Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (86)

86

Веднага след като се събуди и освободи налягането от вчерашния ден, Бекстрьом влезе в банята. Докато стоеше под душа и горещата вода го обливаше, той благодари на създателя си, че мозъкът му работеше на пълни обороти дори когато спеше. Сега трябваше просто да действа внимателно, помисли си Бекстрьом. Да не буди спящите мечки, като в същото време възможно най-скоро се погрижи за музикалната кутийка, която с един удар и в най-строга секретност ще го направи най-богатия полицай на Швеция за всички времена. Може би толкова богат, колкото мнозина от колумбийските или мексиканските му колеги, мина през ума. Или увеличаващите се пълчища от мултимилионери в униформа, които сега се борят с престъпността от другата страна на Балтийско море.

Докато поемаше подсилващата закуска, той нанесе някои допълнителни бележки за всичко това, преди да извади тайната си карта за предплатени разговори по мобилния телефон и да позвъни на помощника си Йегура, за да получи допълнителни сведения, като предпоставка за вземане на по-добро решение. Йегура също звучеше изненадващо бодро, като се има предвид колко малко пи. Независимо от факта, че имаше опасност да се забавят, той беше обстоятелствен, както обикновено. Започна да го разпитва за здравето му и тем подобни безсмислици, за каквито само бабугерите и пенсионерите пилееха време.

— Би ли ме извинил, но ме чакат куп неща за вършене — прекъсна го Бекстрьом. — Освен това имам една молба и няколко въпроса, с които мисля, че можеш да ми бъдеш полезен.

— Слушам те — каза Йегура.

— Чудесно — продължи Бекстрьом рязко, за да предотврати евентуално по-нататъшно вербално разточителство. — В такъв случай искам да ми помогнеш със следното. Първо, дали не би могъл да ми дадеш още малко информация за това, за което говорихме вчера. Снимки на нещата, кога са били продадени, такива работи.

— Разбира се — каза Йегура. — Ще ги получиш до един час в пощенската си кутия, без подател, и предполагам, че всичко, което си говорихме, остава между нас.

— За кого ме вземаш? — изсумтя Бекстрьом. — Ням съм като шаран — увери го той.

— Каза, че имаш и няколко въпроса — припомни Йегура.

 

 

По-точно три според Бекстрьом. Първо, той се питаше дали Ериксон е имал представа каква е стойността на музикалната кутия.

— А ти самият не си казвал нищо на Ериксон, нали? Относно това колко струва, имам предвид.

— Най-малката възможна цена по съвсем понятни причини — отвърна Йегура. — Предложих му да погледна и кутията, и всички останали неща, за да мога да направя груба оценка. Тъй като хранех известна надежда да поема продажбата, казах, че имам известни съмнения относно оценката, която Фон Комер е направил. Казах му, че кутията може евентуално да струва значително повече от това, но трябваше да я видя, преди да мога да се произнеса по въпроса.

— И как реагира той?

— Определено прояви интерес, тъй като току-що му бях разказал колко струва картината на Верешчагин.

— Но не си казвал нищо за никакви двеста милиона, нали?

— Не, разбира се, че не — отвърна Йегура натъртено. — В известна степен ми е обидно, че ми задаваш този въпрос.

— Което пък мен ме води, естествено, към следващия въпрос — продължава Бекстрьом. — Спомена нещо за някакъв твой стар познат, който ти е дал сведения за онази картина с дебелия монах. Че щяла да се продава на търг, значи.

— В такъв случай си ме разбрал погрешно — каза Йегура. — Че „Сотбис“ щяха да я продават на своя търг, това вече го знаех. Прекарвам без съмнение половината си време за наблюдаване на тръжния пазар. Не, казах, че той ми позвъни и изрази интерес към картината. И това стана няколко дни, след като я бях видял в техния каталог. За картината на Верешчагин, естествено, знаех от по-рано и си спомням, че се стъписах, когато тя изведнъж се появи след толкова години. Но това, както казах, беше преди моят познат да се обади.

— Той възложи ли ти като задача да му я купиш?

— Не — отвърна Йегура. — Но аз разбрах, че той се интересуваше от нея.

— А той имаше ли някаква представа за стойността й?

— Горе-долу — каза Йегура. — Нали началната цена се посочва в каталога. Е, тя беше продадена за повече от два пъти началната цена, но аз си спомням, че му споменах, че може да се окаже значително по-скъпо от така обявеното.

— Поръчка обаче да я купуваш, не си получавал, така ли?

— Не — отвърна Йегура. — Един въпрос от любопитство. Защо питаш?

— Честно казано, и аз не знам. Просто ми се струва интересно съвпадение — излъга Бекстрьом. — Не можеш ли да ми кажеш как му е името? На този твой познат, имам предвид.

— Няма как — отвърна Йегура. — Ако човек иска да оцелее в моя бранш, трябва отрано да се научи, че за такива неща не се говори. Тези, които не са се научили, обикновено умират от глад.

— Добре де, можеш да мислиш по въпроса — каза Бекстрьом. — Бездруго, не е толкова важно.

— Имаше още един въпрос — припомни му Йегура.

— Точно така — потвърди Бекстрьом. — Това, което се питам, е каква точно е роднинската връзка между нашия крал и принц Вилхелм?

— Чакай да помисля — каза Йегура. — Принц Вилхелм е син на Густав V, което в такъв случай означава, че той трябва да е чичо на бащата на нашия настоящ крал. Да, такава трябва да е връзката.

— Добре — каза Бекстрьом. — Чичо на бащата на краля.

„Това не прави ли три поколения? — размишляваше наум той. — Три поколения в един и същи род. Не беше ли казал точно това Ериксон?“

— Нещо друго, което скъпият ми брат би искал да знае? — попита Йегура.

— Ами не, това беше всичко. Не забравяй онази информация, която обеща да ми пратиш — припомни му Бекстрьом. „Два важни въпроса плюс една димна завеса може би са достатъчни за момента“, реши той.

— Вече е на път — отвърна Йегура. — Ще я имаш в пощенската си кутия до петнайсет минути.

 

 

„Йегура, изглежда, налапа въдицата — помисли си Бекстрьом, когато затвори телефона. — Чудя се колко ли си мисли, че ще му дам за това, че ми помага в продажбата? Онези двайсет процента просто може да ги забрави.“