Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (9)

9

Срещата се състоя в главната канцелария на строителната фирма, която бе в съседство с националния стадион в Сулна, а сладкият и в същото време наситен аромат на пари го посрещна още щом влезе в голямото, облицовано с мрамор фоайе. Публиката от стотина души също отговаряше на описанието, направено от възложителя на задачата. Жените носеха кашмирени пуловери, перлени огърлици и пъстри френски копринени шалове, докато мъжете им бяха със сини сака, цветни панталони и обувки с кожени пискюлчета. Всички се целуваха по бузите, чуруликаха и говореха носово и вече крадешком попийваха шампанско. Белите престилки, които сервираха огромната блок маса отзад, ясно даваха да се разбере, че ще следва продължение, при което нямаше да липсват нито опашки от омари или хайвер, нито пастет от гъши черен дроб, веднага щом Бекстрьом направи посланието си, след като им даде да зърнат истината и светлината и преди всичко да схванат значението на защитеното жилище и да се подпишат на списъците за нови жилища, които вече бяха планирани.

„Нищо общо с обикновените пенсионери“, помисли си Бекстрьом. Всъщност само двама разваляха картината. Две местни легенди, а и небезизвестни в полицейския участък, където работеше. Също така и стари познати, които попаднаха в периферията на разследването на убийство, по което беше работил преди няколко години, Марио Кръстника Грималди и стария му оръженосец Роле Столис Столхамар.

Същият Марио Кръстника Грималди, който според клюките в участъка щеше да притежава половината община, макар да имаше печалната слава на неплащащ данъци и в продължение на две десетилетия оглавяваше списъка на службата за икономически престъпления. Опитите обаче бяха безплодни, понеже при Кръстника Грималди положението беше такова, че през дългия си живот не беше глобяван дори за неправилно паркиране и отдавна бяха престанали да се интересуват от него, тъй като, според няколко медицински свидетелства, страдаше от болестта на Алцхаймер и медицинската наука черно на бяло удостоверяваше, че е невъзможно да бъде разпитван. В същото време, предвид несъществуващите му активи, беше напълно неясно какво правеше тук.

Недоброто здраве и липсващите средства обаче, изглежда, не се бяха отразили на външния му вид. Със слънчев тен, изискан като всеки мафиотски бос в черния си костюм и бялата ленена риза и без никакви пискюли по лъскавите си черни обувки.

— Вас ви познавам — каза Кръстника и заби украсения си с маникюр показалец в гърдите на лектора. — Чакайте, не казвайте нищо — продължи Кръстника с усмивка, която разкри зъби, бели като мивката в апартамента на Бекстрьом, като размахваше пръста си пред него. — Сетих се! Бек, комисар Бек, точно така. Комисар Еверт Бек. Знаех си. Гледам предаването ви по телевизията.

„Много внимавай, плямпало такова“, каза си наум Бекстрьом и му хвърли леден поглед.

— Радвам се да ви видя тук, Бек — продължи Кръстника. — Има ли надежда да станем съседи, вие и аз? Май имаше един едностаен на долното ниво на разумна цена, ако вие…

— Бекстрьом е тук, за да направи презентация — прекъсна го Роле Столхамар, който беше стар следовател от криминалния отдел в Стокхолм. Неколкократен шведски шампион по бокс в тежка категория, известен с физическата си сила, изпитана лично от хилядите хулигани, които той собственоръчно беше хвърлил в затвора по време на четиридесетгодишната си служба като полицай. Роле Столис Столхамар беше мъж, който се беше прочул и в двата лагера.

Сега той беше пенсионер от няколко години. Роден и израснал в Сулна, другар от детинство на Марио Грималди, който беше пристигнал в Швеция с родителите си с първата вълна от имигрирането на работна ръка през петдесетте години и оттогава беше негов постоянен спътник. Освен това той бе чест гост на пистата в Сулвала и понеже според слуховете бил жълт като восък, единственото вероятно обяснение за появяването му тук било, че най-добрият му приятел възнамерявал най-после да направи решителната крачка и да го назначи на служба. Независимо от дънките си, бархетната риза на карета и коженото яке, което го отличаваше от останалата част от публиката.

— Изглеждаш бодър, Роле — каза Бекстрьом и се усмихна приветливо. — Да не си спрял пиенето?

— По-бодър съм от всякога — потвърди легендата, като стрелна Бекстрьом с поглед, а очите му се свиха като амбразури. — Благодаря за въпроса, да не би да ти се иска да изиграем три рунда, та затова ме подкачаш? Обещавам да съкратя мъченията.

„Изключително неразумно, смъртно опасно“, помисли си Бекстрьом и се задоволи само да кимне замислено, защото и през ум не му минаваше да остави наподобяващите чукове юмруци на Роле да застанат между него и кафявия плик, очакващ го зад ъгъла.

Време беше. Пиарът на компанията и водещ събитието представи лектора, публиката го приветства с аплодисменти, които бяха дълги и радушни, но без да преминават границата към простоватото въодушевление.

Бекстрьом беше изпълнил задачата си до последната буква. Поуплаши ги, като им разказа смесица от ужасии, извлечена от богатия му личен опит от фронтовата линия на полицията. След това ги успокои, като продължи да черпи от същия източник, и изложи възгледите си за това как трябва да изглежда ефективната борба с престъпността. В заключение подчерта необходимостта видните граждани, които разполагаха с необходимите ресурси и много от които се намираха тъкмо сред тази публика, да се защитят от престъпността. Във връзка с последното той искаше, между другото, да наблегне на важността от обезопасено жилище.

— Човек не бива да прави компромиси с хулиганите — завърши Бекстрьом и ги удостои с пълна усмивка а ла Клинт Истууд. — Ако подадеш на хулигана пръст, той ще захапе ръка ти като нищо — завърши той, а заключителните ръкопляскания, изразяващи задоволството от посланието му, клоняха към простоватото въодушевление.

 

 

Накрая публиката зададе въпроси, с които Бекстрьом се справи блестящо, и на излизане бе удостоен с ръкостискания, потупвания по гърба и топли думи. Дори и старите му познати, Кръстника Грималди и Роле Столис, дадоха положителна оценка. Впрочем Марио имаше женска компания, която щеше да бъде почетена и от големия салам само ако се беше появила трийсет години по-рано. Впечатляваща блондинка, десет сантиметра по-висока от Марио, значително по-млада от кавалера си, ако се съди по вида й, но по всичко останало приличаше на посестримите си, дружащи с мъжете над шейсет, които очевидно притежаваха Швеция.

— Мога ли да ти представя любимата си, Мартин — каза Марио и грейна с двата реда зъби. — Ти си един от големите любимци на Пита. Обича да те гледа по телевизията.

— Комисарят не е ли мислил да влезе в политиката? — попита Пита и помаха с дясната си, почерняла от слънцето ръка, натежала от диаманти с размера на лешници.

— Не — отвърна Бекстрьом. — Графикът ми е запълнен с настоящата ми работа.

„По-зле не би могло да бъде — помисли си той и погледна усмихващия се измамник любовчия, който се перчеше до нея. — Значи Пита ще поръчва музиката. Да му се не види, трябва да кажа на колегите от шегаджийския отдел.“

— Много жалко — заключи Пита. — Сигурна съм, че от вас би излязъл отличен министър на правосъдието. Боговете са ми свидетели, че в тези времена майка Свеа се нуждае от всяка помощ, която можем да й предложим. Обещайте все пак да помислите по въпроса — добави тя и го потупа по рамото.

— Обещавам — каза Бекстрьом. „Още една — додаде наум. — Нямат край.“

— Ти определено си човек за политика, Бекстрьом — потвърди Роле Столхамар и му намигна, като погали носа си с десния показалец. — Достатъчно е човек да те слуша две минути, за да разбере, че си истински самороден талант. Само свирни и ще се завлека до урната. Във всеки случай имаш един глас от мен. Пита също ще се включи. Което прави два, ако вярно съм пресметнал.

„Човекът трябва да е пълен психопат, а на кого му се иска да си бърбори с такъв“, помисли си Бекстрьом. Той се задоволи само да кимне на Марио и Роле, а за завършек леко целуна вече протегнатата и доста хладна дясна ръка на Пита. На излизане той отклони още една покана от пиара на конференцията към очакващата го шведска маса. Той имал важни задължения, които изискваха присъствието му в участъка в Сулна, и когато излезе на улицата, голямата черна лимузина вече го чакаше.

— Добре дошъл, господин комисар — поздрави го шофьорът и му задържа задната врата.

 

 

— Успяхме, Бекстрьом — потвърди домакинът му веднага щом той и Бекстрьом седнаха на същата сервирана маса, където бяха седели месец по-рано. — Тъкмо говорих с един от моите служители и той беше във възторг. Нямаше как и да е другояче — добави той и вдигна приветствена наздравица.

— Благодаря — каза Бекстрьом и вдигна чашата си, като същевременно взе дебелия кафяв плик, дискретно пъхнат под чинията му, и го премести на сигурно съхранение във вътрешния джоб на сакото си.

— Впрочем има нещо, за което се питах — добави Бекстрьом, тъй като си спомни за Марио и Роле.

— Целият съм в слух — отвърна домакинът му.

— Натъкнах се на стар познат, Марио Грималди, който явно е потенциален купувач на твоите защитени жилища.

— Кръстника — отвърна домакинът и кимна с лека усмивка. — Напълно разбирам какво имаш предвид и ако погледнеш в компютъра в службата си, той със сигурност ще ти каже, че сега е без пукната пара и напълно изкуфял.

— Кажи-речи — каза Бекстрьом. — А как е в действителност?

— Точно обратното — поясни домакинът на Бекстрьом и завъртя чашата си. — Освен това правил ми е някоя и друга услуга през годините. От онези, които не можеш да откажеш.

— Марио беше в компанията на един бивш мой колега на име Роле Столхамар, когото той винаги влачи със себе си. Какво знаеш за него?

— Никога не съм чувал името му — отвърна домакинът. — Бивш полицай, казваш? С Марио нещата стоят така, че той познава абсолютно всички, сред които със сигурност са и много от твоите колеги.

— Все същото — каза Бекстрьом и вдигна рамене. „Върви сега разбери кои може да са тези колеги“, помисли си той.

 

 

Когато няколко часа по-късно Бекстрьом си легна, той отвори кафявия плик и преброи съдържанието му. „Кой, по дяволите, може да си позволи да бъде министър на правосъдието“, помисли си той, поклати глава и пъхна плика под възглавницата си. После заспа, спа дълбоко и непробудно, докато не се събуди от дъжда, който барабанеше по перваза на прозореца на спалнята му.