Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (71)

71

След петъчното заседание на следствената група криминалните инспектори Ян Стигсон и Фелисия Петершон сложиха ухо на релсите и разговаряха с местните таланти в района. Всички информатори бяха трогателно единодушни. Според слуховете в селото „Ангелите на Ада“ от Сулна са се погрижили адвокат Тумас Ериксон да уреди сметките си на земята. Споменаха се отново стари прегрешения и общо взето, като се има предвид кой е пострадалият, не е станало кой знае какво. Различни варианти на същото послание, но никой не е имал съществена информация за предоставяне и единствената полза от цялата работа бяха спестените служебни пари за сведения.

— Това са Окаре и аверите му. Така казват всички, които знаят нещо…

— Че момчетата от „АА“ стоят зад това… Окаре и онзи лудият чилиец, който се занимава с борбите с кучета в Ринкан…

— Богдан и Янко са били тези, които са очистили Ериксон. Макар че Окаре е поставил задачата…

— Стари гадости от обира на автомобила за транспортиране на ценности в Брума преди няколко години. Това е работа на „АА“. Чух, че Грислунд е шофирал автомобила им и че те са взели със себе си и единия, и другия, когато са се махнали от там…

— Кой е държал инструмента, не знам, но определено е джаджа на Окаре. Той се издъни с Ериксон преди няколко години…

И така нататък, и така нататък…

— Ако това беше обикновено гласуване сред бандити, би било ясно — въздъхна Стигсон, след като току-що беше избутал петия за деня доносник от задната седалка на колата им.

— Какво ще правим сега? — попита Фелисия. — Спираме за днес, или?

— Имам нужда да ида до системния^[1] — каза Стигсон.

— Добре — каза Фелисия и се усмихна. — Тогава аз ще ида до службата и ще напиша доклада ни, тъй като не пия.

— Да, звучи справедливо — съгласи се Стигсон. „Печена е тази Фелисия“, помисли си той.

 

 

Четвърт час по-късно Стигсон стоеше на опашката в Систембулагет в „Сулна Центрум“. Никакво разточителство, шест кутии бира и четвъртинка уиски, но тъй като имаше нещо, което трябваше да се отпразнува, поне толкова беше нужно. Ако, от друга страна, в света имаше справедливост, той и жената, с която живееше, трябваше сега да седят в самолета на път към Испания, за отдавна плануваната ваканция. Ако нямаше „ако“ и техният все още неизвестен извършител не беше убил адвокат Ериксон. Рано сутринта жената, с която живееше, отлетя с една приятелка. Освен това прекараха вчерашната вечер в препирни помежду си. Всяка нова изречена дума водеше след себе си друга и нито една от тях не оправяше нещата.

„По дяволите всички“, ядосваше се Стигсон, като тези „всички“ бяха по реда на номерата следните: Ериксон, който би могъл да избере по-подходящо време за скоропостижната си кончина, Тойвонен, който състави списъка със следствената група, и собственият му началник, онзи дебеланко Бекстрьом, един, общо взето, невъзможен персонаж, който вероятно вече седеше в ресторанта от часове и си хапваше сладко, докато той самият и всички останали скъсваха задниците си от работа.

— Как е, момче? Изглеждаш малко унил — каза някой, който стоеше зад гърба му, като постави голямата си ръка на рамото на Стигсон.

Зад него на опашката стоеше Роле Столхамар. Бивш колега, легенда както сред полицаите, така и сред бандитите.

— Столис — изрече Стигсон. — Какво става? Впрочем драго ми е да те видя.

„Навършени седемдесет, два метра висок, сто и двайсет килограма мускули и кости, гарвановочерни коси. Макар че косата трябва да я е боядисвал“, помисли си Стигсон.

— Петъчно посещение на системния — поясни Роле Столхамар и вдигна широките си рамене. Това е мястото, където можеш да видиш полицаите днес, и тези, които са се пенсионирали, и тези като теб. Които се щурате напред-назад, сякаш имате мравки в гащите. Как вървят нещата с Ериксон, между другото?

— Ако нямаш друга работа, можем да поговорим на по бира — предложи Стигсон. „Ако има някой, който е дочул нещо, това трябва да е Роле“, предложи той.

 

 

Десет минути по-късно те седяха в китайския ресторант в „Сулна Центрум“. Общо взето, същата бира както в местната кръчма, залепена до Систембулагет, с тази разлика, че по това време на деня тук нямаше хора, което определи избора, при положение че разговорът щеше да е поверителен.

— Спомням си последното си разследване на убийство, преди да ме демобилизират и да сдам значката и пищова — каза Роле, като гаврътна една голяма бира и едно малко уиски веднага щом се настани на масата. — Беше едно гей убийство, в Сьодер. Трябва да са минали повече от десет години оттогава. Тъжна история беше. — Столхамар се заклати, като се усмихна с половин уста. Кимна и вдигна чашата си.

— Наздраве — каза Стигсон, който, разбира се, също беше поел едно уиски. — Не се изясни какво беше станало.

— Така и не разрешихме случая — каза Роле Столхамар. Въздъхна и поля уискито с няколко големи глътки бира. — А и как, по дяволите, бихме могли, когато водещ разследването ни беше онзи дебеланко Еверт Бекстрьом.

— Да, обаче тук в Сулна му потръгна. Много му потръгна, даже — каза Стигсон. — Май не се е провалял на разследване на убийство, откакто дойде тук. — „Той все пак ми е началник“, прецени той.

— Да, да, така е. Спомням си, когато той ме тикна в пандиза, понеже си науми, че съм убил Кале Даниелсон, най-добрия ми приятел. Този човек просто си няма еша.

— Да, но накрая случаят се разреши. Всъщност именно Бекстрьом го разреши — каза Стигсон.

— Да, всъщност така беше, да. Това, което искам да кажа, е само, че човек трябва да внимава, когато назначава такъв като Еверт Бекстрьом за разследване на гей убийства. Нали знаеш какво мисли той за гейовете? А и за Ериксон, в това число. Поправи ме, ако греша, но май случаят беше точно такъв, че Ериксон защитаваше онзи ездач на камили Афсан Ибрахим, когато той беше обвинен за опита за убийство на Бекстрьом. И онези приказки, които се чуха на процеса, че Еверт е трябвало да получи подкуп от по-големия брат на Афсан, Фаршад. А Бекстрьом съвсем не е човекът, който ще забрави подобно нещо. Какво стана с онзи стар параграф за отвода?

— Ти лично какво мислиш? Кой видя сметката на Ериксон? — попита Стигсон, който чувстваше силна нужда да смени темата.

— Ако говориш с нашите местни бандити, те са изненадващо единодушни по въпроса — каза Роле Столхамар, като вдигна празната си чаша с усмивка и я показа на сервитьорката. — Ако питаш мен, мисля, че това са пълни глупости.

— Какво искаш да кажеш?

— Че Фредрик и Анхел са го направили — поясни Роле Столхамар. — Впрочем ти знаеш много добре, както и аз, че Гарсия Гомес се биеше в „Глобен“^[2] по времето, когато Ериксон е бил убит.

— Значи го знаеш. Любопитно. Откъде разбра? — попита Стигсон.

— Ако си бил полицай, оставаш си такъв за цял живот — каза Столхамар с красноречиво повдигане на раменете си. — Кой от твоите колеги ми го каза обаче, забравих — добави той, като вдигна чашата, която току-що беше получил. — Да му се не види, от толкова много говорене ми пресъхна гърлото.

— Наздраве — каза Стигсон. „Ако си бил полицай, оставаш си такъв за цял живот и по-вярно не би могло да бъде“ — повтори си той.

— Не — каза Роле Столхамар натъртено, веднага щом остави чашата на масата. — Ако те интересува какво мисля, ето това мисля, че може да забравиш както Окаре, така и Гарсия Гомес и всичките им останали приятели. Не защото им липсва доброто желание да светят маслото на Ериксон. Не това искам да кажа.

— А какво искаш да кажеш?

— За нищо на света не биха отишли да го убият в къщата, където живееше. Забрави — каза Роле и кимна. — Та това е същинска крепост. Камери и аларми навсякъде. Окаре не е толкова тъп. Ако искаше да свети маслото на Ериксон, щеше да свърши тази работа преди много години.

— Във всеки случай, доколкото ни е известно, Окаре няма алиби за времето на убийството — каза Стигсон. „Какъв късмет, че Бекстрьом не те чува“, помисли си той.

— Ако не е бил на галавечерта да гледа Гарсия Гомес, значи си е бил вкъщи при момичето си — каза Роле и вдигна рамене. — Голяма слабост са му жените, на добрия стар Окаре. Толкова голяма слабост са му те, колкото и той на тях.

— Според областната криминална служба това вече е проверено. Не е посетил нито една от всичките си дами, според това, което те твърдят, поне не и тази вечер — възрази Стигсон.

— От къде, по дяволите, могат да знаят — изсумтя Роле. — Аз пък чух, че си е намерил нова. Една датчанка, с която се запознал чрез датските си братя. По-добро от това, здраве му кажи.

— И как се казва тя? Новата му дама? Датчанката?

— Никаква идея — каза Роле и поклати глава. — Нали знаеш, Ян. Един истински мъж не говори за тези неща. Човек никога не говори за жените, с които има нещо общо.

— Добре. Да я оставим. Кой тогава е бил? Който го е направил — попита Стигсон.

— Грешен въпрос — каза Роле. — Кой не го е направил? Кой не би имал причина да утрепе този негодник Ериксон? Трябва да ги има в изобилие. Съседи, стари гаджета, бивши приятели, клиенти, жертви на престъпления, а в добавка и няколкостотин бандити, с които се е сблъсквал по различни поводи.

Ериксон беше гангстер. Само че гангстер с диплома по право.

— Искаш ли още нещо, Роле? — попита Стигсон в желанието си да смени темата, като кимна към празната халба на Столхамар.

— Достатъчно — каза Роле и поклати глава. — Крайно време е да се надигам. Освен това, ще хапваме заедно със стар приятел. А ти искаш ли нещо впрочем? Едно за из път, към къщи. Ако си на път към къщи, разбира се.

— Не — каза Стигсон. — Бирата е достатъчна. Мисля да платя.

— Забрави — каза Роле. — Заведението черпи — поясни той и кимна към сервитьорката им, която се усмихна и кимна в отговор.

— Заведението черпи? За какво?

— Бях тук онзи ден след мача на стадиона. „Плъховете“ биха Синьо-белите. За съжаление, неколцина колита^[3] бяха сбъркали пътя към дома, към Гьоте^[4], и правеха номера на персонала, когато влязох за една малка бира преди лягане.

— Такава, значи, била работата — каза Стигсон и кимна на легендата от другата страна на масата. „А трябва да е минал седемдесетте, все пак“, помисли си той.

— Така че се озоваха по задници на земята — поясни Роле. — Собственикът ми даде по бира на бандит. Предложението важи през цялата седмица. Аз не съм като Бекстрьом, ако това си мислиш. Никакви такива подкупи и ченгеджийски отстъпки. От друга страна обаче, не ми пречи да приема заплащане за добре свършената работа.

— В такъв случай благодаря — каза Стигсон. „Не, определено не приличаш на него — помисли си Стигсон. — А че са открили кръвта на Гарсия Гомес на балконската врата на Ериксон, също някой вероятно му е казал. Ако си бил полицай, оставаш си такъв за цял живот.“