Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (88)

88

— Добре — каза Бекстрьом веднага щом влязоха в салона на долния етаж. — Ще направим така. Ти започваш от мазето, а аз поемам горния етаж. След това се срещаме тук и довършваме заедно останалото.

— Точно каквото мислех да предложа и аз — съгласи се Патицата Карлсон. — Какво ще правим с протокола?

— Разбира се, определено трябва да имаме протокол — каза Бекстрьом. — Ще направим всички бележки, от които имаме нужда, и в случай че намерим нещо от това, което търсим, може да позвъним на някого от нашите колеги от техническия, да поемат те. За това ще се погрижат Ниеми и Ернандес.

 

 

Когато Аника Карлсон потъна в мазето, той самият се качи на горния етаж, постави чантата си на бюрото на Ериксон, направи едно бързо претърсване на помещенията и провери дали всичко е наред. Дали не е останала някоя включена камера, въпреки че той лично се беше погрижил да изключи алармата. Дали няма тайнствени фигури, които да се спотайват, за да го дебнат, като за всеки случай се наведе да погледне и под леглото на Ериксон.

„Чисто е“, заключи Бекстрьом и въздъхна дълбоко, докато се изправяше. След това той свърши това, за което беше дошъл. Отвори чантата, извади черната кутия с бутилката уиски и я замени с почти два пъти по-тежкото дървено сандъче с най-скъпата музикална кутия в света и постави сандъчето на пода под бюрото.

Веднага след като бутилката с уиски бе поставена на място, той извади снимките, направени от колегите му от техническия и застана на същото място и на същото разстояние, на което беше стоял фотографът. Като по часовник, помисли си Бекстрьом. Дори Петер Ниеми с неговото увеличително стъкло, не би открил и най-малката разлика.

След това той вдигна плячката си на бюрото и отвори тъмното сандъче. Извади от него малката фигурка с червената островърха шапчица, завъртя го, обърна го и го постави на бюрото. Ключът той намери по-скоро по случайност. Когато внимателно попила вътрешността на кутията, дъното внезапно се вдигна нагоре с дискретно щракване и ключът беше там. Злато и диаманти от трийсет и два карата според Йегура, който обикновено знаеше какво говори, когато ставаше въпрос за вещи като тази, която държеше в момента в ръката си.

„Музиката може да почака“, рече си Бекстрьом. После пъхна обратно ключа и малкия Пинокио в тъмното дървено сандъче, след което внимателно положи сандъчето в старата си кафява чанта. „Добре дошъл у дома, малчуган.“

 

 

— Нищо — каза Бекстрьом разочаровано, когато той и Аника се срещнаха в салона на първия етаж около един час по-късно.

— И при мен същото — доложи Аника. — Макар че щеше да е служебна грешка, ако не бяхме направили допълнителна проверка — добави тя и го потупа утешително по ръката.

 

 

— Мислех си за едно нещо — каза Аника Карлсон, докато седяха в автомобила на път обратно към полицейския участък.

— Слушам — отвърна Бекстрьом.

— Забелязах, че на повечето от иконите им липсваха рамките — каза Аника. — Наистина повечето от тях бяха нарисувани върху дърво, но най-малко две бяха изобразени върху платно. Освен това се сетих за онзи, когото нашето таксиметрово шофьорче без малко да прегази.

— Анхел Гарсия Гомес — каза Бекстрьом и кимна. „Става все по-добре и по-добре“, помисли си той, защото вече се досещаше накъде биеше тя.

— Да, ясно е, че е бил той — каза Аника Карлсон. — Знаех го през цялото време, откакто видях онзи портрет по описание, а сега, когато имаме неговата ДНК на вратата на терасата, сто на сто съм сигурна, че е той. Ясно е, че той е очистил и Ериксон, и неговия помияр.

— Без Ериксон — поправи я Бекстрьом и поклати глава. — Той има алиби за смъртта на Ериксон. Тогава той е на състезанието по бойни изкуства. Затова пък съм почти сигурен, че не друг, а лично той се е появил при Ериксон през нощта, разбил е черепа му и прерязал гърлото на псето. Що се отнася до неговия добър приятел Окаре обаче, той може да е бил там и когато Ериксон е бил убит, и по-късно същата вечер.

— Тогава той е бил шофьор на Гарсия Гомес — каза Аника и кимна. — Това го вярвам. А какво мислиш за следното? Да предположим, че Гарсия Гомес е смъкнал картината от рамката, тази картина, която пропускат да вземат при първото си посещение, навива платното и го пъха под якето си. Какво мислиш за това?

— Точно така е — съгласи се Бекстрьом. — Определено е по-добре, отколкото да се размотава наоколо с картина под мишница посред нощ.

— А рамката? На която е стояло платното? Какво е направил той с нея?

— Разглобил я е и точно около нея е навил рисунката, вероятно — предположи Бекстрьом.

— И аз така мисля — подкрепи го Аника развълнувано. — Той би бил пълен идиот, ако беше взел със себе си платното и оставил рамката. Това щеше да накара дори колегата Алм да се замисли. Направо червена светлина, да намериш такова нещо на местопрестъплението. Строшена рамка от картина, но без платното.

— И още нещо — каза Бекстрьом. — Става въпрос за нашия свидетел. Таксиметровото шофьорче. Дали нямаме късмета да се появи отново?

— За съжаление, не — каза Аника. — Сякаш се е изпарил. И аз имам лоши предчувствия, когато се сетя за него. Това, което ме притеснява, е, че и двамата, и Окаре, и Гарсия Гомес, изглежда, са потънали вдън земята. Никакви следи и от тях, но те сега във всеки случай са задочно арестувани. Можем искрено да се надяваме, че нищо не се е случило на свидетеля ни.

„На кого му пука?“, помисли си Бекстрьом и се задоволи само с кимване.