Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (77)

77

Един ловен сервиз за морска употреба беше насочил Йегура по следата. Пълен набор от дванайсет комплекта, който се състоеше от общо 148 части и беше произведен от императорската порцеланова фабрика в Санкт Петербург през зимата на 1908 година. От най-финия бял порцелан, украсен с ръчно изрисувани мотиви, изобразяващи различни морски птици от Балтийско море, подходящ също така и за лов. Истинско украшение за сервираната маса, очакваща участниците в ловуването за обяд след откриването на лова, а в конкретния случай беше сватбен подарък от руската велика княгиня Мария Павловна за бъдещия й съпруг принц Вилхелм Шведски. Един изключително подходящ подарък за съпруг, който не само беше шведски принц по кръв, но и интересуващ се от лов офицер в Кралския шведски флот и запален рибар.

 

 

— Сватбата не била никак лоша, мога да те уверя — каза Йегура. — Шведски принц от династията Бернадот, който се свързва в брак с велика княгиня от династията Романов. Мария Павловна е братовчедка на последния цар на Русия, Николай II. Следователно е близка роднина на бащата на всички руснаци, както са наричали царя по онова време.

— Можеш ли да си представиш, Бекстрьом — продължи Йегура. — Шведски принц, който се жени за руска принцеса. Една жена от Русия, нашият отколешен враг, като династията Бернадот никога не е била близо до подобен брак през двестагодишната си история. Те са сключили брак на трети май 1908 година в императорския дворец в Санкт Петербург. Празненствата продължили цяла седмица. Може би не е толкова изненадващо, предвид факта, че разстоянието между Окелбу и Санкт Петербург не е малко — заключи Йегура, като кимна със сериозно изражение и се подкрепи със солидна глътка червено вино.

Макар че след това нещата не се развили толкова добре, според същия източник. Двадесет и четири годишният принц бил боязлив и слабохарактерен млад човек, доста неуверен в себе си, независимо от синята си кръв и златните си ширити, докато неговата осемнайсетгодишна съпруга била истинска малка „лудетина“, която яздела на мъжко седло, пушела цигари и обичала да се забавлява, като се пързаля на сребърен поднос по стъпалата на голямата вила в Кунглига Юргорден^[1], където те живеели.

За някакво брачно съжителство в действителност едва ли някога е ставало въпрос. На следващата година, след като се оженили, наистина им се родил син, но всъщност по всичко личало, че живеят живота си всеки по своему, и още през 1914 разводът станал факт.

— Това впрочем е първият път, когато някой от династията Бернадот се развежда — каза Йегура, а видът му беше толкова тържествено разочарован, колкото на който и да е дворцов репортер.

— Какво станало след това? — попита Бекстрьом с любопитство. „Нашият крал определено участва в историята.“

 

 

Различни животи в различни светове, според Йегура. Мария Павловна отначало се завърнала в Русия, работила в Червения кръст по време на Първата световна война и през лятото на 1917 година тя се омъжила повторно. Във връзка с революцията няколко месеца по-късно тя се преместила в Париж и по този начин, за разлика от много други в семейството й, избягнала съдбата да бъде убита от болшевиките.

— В Русия така и не се върнала — каза Йегура. — Отначало тя живяла в Париж, а също така известно време прекарала в Ню Йорк. В средата за трийсетте, след като се разделила с втория си съпруг, тя се върнала временно в Швеция. През Втората световна война живяла в Южна Америка, в Буенос Айрес в Аржентина, ако не греша. Към края на живота си, тя починала през 1958 година, впрочем тя се върнала обратно в Европа. Последните години прекарала в Констанц в Швейцария, близо до сина си Ленарт и семейството му. Синът й, от принц Вилхелм. За него без съмнение си чувал да се говори, нали? Той е този, който живял в Майнау, знаеш замъка с всички онези градини, които са отворени за широката публика. В продължение на много години той бил един от най-обсъжданите членове на династията Бернадот.

— Разбира се, естествено — каза Бекстрьом. Разкваси устата си със солидна глътка и изтри останалите капки с опакото на ръката си. — Кой не помни малкия Ленарт?

„Как, по дяволите, може човек да се казва Ленарт, ако е принц?“, недоумяваше той.

— Един живот в резюме — въздъхна Йегура. — Един изпълнен с превратности живот — добави той.

— Изпълнен с превратности? Какво искаш да кажеш? — попита Бекстрьом, който предпочиташе непроменливите стойности, а също и такива, които можеха предварително да се заприходят. Най-добре със солидна комисиона отгоре.

— Когато дошла в Швеция, тя била на осемнайсет години. Въпреки младата си възраст тя била една от най-богатите жени на света. Мария е, както казах, братовчедка на руския цар, който бил безспорно най-богатият човек в света по това време. Самата тя била далеч по-богата от цялата шведска династия и кралското семейство, взети заедно. Когато се омъжва за Вилхелм, руският цар решава тя да получи апанаж от три и половина милиона шведски крони. По това време тази сума съответствала на общата годишна заплата на десет хиляди шведски работници, а в днешни пари е приблизително четири милиарда долари. На година. Мария Павловна била невъобразимо богата. В сравнение с нея нейният съпруг бил изпаднал бедняк.

— Макар че тя, изглежда, му е правила купища подаръци — възрази Бекстрьом. — Като онзи ловен сервиз, например. Това не може да е било безплатно.

— Не, всъщност не — каза Йегура. — Сервизът далеч не е бил единственото, което тя му е подарила по време на престоя й в Швеция. Общо взето, всички в обкръжението й получавали скъпи подаръци и когато се премества тук, тя донася огромна покъщнина с големи количества от ценни предмети на изкуството и антики, най-вече антики. Почти всичко остава тук, след като тя се връща в Русия. Изглежда, не я е било грижа и по-голямата част от нещата останали най-вероятно при първия й мъж, принц Вилхелм.

— А какво станало с него? — попита Бекстрьом. „Станало е от добре по-добре — помисли си той. — Четири милиарда на година. Бергман може да си завре старите пантофи от тюленова кожа отзад.“

— Принц Вилхелм бил творческа натура — каза Йегура. — Той пишел книги, купища книги за какво ли не, от любовни стихотворения и текстове за песни, не на последно място и моряшки песни, до пътеписи. Освен това, той много се интересувал от правене на филми. Снимал филми по цял свят, най-вече в Швеция, разбира се, но има няколко филма от Африка, Азия и Централна Америка. През последните трийсет години от живота си той живял в имението си Стенхамар в Сьодерманланд. Починал през 1965 година и ако питаш мен, мисля, че е бил един много самотен човек, въпреки че е дружал с почти всички шведски интелектуалци, живели по негово време, с художници, писатели, музиканти. Като меценат и любител на изкуството, разбира се, но най-вече като техен колега. Той бил просто един от тях и в това отношение доста приличал на мнозина от роднините си от династията Бернадот. Най-известният от тях бил, разбира се, принц Еужен, художника, за когото сигурно си чувал.

— Чувал съм името — излъга Бекстрьом. — Но нека се върнем към принц Виле… онзи, който се оженил за рускинята с многото пари…

— Да, какво за него?

— Нямал ли е други жени, други деца? — попита Бекстрьом, на когото беше трудно да изостави онзи без съмнение много скъп ловен сервиз.

— Не — каза Йегура и поклати глава. — Към края на двайсетте той наистина среща нова жена, една французойка, но това е неофициална връзка и тя умира при трагични обстоятелства през 1952 година. Автомобилна катастрофа край Шернхув в Сьодерманланд, когато те били на път към неговия любим Стенхамар. Много трагична история. Принцът карал колата, а после така и не се възстановил.

— Вярвам го — каза Бекстрьом. — Бил е пийнал, разбира се.

— Попаднали в снежна буря — продължи Йегура, като прозвуча толкова тъжно, сякаш беше от семейството. — Принцът много внимавал с алкохола, ако това те притеснява — добави той.

— Мислех си за онзи ловен сервиз — настоя Бекстрьом.

„Другото съм го чувал преди“, помисли си той.

— Разбирам какво мислиш — каза Йегура. — Той определено е принадлежал на принц Вилхелм, така че в това отношение провенансът е съвсем ясен. За деветнайсет от двайсетте елемента, които адвокат Ериксон получил поръчка да продаде от името на тайния си клиент, може да се каже със сигурност или най-малкото с голяма вероятност, за да се изразя по-внимателно, че първоначално произхождат от Мария Павловна и че те са били част от покъщнината, която тя донесла със себе си в Швеция във връзка с нейния брак. Това били или подаръци за мъжа й, или други предмети, нейни лични принадлежности, и те останали тук, когато тя се върнала в Русия. Доколкото проследих историята им, по всичко личи, че те са останали при принц Вилхелм, след като се разделили.

— Деветнайсет от двайсет — каза Бекстрьом с едва доловимо безпокойство в гласа.

— Именно — каза Йегура като наблегна на думата. — С единия от предметите положението е такова, че аз съм напълно убеден, че не може да е принадлежал нито на Мария Павловна, нито на тогавашния й съпруг, принц Вилхелм.

— Откъде знаеш това? Какъв е проблемът? — попита Бекстрьом.

— Именно затова, приятелю, имам нужда от твоята помощ — каза Йегура. — Имам нужда от цялата помощ, която ти и твоят остър следователски ум можете да ми окажете. В това, че именно ти си получил задачата да стигнеш до дъното на убийството на адвокат Ериксон, виждам всъщност знак от нашия Господ. Мисля, че това може да е решаваща помощ за нас двамата.