципа „американски компютри в замяна на руска дървесина“ щеше да се разпадне.

Големите военнопромишлени предприятия обаче купуваха долари от държавата по официалния курс от двайсет и шест копейки. Купуваха ги и ги даваха на дъщерните си кооперации. А те внасяха компютри, продаваха ги срещу рубли на пазарна цена, но не купуваха доларите, с които да се сдобият със следващата партида, на пазарна цена (по това време на черния пазар доларът струваше около пет рубли), а отново ги вземаха от държавата по двайсет и шест копейки. Сиреч, нямаше никакъв късмет, никаква благословия и никакво миропомазване. Това си беше най-обикновено мошеничество — продаваха компютрите на пазарна цена и купуваха доларите по държавния курс, компютри на пазарна цена, долари по държавния курс. Всяка такава сделка за сметка на бюджета на държавата увеличаваше двайсет пъти печалбата на търговците на компютри. Но само на търговците, които продаваха под шапката на държавните военнопромишлени предприятия. След това, в самото начало на 90-те правителството отмени държавния монопол върху алкохола. Това решение превърна компютърните милионери в алкохолни мултимилионери просто защото те имаха пари да купят от чужбина огромни партиди спиртни напитки веднага щом това стана възможно.

Себестойността на спирта е нищожна. Огромните приходи от продажбата на спиртни напитки обикновено влизат в бюджета и се насочват към социални програми. Но в началото на 90-те държавата реши, че свръхпечалбите от спиртните напитки няма да се насочват към здравеопазването и образованието, а ще останат при търговците. След това хората, които забогатяха от компютрите и спиртните напитки, отвориха частни банки и държавата създаде платежоспособни клиенти на банкерите. Защото никой нямаше пари. Но държавата извърши приватизация и всеки гражданин внезапно стана собственик най-малкото на един апартамент. Апартаментът можеше да се дава под наем и да се продава, а парите да се вкарат в банка. И когато парите на гражданите в банките станаха достатъчно много, държавата помогна на богаташите още веднъж, като обяви дефолт^[2] през 1998 година. Тоест даде официален повод да не се връщат парите на вложителите. И дори ако някой ги върне, както например банка „Менатеп“ на Михаил Ходорковски, те да получат по осемнайсет цента за долар.

Освен това държавата раздаде на новите богаташи най-големите предприятия на заложни търгове. В онези времена на градските бунища можеха да се намерят антикварни мебели, които бяха боклук, но след реставрирането им се превръщаха в истинска ценност. Само че собствениците им нямаха пари да ги реставрират. Същото се случи с нефтените, металургичните и химическите компании, които бяха боклук и носеха само загуби. Но когато ги дадоха на безценица на богаташите и получиха сериозни инвестиции и добро управление, придобиха огромна ценност в размер на милиарди.

Всеки път свръхпечалбата се получаваше не само поради деловата хватка на собствениците и труда на работниците, а заради политическото решение на държавата. Тя внезапно променяше условията на играта и някой мигом натрупваше състояние от разликата между това, което е било, и това, което е станало.

Думите на Абрамович, че всичко на света се дава на хора, които се оказват в точното време на точното място, могат да бъдат лесно дешифрирани. Трябва да се окажеш на онова място, където държавата променя условията на играта, и в онова време, в което ги променя. Това е тайната на рубльовската благословия. Въпреки че тя е много проста, твърде малко хора я разбират. А който я разбира, мълчи. Сакралната тайна за това, откъде се вземат Парите, стига до масовото съзнание само във вид на виц — че най-добрият бизнес е да приватизираш един метър от държавната граница.

Вицът само звучи абсурдно. Но в Голямата Рубльовска Игра могат да бъдат приватизирани най-невероятни неща. Не нефтопровод, а вентил на мястото, където нефтопроводът пресича държавната граница. Не летището в град Грозни, а правото да се преструваш, че летището е разрушено от бомби и след това не е възстановено. Макар то всъщност да работи и да приема карго. Какво доставят на това летище? Каквото си щеш — всякакви стоки, хора, оръжие, наркотици… Докато в същото време повелителите на летището призрак живеят на Рубльовка в специално охранявана къща, чиито прозорци никога не се отварят.

Могат да бъдат приватизирани също така подпис на министър, времето на прокурор, заповед на маршал. Всяка функция на държавата може за кратко (или за дълго) да се озове в частни ръце и да направи невъобразими Пари.

 

 

45. Когато Парите се появяват, трябва да ги накараш да се движат. Всъщност, не — не можеш да ги накараш. Трябва да не им пречиш да се движат. Всеки капиталист ще ви каже, че парите трябва да работят. Капиталистите се отнасят към парите като към слуги. А рубльовският Играч се отнася към тях като към божество — следи движението им като древноегипетските жреци, които са наблюдавали полета на птиците и са предсказвали бъдещето, тълкувайки траекторията им. Ако птиците падали на земята и не отлитали наникъде, предзнаменованието било много лошо. Положението с парите в Голямата Рубльовска Игра е същото. Ако те не се движат и стоят в банковата сметка или в сейфа, няма нищо по-страшно от това.

— Парите трябва да се движат, да се движат, разбирате ли? — каза ми рубльовският трендсетър Ксения Собчак. Седяхме в стаята за гости на радио „Сребърен дъжд“, където Ксения работеше, за да бъде известна и да получава покани за водещ на корпоративни мероприятия на различни комерсиални структури. Тоест да разменя славата си срещу пари.

— Ако не можеш да завъртиш парите в някаква работа, тогава трябва просто да ги изхарчиш. За каквото и да било. За рокли, за бижута, за благотворителност…

Седях и си мислех, че според описанието на Ксения Парите са като волейболна топка, до която играчите могат само да се докосват, но не бива да я хващат в ръце. „Да хванеш топката“, във волейбола означава с едно докосване да прехвърлиш топката на партньора си и да я получиш обратно. Точно така е и в Голямата Игра — да имаш Пари, означава да ги докоснеш само за миг, изпращайки ги в рискована атака.

Разговаряхме за това с Ксения горе-долу около месец преди с нея да се случат ужасни от гледна точка на Голямата Игра събития. Парите на Ксения бяха „арестувани“. Заради нейната опозиционна дейност, както и тази на интимния й приятел Иля Яшин, в апартамента на Собчак беше извършен обиск. Рано сутринта нахлули хора с маски, преровили частната им кореспонденция, преобърнали цялото жилище с главата надолу, не им позволили да се облекат, говорили гадости… Но най-важно — най-важно от гледна точка на Голямата Рубльовска Игра — бе това, че арестуваха намерените в сейфа пари в размер на над един милион евро в различни валути. Пачките били в пликове и следователите предположили, че те най-вероятно са предназначени за заплащане на всевъзможни опозиционери за най-различни видове антиправителствени прояви. Макар че по-логично бе да се предположи, че Ксения е получила в пликове хонорарите от хората, които я наемат за водеща на корпоративни празници.

Какви ли не глупости не наговориха безмозъчните парвенюта във връзка с „арестувания“ милион на Ксения. Чудеха се дали тя финансира опозицията. Дали е платила данъци за хонорарите си? А проправителственото младежко движение „Нашите“ дори скалъпи на бърза ръка пародиен клип с младеж, който приличаше на Яшин, и с момиче, напомнящо на Собчак, и с лозунга „Плати данъците си и спи спокойно“. В това време сериозните рубльовски Играчи мислеха за друго — дали Ксения няма да се лиши от благословията? Дали ще успее да преживее подобно светотатство без значителни загуби, та Парите, които й се бяха доверили, да не се окажат внезапно обездвижени в сейфовете на генералната прокуратура? Защото няма нищо по-лошо от това, да позволиш на някого да арестува парите ти. По-добре да арестуват самия теб. Арестуваните сметки са позор. Арест може да се допусне за акциите на една компания, но само с цел да се промени съотношението в съвета на акционерите в твоя полза, сиреч пак да спечелиш Пари. Ала сметките ти? Наличните ти пари? Такива неща арестуват само ако принадлежат на бедните правозащитни организации. И никога, ако са собственост на сериозни хора.

Не зная до каква степен Ксения е осъзнавала това, но тя действа така, сякаш го осъзнава. Първо, вдигна скандал. Сигурно би могла да заяви публично, че не са намирали никакви пари в дома й, а тайно да се споразумее със следствието, че следователите ще приберат арестуваните пари като рушвет. Така би постъпил един балък, който свято цени свободата повече от Парите. Но Ксения вдигна скандал. Защото не бива да се отричаш от Парите — това е грях. Второ, Ксения изнамери начин да спечели Пари от това, че са й отнели Парите. Снима се в рекламен клип.

Ранно утро, в леглото спят младеж и девойка. Девойката е Ксения Собчак. Изведнъж вратата се отваря с гръм и трясък и в апартамента нахлуват юнаци с униформи на специалните части. Ксения скача и крещи.

Бойците от специалните части преобръщат мебелите, събарят предмети и накрая домъкват някъде откъм дрешника един тежък сейф. Отварят го, но сейфът е празен.

— Къде са парите? — крещи един боец. — Къде са парите?!

— Ето ги парите — отвръща разголената Ксения, свеждайки скромно очи. И наистина в дъното на сейфа се показват две пластмасови кредитни карти на банка „Тинкофф“.

Този клип не беше предназначен за показване по телевизията. Въртяха го в интернет. Веднага щом клипът се появи, Ксения сама го качи в блога си и гордо написа: „Е, дори спечелих пари“.

От гледна точка на религията на Парите това беше много правилна стъпка.

Благодарение на този клип арестуваният един милион евро на Ксения се превърна в инвестиция. Колко е спечелила Собчак от този клип ли? Дори да е спечелила двайсет или сто хиляди, инвестицията пак не е много изгодна, защото влагаш милион, а получаваш сто хиляди. Но тук става дума за нещо магическо, защото има и неизгодни сделки. Можеш да вложиш пари и да изгубиш. Великият Бог на Парите прощава несполучливите сделки, ако на една несполучлива се падат десет сполучливи.

 

 

46. За съжаление, за да се движат, Парите трябва да се въплътят в нещо материално. Да престанат да бъдат идеални цифри в сметка в някаква офшорна банка и да се превърнат в нефтени сонди, заводски цехове, телевизионни студиа, банкови офиси… В крайна сметка в ценни книжа на приносител, в акции или в полици. Тази материалност прави Парите уязвими, защото всяка религия познава историята за въплътения и по тази причина разкъсан бог. Така става и с Парите — достатъчно е само да се появят пред хората, и те започват да ги разпокъсват, да ги разграбват на парче, както са разкъсвали и терзали Озирис, Адонис, Тамуз^[3] и накрая Христос.

Разбира се, всеки рубльовски Играч би посочил като идеална сделка, като идеално шаманство на Великия Бог на Парите историята на компанията „Сибнефт“. Представете си само как през 1995 година Роман Абрамович купи компанията от държавата за сто милиона долара (тогава това бяха Пари, само че компанията трябваше да струва два пъти повече), а през 2005-а я продаде на държавата за тринайсет милиарда (компанията трябваше да струва по-евтино). И през всичките тези десет години Роман Абрамович получаваше дивиденти от „Сибнефт“. Но не бива да се забравя, че в течение на цели десет години Парите, вложени от Абрамович в „Сибнефт“, всеки миг бяха излагани на опасност. Проблемите на управлението, световните икономически кризи, колебанията на цените на нефта — това бяха нормални заплахи, с които се сблъскваше всеки предприемач, вложил парите си в каквото и да било предприятие, независимо дали е нефтен гигант, или малко кафене. Но освен с обичайните заплахи, рубльовският Играч се сблъсква и със специфични заплахи. Рискът се увеличава, пропорционално чудовищни стават катастрофите и пропорционално баснословни — печалбите.

Абрамович купи „Сибнефт“ през 1995 година баснословно евтино. Петнайсет години по-късно той каза пред лондонския Върховен съд, че търгът за продажбата на „Сибнефт“ бил фиктивен, че единият от тримата претенденти за тази компания в последния момент оттеглил кандидатурата си, а другият по предварителна договорка с Абрамович нарочно предложил по-малко пари от Абрамович. И компанията бе продадена за грошове.

Само че не като собственост, а като залог. През декември 1995 година на парламентарните избори победиха комунистите и ако те бяха спечелили и президентските избори през юни 1996 година, Абрамович нямаше да види никаква нефтена компания. Защото комунистите щяха да извършат национализация или със сигурност щяха да се откажат от дълговете, които президентът Елцин направи срещу залог от страна на нефтените компании.

Дори когато Елцин спечели вота с пряката подкрепа на Абрамович и тогавашния му партньор Борис Березовски и когато собствеността на компанията премина в ръцете на Абрамович, какво получи той? Разрушено производство, разбунтувани нефтени градове и банда престъпници, които смъкваха пари от компанията на всеки етап. Партньорът на Абрамович — Березовски, щеше да го прецака (думата „прецака“ беше изречена в лондонския Върховен съд и създаде доста голям проблем на преводачите). Задължително щеше да го прецака, ако Абрамович не се бе оказал по-ловък, защото в лондонския съд Березовски обвиняваше Абрамович точно в това, че той го е „прецакал“.

И ние ще заобиколим дългата и объркана история за това, как компанията „Сибнефт“ на Абрамович на два пъти се опита да се слее с компанията ЮКОС на Ходорковски. И как без малко не загина заедно с ЮКОС или точно обратното — послужи като примамка в играта на властта срещу ЮКОС. Понеже ние не знаем подробностите. И слава богу, защото в Голямата Рубльовска Игра да знаеш подробностите, е вредно за здравето.

Можем само да се досещаме с какво облекчение е въздъхнал Абрамович, когато успя да продаде компанията на държавата за тринайсет милиарда. Макар и по този повод да е пълно със слухове, че уж Абрамович не превел всички тези милиарди в лондонските си сметки, а „бутнал“ повече от половината на държавните чиновници, от които зависело решението „Сибнефт“ да бъде купена толкова скъпо. Ние не знаем подробностите и слава богу, защото така спим по-спокойно.

Но в Лондон парите, получени от Абрамович за „Сибнефт“, не се кротнали в банковите сметки. На Абрамович му предстояло да защити изведените от играта пари от Березовски, като плати невижданите 12 милиона долара като хонорар на адвоката Джонатан Сампшън. И това било победа не само защото на Абрамович не му се наложило да плаща нищо на Березовски. Но и защото, отказвайки да удовлетвори иска на Березовски, лондонският Върховен съд все едно признал, че парите на Абрамович са законни, чисти и годни за употреба в страните от доминиона^[4].

Когато се обръщаме към историята на „Сибнефт“, виждаме, че качеството на риска се е променяло. През 90-те за тази Игра човек можел да плати с живота си. Тогавашните Играчи предпочитали да действат директно и да използват огнестрелно оръжие. След 2000 година за Голямата Игра можеше да платиш със свободата си. Играчите вече предпочитаха да не унищожават съперниците си физически, а да се научат да прехвърлят функцията по унищожаването на държавата. На държавата пък й е по-удобно да тикне някого в затвора, вместо да го убие. На онези, които са оцелели и не са влезли в затвора, им предстои последният стадий от играта, с която Абрамович току-що се е заел — трябва да легализират Парите си на Запад. Да изчистят Парите си в очите на целия свят. Това е възможно, но с доста голям дисконт^[5]. Тоест трябва да платиш пари, за да могат твоите пари да се смятат за законни. Това е възможно, но е прекалено тежко за един рубльовски Играч, за един адепт на религията на Парите, защото Парите могат да се разгневят, ако адептът постави закона по-високо от Парите.

 

 

47. Всъщност малко са хората, които са достигнали до такова върховно ниво, че да дръзнат да харчат пари за легализирането на Парите, като си служат с държавата в качеството й на основно оръжие. Журналистката Олга Романова дъвче салата и казва: „Кого ли да поръчаме? Хайде да поръчаме например… Вася Якеменко“…

Седим в кафенето, което е собственост на един приятел на Романова. Това също е навик на Рубльовка — един що-годе опитен Играч автоматично започва да определя срещите си не в заведенията, където готвят вкусно, а в заведенията, които принадлежат на приятелите им. Романова дори не забелязва това, а пък аз го забелязвам само защото колекционирам дори и най-дребните рубльовски навици. Олга казва: „Кого ли да поръчаме? Вася Якеменко…“, и се смее.

Защото ние не можем да поръчаме никого. Аз никога в живота си не съм имал толкова пари, че да поръчам дори и един косъм от главата на Вася. Романова също винаги е била журналистка, а в Играта влязла по романтична причина — влюбила се, оженила се за милионер и сега мъжът й Алексей Козлов е „поръчан“ от бизнес партньора му и лежи в затвора. Къщата им на Рубльовка е продадена, та поне частично да платят дълговете за делата и съдебните разходи.

Вася Якеменко е Василий Якеменко, бащата основател на прокремълското движение „Нашите“, бивш министър на работата с младежта, Играч, макар и на не най-високото ниво, но на такова, до което ние с Романова никога не можем да се доближим. Аз просто попитах Олга как може да се „поръча“ някой. И тя ми го обяснява с конкретен пример.

„Да речем, че поръчаме Вася Якеменко. Не ни харесва тоя човек и толкова“ — Олга прави пауза и хитро се усмихва, сякаш иска да разбере дали съм наясно, че в Голямата Игра никой не поръчва един човек просто защото не му харесва. Наясно съм, Оля. Не съм пълен идиот. Олга кима и делово продължава: „Вася трудно може да бъде спипан, въпреки че има неприятности. Да речем, че ние решим да поръчаме Вася, защото на теб ти дължи пари, а пък мен например ме е напуснал и е отишъл при друга жена. Такъв човек струва скъпо. Да речем, двайсет милиона. (Имам предвид долара, долара, разбира се.) Никаква наша обида към него не струва двайсет милиона. Но ако, докато го вкарваме в затвора, може да му вземем нещо, което струва например двайсет и два милиона, значи има смисъл. Първо, тикнали сме в пандиза онзи, който ни е обидил. Второ, удовлетворили сме прокуратурата и там вече знаят, че с нас може да се работи. Трето, спечелили сме два милиона. А това вече е бизнес.“

Не зная дали разбирате за какво говори тя. Аз вече разбирам. Вече свикнах с тази логика. Тя казва, че нито една обида на Рубльовка няма значение, ако не можеш да я компенсираш с Пари. Нито съпружеската изневяра, нито предателството, нито кражбата — за нищо на света не бива да си отмъщаваш, ако отмъщението освен морално удовлетворение не ти донесе и Пари. Отмъщението трябва да е бизнес. Жаждата за отмъщение не бива да се поставя по-високо от Парите, защото (разбирате ли?) нищо не стои по-високо от тях. И най-добре е изобщо да не изпитваш никакви чувства към жертвата. Тъй като при всички случаи Любовта към Парите трябва безусловно да се постави над любовта към съпруга или над омразата към врага. Това казва тя. Не просто не бива да се поддаваш на емоции. А не бива да изпитваш емоции, ако служиш на Великия Бог на Парите. Трябва да изчисляваш рисковете и да планираш печалбите. В нашата хипотетична „поръчка“ на Василий Якеменко изгодите са три: получаваш два милиона, завързваш добри връзки в генералната прокуратура (ще ти свършат работа за в бъдеще) и накрая отмъщаваш, но последното е най-маловажно, то е лудория и брошка на ревера.

„Отиваме при Слуцкер — продължава Олга — и казваме: «Слуцкер, колко ще ни излезе да вкараме Якеменко в затвора?». Слуцкер отговаря: двайсет и пет. Ние започваме да се пазарим и сваляме до двайсет. И даваме двайсетте милиона на него, защото не можем да ги дадем директно на генералния прокурор.“

Бившият сенатор Владимир Слуцкер е онзи партньор на мъжа на Олга Романова, който според нея го е вкарал в затвора. Тя не се страхува да говори директно за това. Не мога да разбера защо. На няколко пъти я питам: „Заради записа ли ми го казваш?“ — „Да, да! Заради записа! Аз винаги съм наясно, че ме записват, когато говоря“. И диктофонът ми непрекъснато записва: Слуцкер, Слуцкер, Слуцкер. Питам я: „Кажи ми, Оля, защо ни е Слуцкер? Защо не можем да занесем парите на прокурора сами?“.

А тя се усмихва, все едно че обяснява на малко дете защо не бива да си мокри краката, когато времето е студено. „Естествено, прокурорът ще се отнесе към нас с голямо уважение, ако сме уважавани хора. Ще изрази съчувствието си заради това, че Вася ме е напуснал и е отишъл при друга жена, но ще каже, че ние сме правова държава, а Вася е невинен човек. Прокурорът ще каже така, защото ние с теб не сме от хората, които носят парите. А Слуцкер е такъв човек. Слуцкер просто занася парите и казва: «Якеменко». В прокуратурата му казват, че разбира се, е трудно да вкарат Якеменко в затвора, защото той има високопоставени покровители. Има и телевизия в Уляновск…“

Гледам Оля като теле — железница. Не разбирам какво общо има телевизията в Уляновск. А Романова продължава. „Вася наистина има младежка телевизия в Уляновск, делят си собствеността с един негодник. И трябва да кажа, че тази телевизия от сутрин до вечер бичи социален рап. Та това е измяна. А Вася си мисли, че това е бизнес, хубави рейтинга, реклама… Но ние събираме материали за Уляновск, носим ги на Бастрикин (шефа на следствения комитет) и казваме: ние си мислехме, че Вася е наш човек, а пък той я го виж, социален рап, измяна… И ако Бащицата (тоест Путин) попита, ще му покажем как Якеменко върти по уляновската телевизия социален рап и видеозаписите на проекта «Гражданинът поет». И сигурно си мисли, че това са рейтинга и чист бизнес? Не-е-е. Това е измяна. Затова Вася Якеменко може и трябва да бъде вкаран в затвора. А прокуратурата взема парите от нас и на всичкото отгоре вкарва Вася в затвора с пълната увереност, че изчиства страната от мръсотия.“

Това също не го разбирам. Но често се сблъсквам с обстоятелството, че когато подхващат някакво беззаконие, рубльовските Играчи не се чувстват престъпници. Както героят от „Декамерон“ на Бокачо, който съблазнява жената на стареца, се чувства прав, защото той не е трябвало да се жени за млада жена. Така е и в Голямата Игра — не е срамно да вкараш в затвора конкурента си, защото, след като е влязъл там, значи той не е достоен конкурент, а мухльо. Безмилостният подход, разказан (и преживян) от Романова, е такъв, че питам: „Ами ако в този момент Вася ни се обади и каже: «Момчета, предавам се». Какво ще направим? Ще се срещнем ли с него ей тук, в кафенето, и Вася ще ни попита ли при какви условия ще го оставим на мира?“.

Романова се усмихва със задоволство и изяжда едно парче кокоше месо, сякаш кокошката е самият Василий Якеменко.

„Това е интересно предложение.“ Например ние отговаряме: „Трийсет, Вася, и освен това телевизията в Уляновск става наша. Понеже сега трябва да дадем пари в прокуратурата, за да спре наказателното ти дело. Колко оправдателни присъди имаме в съда? Нула цяло и седем процента ли са? Сиреч, разбираш ли, Вася, ти вече си влязъл в другите деветдесет и девет и три десети процента. Сега сигурно ще получиш осъдителна присъда и ще струва по-скъпо това да бъде спряно, отколкото да бъде задействано“.

В един момент дори се поставям на мястото на нещастния Якеменко. „Оля, а ние по каква формула пресмятаме тези пари за откупването?“ — „По пазарни цени — парира ме Романова. — Например нещастният следовател Домовец беше спипан заради това, че взел петнайсет милиона долара за едно редово дело. Ясно е, че самият следовател е прибрал не повече от един милион, но цената да се реши този въпрос, е била петнайсет, а делото се е водило преди три години и е било редово. Но делото на Вася Якеменко не е редово. Затова, за да влезе в затвора, цената е двайсет, а за да спре разследването — четирийсет и телевизията. Освен това ще се наложи да вкараме в затвора партньора на Вася в Уляновск, защото трябва по някакъв начин да припишат на някого екстремизма и измяната, в която сме обвинили Вася. Но след като разследването е започнало, а Вася трябва да бъде пуснат, ние ще кажем за Вася, че той не е знаел нищо за подривната дейност на своята телевизия, а е знаел партньорът му. И партньорът на Вася абсолютно безплатно ще влезе в затвора за петнайсет години просто защото ни е подръка.“

„А защо сме сигурни — попитах, — че Вася няма да отиде при Путин?“ — „Защото, ако Вася можеше да отиде при Путин, ние нямаше да се захващаме с него.“ — „Ами, ако сме подценили Вася и той все пак стигне до Путин?“ — „Тогава — Романова разпери ръце като играч, който е изгубил тотално — нашите двайсет милиона, които сме дали на Слуцкер, ще изгорят. Защото Слуцкер вече ще е взел една четвърт за себе си, а останалите ще е дал на генералния прокурор, но в този момент Путин се е обадил на генералния прокурор и е казал да не закачат Вася. Това е форсмажорно обстоятелство. Генералният прокурор прекратява делото, а ние изгубваме парите, защото сме подценили Вася.“ Попитах я: „Оля, а колко му струваше на твоя мъж да се откупи? И защо вие не се откупихте?“

 

 

48. И Романова ми разказва:

Голямата Игра ражда нови, непознати в обичайния свят професии. Например тук, на Рубльовка, на голяма почит е професията „личен съветник“, която сякаш е слязла от страниците на „Кръстникът“. Или професията „приносител“, която много сполучливо е представена във филма за наемния убиец „Леон“. Понякога си мисля, че рубльовските Играчи просто са прекалили с гледането на западни екшъни. И Романова потвърждава това — ами да, прекалили са с гледането!

Романова казва, че в почерпаните от книгите рубльовски представи за света Владимир Слуцкер е приносител на прокуратурата.

Тя описва тази професия така. Рушвет от един милион долара (а още повече, ако са десет милиона) не може да бъде вкаран в нито една сметка. Нито в Русия, нито в чужбина. Откъде един прокурор може да има един милион долара? Такива Пари не могат да бъдат вкарани в сметката на жена ти, на сина ти, на тъста или на тъщата ти… Доходите на държавните служители се декларират и ако не го направи руската полиция, Интерпол ще си завре носа и ще попита: откъде са тези пари?

Затова държавният служител вкарва своя рушвет в сметка на приносителя — бизнесмен и милионер, та милионите да се губят из офшорните му сметки. Или по-точно нещата стоят по следния начин: самият приносител е и посредник между онзи, който дава рушвета, и онзи, който получава рушвета. Сам той носи рушвета на чиновника, но не в куфар, а срещу честна дума. Приносителят казва: „От днес нататък твоите десет милиона долара са в моята сметка в банка на Каймановите острови. Можеш да ги получиш във всеки момент когато поискаш. Но защо са ти Пари? За да те питат враговете откъде ги имаш ли? А за твоите Пари в моите сметки никой няма да те попита. Може би искаш да си купиш нещо с тях? Океанска яхта? Къща в Нормандия? Акции в «Епъл»? Аз ще ти купя океанска яхта, къща в Нормандия и акции в «Епъл». Ще ги запиша на подставени лица или на подставени компании. Защо са ти яхта, къща и акции, които да се водят на твое име? За да те питат враговете откъде ги имаш ли? Какво ти трябва — документ за собствеността на яхта или да се разхождаш с яхта из морето? Какво ти трябва — нотариален акт за къща в Нормандия или да живееш в къща в Нормандия когато си поискаш? Какво ти трябва — акции на «Епъл» в сейфа или дивидентите от акции на «Епъл»?“

Този ход на мисълта на приносителя звучи разумно за рубльовския Играч. Играчът се разхожда из морето с океанската яхта, живее в собствена къща в Нормандия, лети с частен самолет и във всеки един момент може да помоли управляващия да му преведе колкото си иска пари в сметката за дивиденти от акциите. Така се изработва доверието.

Освен това приносителят донася на Играча все повече и повече рушвети. Или по-точно, казва, че в банката на Каймановите острови са влезли още десет милиона и още десет, и още двайсет. Играчът се чувства милионер, мултимилионер, милиардер. И това продължава, докато в живота на Играча не се случи нещастие. А когато се случи (например доверителят изпада в немилост или е принуден да напусне страната), приносителят може да постъпи с него честно, но може и да го преметне. Да го преметне, означава да не върне парите, които се намират на Каймановите острови. Да постъпи честно, означава да ги даде, но не всичките, а толкова, колкото са нужни на доверителя, за да преживее достойно, според рубльовските мерки, внезапните промени и да посрещне старостта.

Абрамович например беше приносител на Березовски. Березовски направи така, че благодарение на близостта си с властта да получи на безценица нефтената компания. Но не можеше да я управлява сам заради същата тази близост до властта. И се довери на Абрамович. Когато изпадна в немилост и емигрира в Лондон, Абрамович не го преметна, а му даде парите. Вярно, Березовски смяташе, че в компанията „Сибнефт“ има дял от шест милиарда долара. А Абрамович смяташе, че на Березовски му стигат милиард и половина, за да си купи имение в Англия и спокойно да изживее живота си, като всяка събота ходи в „Ковънт Гардън“. Според правилата на Голямата Игра това не означава да преметнеш. Това означава да дадеш. Защото ти дават не толкова, колкото са ти принадлежали, а колкото можеш да отнесеш със себе си. Това е сумата, за която си достоен в жалкото си положение на изпаднал в немилост. Такава е логиката на приносителя.

А пък, ако приносителят умре, доверителят му не получава абсолютно нищо. Така стана с втория приносител на Березовски Бадри Патаркацишвили. Той скоропостижно почина и Березовски не успя да си вземе парите, които Бадри управляваше. Такава е логиката на света, който заобикаля приносителя — разкъсват нещастника на части, стига само да не умре, или просто да стане по-слаб.

Затова приносителите трябва всеки миг да доказват на целия свят, че остават силни, че не са изгубили връзките си и че са непробиваеми. Затова, казва Романова, приносителят на прокуратурата трябва от време на време да доказва, че той все пак е приносител на прокуратурата. Като от време на време вкарва някого в затвора показно, демонстрирайки по този начин способността си да вкара в затвора когото и да било.

Та затова, казва Олга Романова, нейният мъж Алексей Козлов бил за Владимир Слуцкер рекламна акция, демонстративна жертва, човек, когото трябвало да вкарат в затвора. Та всички за пореден път да се убедят в способностите на Слуцкер, че може да тикне в пандиза когото си поиска, дори и един милионер, собствения си партньор и съпруг на известна журналистка.

Романова казва, че Алексей Козлов нямало как да се откупи, понеже на карта били поставени не някакви си двайсет милиона, а самата репутация на прокурорския приносител, Парите, които той може да спечели през целия си живот, като носи рушвети на прокурорите. Ако Слуцкер не беше вкарал Козлов в затвора, всички щели да си помислят, че не е могъл да го направи — Акела^[6] сгреши, Акела е мъртъв вълк. И всички, които искат да вкарат партньора си в затвора или да поръчат врага си, вече нямало да дават Пари на Владимир Слуцкер, а щели да търсят друг посредник, друг приносител. Така казва Романова. Вярно, тя не споменава, че може би нейният мъж Алексей Козлов не се е опитал да се откупи и заради това, че цени повече Парите (в пълно съответствие с правилата на Голямата Игра), отколкото свободата. Но такава възможност не бива да се изключва от сметката. Не бива да се забравя, че за адепта на Парите няма нищо по-страшно от това, да загуби Пари.

 

 

49. В същото време колкото по-успешен е рубльовският Играч, толкова по-близък и вероятен е денят, когато ще му се наложи да изгуби Парите. Не всички. Не е известен случай, когато човек, който веднъж е бил милионер или милиардер, да се е разорил до просешка тояга. Всеки нормален човек би сметнал трохите, които остават на Играча, за истинско богатство, би ги вкарал в банки и инвестиционни фондове и би си живял охолно.

Но Играчът е друго нещо. След загубата децата му не напускат престижното английско училище. Възрастните му родители не се преместват в старчески дом. Битовите обстоятелства в собствения му живот не се променят, стига Играчът да не е влязъл в затвора. Освен едно нещо.

В устата на Играча думата Пари изгубва главната си буква „П“. Божеството на Парите се превръща просто в пари. И това е гибелта на боговете. В Деня на разрухата Играчът прилича на скандинавския бог Один, за когото не е било достатъчно, че всичко е загинало. Но на това отгоре той се качил на кладата, за да унищожи и самия себе си. Това било още по-мъчително, защото цепениците не се запалили, саморазрушението не се получавало, а вълкът Фенрир, разрушителят на света, не бързал.

(Сигурно ще кажете, че се отклонявам от логиката, като натоварвам с божествени функции ту Парите, ту Играчите, които се прекланят пред Парите? Но не аз съм този, който се отклонява от логиката, а рубльовският Играч и колкото повече той се приближава до Деня на разрухата, толкова повече се отклонява от логиката и започва да бърка кой в момента е божеството — Парите или самият той, който се е сдобил с такова количество Пари.)

Колкото по-успешен е Играчът, толкова повече губи разсъдъка си, смятайки се за неуязвим. Например Платон Лебедев, този опитен Играч на високо ниво, финансов гений на група „Менатеп“, Магьосникът в отбора на Ходорковски. Този достатъчно предпазлив човек, за да осъзнава колко е важно да бъде готов за атака. И той беше готов. Въпреки че атаката срещу ЮКОС започна внезапно и енергично, още в самото начало успяха да скрият Платон и да го опазят от ареста. Той се криеше в една от елитните болници и на акционерите на ЮКОС им трябваха само две-три седмици, за да евакуират Лебедев зад граница. Първите няколко дни изминаха. Всичко беше готово — частният самолет на летището, документите, подкупените пътни милиционери, които щяха да отведат колата до летището, подкупените граничари, които щяха да осигурят коридор през границата…

Но (нали ви казах, че Играчът не бива да има човешки чувства!) две седмици преди началото на атаката срещу ЮКОС, на Платон Лебедев му се роди дъщеря. Даша. И той май наистина е обичал втората си жена и малките си дъщери. Защото в деня, в който било насрочено бягството, Платон се обадил вкъщи. На какво ли е разчитал? Може би, че телефонът му не се подслушва? Но те, естествено, са го подслушвали. На невероятния късмет, след като вече няколко пъти в живота си е вадил невероятен късмет? Само че не и този път. На тромавостта на специалните служби? Може би съвсем сериозно се е надявал, че докато хората от Федералната служба за сигурност проследят обаждането и установят местонахождението на човека, който се обажда, и докато дойдат, ще мине най-малко едно денонощие и той вече ще си е бил камшика с частния самолет през пробитата граница? Но в Голямата Игра не може да се мисли по такъв начин. Групата за залавяне се появила при Платон в болницата след четирийсет минути и го арестувала. Това разказва Юля Шахновская.

С ареста на Платон в селището на ЮКОС Ябълкова градина настъпил Денят на разрухата, който продължил почти година, до ареста на Ходорковски, а и по-нататък. Работата е там, че в Голямата Игра човек никога не се разорява сам, винаги се разорява целият отбор. Групата „Менатеп“ бе рискувала с Парите много пъти. И когато създавала банката, и когато купувала ЮКОС, и когато купила Източната нефтена компания към ЮКОС. Многократно рискували да изгубят всички пари, да излязат на минус, да започнат всичко от нулата. Но при всички тези рискове Парите оставали при умиращия и възраждащия се Бог, за който се знае, че колкото по-страшно умира, толкова по-триумфално ще възкръсне.

Разорението на отбора в Голямата Игра започва със залавянето на заложник. Платон бил заложник. Когато някой е взет за заложник, отборът се лишава от възможност да контраатакува, защото един господ знае какви мерки за въздействие ще се прилагат спрямо заложника. Как той ще страда, как ще издържи на страданията, какво ще разкаже под заплахата да бъде измъчван с карцер, с глад, с неоказана медицинска помощ, че дори и просто с побой. Когато някой е взет за заложник, отборът не може и да избяга, като зареже онова, което не може да бъде спасено, за да спаси Парите, скрити в офшорни сметки. И дори не защото не може да избяга, понеже е лошо да зареже приятеля си в беда. А защото, когато заложникът научи, че отборът го е зарязал, не се знае какво съдействие ще окаже на следствието. Колко тайни неща ще разкаже. Колко клевети ще подпише за себе си и за отбора. Мисля, че отборът на ЮКОС е бил убеден в твърдостта на Платон Лебедев — Платон няма да ни предаде, Платон е твърд като камък. Но те не са били по-малко убедени и в съществуването на психотропни вещества, които могат да превърнат всеки камък в пихтия. Платон не бил обработен с тях, но впоследствие това се случило с началника на службата за сигурност на ЮКОС Пичугин.

А след това над селището Ябълкова градина се възцарило мълчание. Юля Шахновская разказва, че в комплекса винаги имало два големи празника, които всички празнували заедно — Нова година и рождения ден на Миша (Ходорковски).

Преди ареста на Платон Лебедев посрещането на Новата година все още било весело. Нямало нищо особено, седели край голямата маса, шегували се, гърмели с тапите от шампанско по тавана. А след ареста на Платон на 26 юни Юля отишла на рождения ден на Миша в къщата на Ходорковски и била поразена — гостите седели край голямата маса, както винаги, но мълчали. Всички до един, сякаш са им отрязали езиците.

 

 

50. В промеждутъците между мълчаливия рожден ден в началото на лятото и ареста през късната есен Ходорковски пътувал. Официалната версия за пътуванията му била, че се среща със студенти, работници, войници по регионите и им обяснява колко е изгодно компанията ЮКОС да се слее с компанията „Сибнефт“. А неофициално, както се говореше, това негово пътуване било политическо и представлявало серия от изяви, по време на които Ходорковски за пръв път се представял в качеството на политик.

От гледна точка на Голямата Игра това пътуване е бягство. Когато някой е взет за заложник, не бива да бягаш. Нали точно за това са взели заложник, за да не избягаш самият ти. Само че не бива и да не бягаш, тъй като, ако не избягаш, ще заловят теб. Значи задачата се свежда до това, да избягаш и да не избягаш едновременно. И вместо да се възползват от сигурното бягство в чужбина, членовете на отбора ЮКОС започнали да търчат като попарени из страната. Погрешна била сметката им, че уж можели да ги арестуват само в столицата, а в провинцията не. В едно от интервютата си по томската телевизия, обяснявайки колко авторитарна и полицейска е станала държавата, Ходорковски изрече следната фраза: „Можеш да вкараш в затвора когото си поискаш. Само че, за да вкараш в затвора мен, е нужен генералният прокурор, а за да вкараш в затвора един обикновен предприемач, е достатъчен участъковият милиционер“.

Грешка. Защото в действителност в Голямата Игра участъковият милиционер е достатъчен, за да вкараш в затвора когото си поискаш — и дребния хлебар, и милиардера, собственик на огромна нефтена компания. Едно обикновено ченге може да арестува дори депутат и сенатор въпреки парламентарния имунитет. Във форумите на компютърните играчи това се нарича лош баланс. Става дума за следното. В самото начало на Играта героят, въоръжен на този етап само с една обикновена кама, отива до вратата, зад която го очаква първата задача, но се оказва, че вратата се пази от охранител. Тъй че се налага да се бие с охранителя и преди да победи, няколко пъти да загине и да започне Играта отначало. Минават много месеци и играчът преодолява петдесет, седемдесет нива. Обзавежда се с вълшебни доспехи, с вълшебен меч, с магически способности, с допълнителни животи, със смъртоносни заклинания… В един момент логиката на играта отвежда играча до същата онази врата, от която е започнала играта. И до вратата отново има охранител. И битката отново е тежка. „Как така? — мисли си играчът. — Защо? Преминах седемдесет нива, в битките се сдобих с вълшебно оръжие и магически умения. А този охранител стои тук, до първата врата. Кога е успял да се изкачи и да стане равен с мен?“

Само че така е направена играта. И компютърните игри, и Голямата Рубльовска Игра — те са еднакви. Няма нужда от баланс. Стражите и охранителите винаги се оказват равни по сила на всеки играч. Само че те са много. Когато победиш един, на негово място застават двама.

За ареста на Ходорковски не беше необходим никакъв генерален прокурор. Арестува го една най-обикновена оперативна група от Федералната служба за сигурност на сибирското летище, докато дозареждаха самолета му. И в Москва не беше необходим никакъв генерален прокурор, за да му повдигнат обвинение. Бе достатъчен един обикновен следовател от прокуратурата. Нямаше нужда от никакъв върховен съдия, за да му определят мярката за неотклонение „задържане под стража“. Определи я един обикновен съдия. А след това отново обикновен съдия го осъди на осем години затвор. И обикновени съдии не го освободиха условно и предсрочно. А наказанията и карцерите в затворите ги определяха обикновени надзиратели.

Адвокатът на Ходорковски Антон Дрел си спомня, че неговият клиент не е спорил нито с оперативната група по време на ареста, нито със следователя, когато му е предявил обвинението, нито със съдиите, когато са го задържали. За всички, които го арестували, Ходорковски казал, че те са зависими хора и не вземат никакви решения. А щом е казал това, вероятно е очаквал, че рано или късно на сцената ще се появи онзи, който взема решенията, и тогава той ще си поговори с него и ще спазари условията на мира или на почетната капитулация. Но онзи, който взема решенията, тъй и не се появил. Дали изобщо е имало такъв? Дали в цялата атака срещу ЮКОС е имало единен мозък? Разбира се, за акционерите на ЮКОС е много по-авторитетно да си мислят, че е имало такъв. Че самият президент Путин е стоял зад банкрута на тяхната компания и зад арестите им. Ами, ако не е имало единен мозък? Ами, ако хората с пагони са разкъсвали най-голямата нефтена компания в страната просто така — за себе си? Както ято гарвани разкъсва леш — нали не го правят по единен план и не се строяват в бойна редица?

Разгромът на ЮКОС бе извършен от обикновени хора с нисък ранг, които не бяха богати. Ходорковски би могъл да купи всеки от тях на кило заедно с жалките им апартаменти, мизерните им вили и поддържаните им коли. Единственото предимство на тези хора беше униформата на някакво силово поделение и оръжието в ръцете им. Но точно това предимство се оказа решаващо.

По време на обиска в представителната къща на ЮКОС в селището Ябълкова градина следователите и бойците от Отряда със специално предназначение на милицията изпочупили толкова скъпи съдове, изпили толкова квалитетни напитки, откраднали и разлели на пода повече, отколкото струвала издръжката на целия им отряд, всичките им заплати, премии, надбавки и командировъчни. И не им се случило нищо — началството им не ги укорило, не ги наказало за превишаване на правомощията и за унищожаване на ценности, които биха могли да бъдат и конфискувани. Никой дори не се опитал да апелира за военна дисциплина, защото никой от враговете на ЮКОС не се отнасял към бойците от Отряда със специално предназначение на милицията като към хора. Те били инструмент, а какво можеш да искаш от един инструмент?

Но за сметка на това очевидна става стратегията, към която прибягва рубльовският Играч в навечерието на Деня на разрухата пред лицето на ареста, емиграцията или в най-добрия случай на безшумното излизане от Голямата Игра в скромна пенсия.

За да запазиш Парите, за да избегнеш разрухата, влизането в затвора и емиграцията, трябва да станеш инструмент в Голямата Рубльовска Игра, да постъпиш на държавна работа, защото какво можеш да искаш от един инструмент?

Трудно е да постъпиш на държавна работа и в същото време да запазиш Парите и да продължиш Играта. За тази цел има цяла технология.