Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (83)

83

Музикална кутийка, но не някаква обикновена музикална кутийка, а такава, подобна на която не била изработвана в цялата човешката история. Йегура, изглежда, също така знаеше за нея доста неща, които си заслужаваше да се разкажат. Беше му отнело известно време и няколко пъти се беше отклонявал от пътя, преди да се добере до самата музикална кутийка.

Бекстрьом почти се беше примирил. Беше изпил още един коняк, облегна се на стола и се опита да не слуша повече. Какъв избор имаше? Да пъхне ръката си в чантата на Йегура, да измъкне кафявия плик и просто да се махне беше немислимо.

— Слушам — отвърна Еверт Бекстрьом.

 

 

Карл Фаберже бил бижутер в Санкт Петербург. Придворен бижутер на императора, а неговият безспорно най-важен клиент бил царят и неговото семейство. Във фирмата му се произвеждало, общо взето, всичко, което можело да се изработи от благородни метали и скъпоценни камъни, и тъй като техните клиенти предпочитали най-доброто, правели се предимно предмети от злато и диаманти.

— Всякакви възможни накити, разбира се, но също така и часовници, прибори, сервизи, рамки за фотографии, украшения и миниатюри. Всичко, което може да ти дойде наум и което може да се направи от злато, сребро и скъпоценни камъни. Фаберже станал, разбира се, най-известен с великденските си яйца. Общо петдесет и седем яйца, които царят обичал да дава като великденски подаръци. На царицата и впоследствие също така и на майка си. Именно тези яйца от злато, скъпоценни камъни и рисунки върху емайл са осигурили на Карл Фаберже място в историята на изкуството, сравнимо с това на късния Челини — обобщи Йегура.

— Гледай ти. Този Челини — каза Бекстрьом, който имаше смътен спомен, че е чувал името в някакъв контекст, който имаше нещо общо с работата му. — Той какво общо има с тази история? — „Трябва да е някой латинос с това име, а с латиносите трябва да се внимава“, помисли си той.

— Какво общо има Челини с тази история? — отвърна Йегура и погледна с изненада госта си. — Абсолютно нищо, за сведение.

— Откъде си толкова сигурен? — възрази Бекстрьом.

— Бенвенуто Челини е починал през 1571 година. Той се счита за най-изкусния бижутер в историята на изкуството. Той също е от Флоренция, впрочем. Причината да го спомена беше най-вече за да разбереш величието на Фаберже.

— А, така било значи — каза Бекстрьом. — Какво ще кажеш да продължиш с онази музикална кутийка? Аз наистина не съм планирал нищо за тази нощ, както вече казах, а и тя е още млада, но…

— Скъпи братко — прекъсна го Йегура и отново го потупа по рамото. — Ще стигна и до това.

— Музикалната кутийка — повтори Бекстрьом. — Искам да чуя за музикалната кутийка.

— Това е забележителна история — каза Йегура. — Особено като се има предвид с какво се е занимавал Фаберже дотогава. Независимо от факта, че е правил всичко, за което можеш да си помислиш, не на последно място стенни часовници, будилници и джобни часовници, никога не бил правил музикална кутия.

— Но сега я е направил — уточни Бекстрьом. — „Най-после“, помисли си той.

— Да, направил я е, разбира се — потвърди Йегура. — Въпреки че по-късно ще отрече, че я е направил. Малко странно може би, като се има предвид, че тази музикална кутия няма аналог в историята на изкуството на западния свят.

— И с какво е била толкова необикновена тя? — попита Бекстрьом. „Изглежда е била скъпа. Най-накрая започва да се оформя нещо“, заключи той наум.

Музикалната кутия на Фаберже била уникална. За разлика от обичайните механични музикални кутии, при които тоновете се извличат с помощта на гребени, пластинки, звънчета, плочи, щифтчета, струни и барабани от метал, задвижващи се от часовников пружинен механизъм, тази била конструирана като флейта и човекът, комуто дошла тази идея, бил композиторът, който измислил двайсет и една секундната мелодия за музикалната кутия на Фаберже.

— Николай Римски-Корсаков — каза Йегура и въздъхна доволно. — Сигурно си чувал това име. Световноизвестен композитор, диригент и преподавател в музикалната консерватория в Санкт Петербург. На него императорът възложил задачата и по този въпрос бил непреклонен. Мелодия, която се изпълнява на флейта, започваща мажорно и завършваща в минор. Според него това се подразбирало от само себе си, като се има предвид контекста, който музиката щяла да илюстрира.

— Флейта — каза Бекстрьом. — Какъв е проблемът? — „Едва ли би могло да бъде по-просто. Вероятно това беше онзи триъгълник, който самият той трябваше да удря, когато ходеше на училище като малко момче, докато другите в класа надуваха блокфлейти“, помисли си той.

 

 

Техническите проблеми били невероятно големи според Йегура, но като се има предвид кой бил клиентът и че това била първата музикална кутията, която щял да изработи, Карл Фаберже решил да не оставя нищо на случайността.

За чисто механичната част на задачата той наел най-изтъкнатия часовникар по това време, Антон Хюгел, който работел за „Патек Филип“ в Женева, и в тясно сътрудничество с Римски-Корсаков най-накрая решил практическите проблеми.

— Все още не разбирам — настоя Бекстрьом. — Флейта? Не може да е чак толкова трудно?

— Напротив — отвърна Йегура. — Когато свириш на флейта, духаш през една тръба, където въздухът преминава над един остър ръб и излиза през отвори с различна големина, разположени на различни разстояния. А тоновете и мелодията се получават, като поставяш пръстите си на правилните места. Отпушваш и запушваш отворите с помощта на пръстите си. Но в този случай носът на Пинокио е трябвало да функционира като флейта, а той да мести пръстите си по носа си е било, разбира се, изключено, въпреки че вероятно би било по-просто за решаване в чисто технически смисъл. Изработването на музикални кутии с много движещи се части е било факт още откакто са направени първите такива в края на седемнайсети век.

— Ами тогава защо? — попита Бекстрьом. — Защо да не може да барабани по носа си? — „Хората го правят през цялото време, докато лъжат“, добави наум той.

— Когато звучи мелодията, Пинокио започва да лъже — каза Йегура. — Така е замислено. И това носът му започва да расте, става все по-дълъг и по-дълъг, докато той най-после млъкне. Тогава носът спира да расте. И така, носът е трябвало да играе ролята на флейта, но без да се поставят пръсти по нея, защото тогава пропада цялата идея. Това е замисълът в историята на Пинокио. Той не знае, че носът му расте, когато лъже.

— И как тогава го решили този проблем? — попита Бекстрьом. „Флейта във формата на нос — помисли си Бекстрьом. — Трябва да е много трудно за стар гей като Йегура.“

 

 

По няколко начина, според Йегура. Самата музикална кутия, която представлявала Пинокио, била трийсет и един и половина сантиметра висока. Тя била изработена от злато, но покрита с емайл в различни цветове. Механизмът вътре в кутията бил задвижван от силна пружина, а тя се навивала с ключ, който се поставял в дъното на кутията. Едновременно с навиването на пружината, в едно малко мехче в кутията навлизал въздух. Когато пружината се навиела и мехчето се напълнело с въздух, музикалната кутия заработвала.

Въздухът се изтласквал навън над едно метално езиче през един отвор на горната страна и през отворите на долната страна на растящия нос, като отворите се отваряли и затваряли посредством лостче, което се движело напред-назад вътре в носа и по този начин се получавала самата мелодия. Когато мелодията свършвала и носът пораснел, остатъчната сила на пружината се използвала за прибирането на носа след кратка пауза от четири секунди.

— Фокус-мокус — каза Йегура с толкова горд вид, какъвто вероятно са имали Римски-Корсаков и Антон Хюгел, когато преди малко повече от сто години завършили поръчката си.

— Но когато свърши да свири, нали трябва да се навие отново? — попита Бекстрьом.

— Разбира се — отвърна Йегура и погледна с неодобрение своя гост. — Не е била с електромоторче с батерии, ако това е, което ти се иска, за щастие, не е имало такива по това време. Вместо това имаш изключително сложен пружинен механизъм, който пълни с въздух мях от подсилена коприна за балони и превръща нос във флейта с помощта на постъпателно движение напред. Тук говорим следователно за занаятчийско произведение на изкуството, приятелю, а по-добро такова произведение на изкуството едва ли може да се намери.

— Ти каза, че е направена от злато — започна Бекстрьом колебливо, понеже той все още се бореше с краткосрочната си памет, докато отличният сам по себе си коняк работеше в обратната посока.

— Само най-доброто било достатъчно добро за Карл Фаберже и най-изискания му клиент — отбеляза Йегура. — Музикалната кутийка е направена от злато, но е покрита с емайл в различни цветове. Пинокио е облечен с червена шапка, жълто яке и зелени панталонки и общото тегло на корпуса на фигурката е почти един килограм. Но като говорим за това произведение, нека не забравяме ключето и ковчежето, в което се е съхранявала музикалната кутия.

— Разкажи ми — помоли Бекстрьом. „Започва да добива форма“, помисли си той, защото конякът тъкмо беше отхлабил хватката си и неговата краткосрочна памет изведнъж заработи отлично. „Онази малка фигурка с червена шапка, очевидно не е била обикновена гарафа за уиски.“

— Дори ключето, с което се навива музикалната кутия е направено от злато, бяло злато — продължи Йегура. Освен това то е инкрустирано с дванайсет диаманта от общо трийсет и два карата. Що се отнася до ковчежето, в което се съхранява музикалната кутия, то е изработено от абанос и палисандър с обков и подсилване от злато. Освен това има интарзия от оникс върху капака, изобразяваща императорския двуглав орел. Като вече ти казах, Бекстрьом, Карл Фаберже не е бил човек, който оставял нещо на случайността.

„Най-после — помисли си Бекстрьом и кимна. — Сега трябваше да се миеш бързо. Не биваше да се разкриват картите без нужда. Йегура беше напълно способен да открадне пръстите ти, когато си стиснете ръцете за някоя сделка.“