Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (7)

7

Зад затворената врата, в убежището на личния му кабинет, първата му работа беше да натисне бутона „Не безпокойте“. След това пое три пъти дълбоко дъх, отключи най-горното чекмедже на бюрото си, извади служебната си бутилка и отпи солидна глътка, а после добави и две таблетки за гърло веднага щом добрата руска водка се уталожи в стомахчето. Чак тогава започна да прави равносметка на предиобеда.

Нещо, започнало с това, че едно бабе забравило да нахрани заека си, се беше разраснало до една дузина сигнали за тежки престъпления, извършителят на които явно беше старица, която се връщаше в детството си, и всичко, което оставаше да се направи сега, беше те да се отпишат, без да се намали процентът на разкриваемостта в отдела му.

За съжаление, също така не беше много ясно как същото това бабе се беше добрало до един наистина неприятен тип, когото той ни най-малко не смяташе да пренебрегва по същия начин, както бяха направили смахнатите му колеги от отдела за зайци и хамстери в центъра. „Как, за бога, бе възможно такава като нея да познава такъв като него“, питаше се Бекстрьом. Никак не се връзваше, а нямаше и собствени деца. „Какво още имаме“, рече си той, въздъхна дълбоко и за всеки случай гаврътна още една глътчица, макар обикновено да избягваше подобни дребни своеволия преди дванайсет на обяд. Две меки китки от малко по-изтънчен вид бяха упражнили женски бой пред двореца на Негово Величество.

Неизвестният извършител очевидно бе използвал арт каталог, а жертвата му, придворният кавал, отричаше да знае каквото и да било по случая. „С какво, по дяволите, е по-лоша една бейзболна бухалка или най-обикновена брадва“, разсъждаваше Бекстрьом и въздъхна в мига, в който на вратата се почука, въпреки червената светлина. „Има само един в сградата, който пет пари не дава за нея“, помисли си той. Разтреби бюрото и заключи чекмеджето секунда, преди Аника Карлсон да влезе в кабинета.

— Чувствай се като у дома си, Аника — покани я Бекстрьом, без да вдига поглед от бумагите, които се преструваше, че чете.

— Благодаря — отвърна Аника Карлсон и постави един доста дебел найлонов джоб със сигнали на бюрото му. Вече беше седнала.

— Събраните съчинения за страданията на полицаите от „Защита на животните“ — поясни тя. — Които обеща да разпечаташ.

— Най-вече заради себе си — каза Бекстрьом.

— Тогава да ти обясня някои неща — каза Аника Карлсон и се облегна на стола.

 

 

Аника Карлсон беше разговаряла с колегите си от управлението в Сулна, които бяха убедили госпожа Линдерот най-накрая да отвори на двамата колеги от „Защита на животните“ и на двете колежки от областната управа и да ги пусне в апартамента си. Те също така й разказали за най-близката съседка на госпожа Линдерот, която била много ядосана от правната злоупотреба, извършена по нейно мнение срещу госпожа Линдерот.

— Според разказа на колегата Акселсон, чиято майка е стара приятелка на госпожа Линдерот, никой от колегите от „Защита на животните“, нито пък онези двете джофри от областната управа не са носели униформи или други отличителни знаци, по които да се разбира кои са. Според съседката на госпожа Линдерот те първо позвънили на звънеца й, после задумкали по вратата и единият от тях започнал да й вика през пощенската кутия да отвори. След малко тя очевидно открехнала вратата, макар и със сложена верига, и провряла стария пистолет, при което явно на колегите им запарило под петите и с подвити опашки се притаили на стълбището.

— А тя, Линдеротката, има ли шпионка на вратата? — „Трябва да е от водката“, помисли си Бекстрьом.

Аника Карлсон изведнъж придоби доволен вид.

— Браво, Бекстрьом — каза тя. — Отново си ти самият. Не, за жалост, няма, тъй като поискала да я запушат. Изглежда сякаш има, но не може да се гледа през нея, така че нямало как да види легитимациите им, а и посещението не е обявено предварително.

— А съседката до колко е сигурна?

— Тя живее на същия етаж. Вратата й е точно срещу тази на госпожа Линдерот и има изправна шпионка, за сведение, така че веднага щом се започнала шумотевицата, тя залепила око на шпионката. В някакъв момент тя, изглежда, дори успяла да ги запише с мобилния си телефон. Записът не е кой знае какво, но звукът е добър. Тя ми го пусна на телефона, голям зор са видели колегите. Във всеки случай тя изобщо не е схванала за какво става въпрос. Казва, че мислела да позвъни на спешния телефон. Решила, че това са обирджии на възрастни хора, които се опитвали да проникнат в апартамента на съседката й. Две жени и двама мъже, а тя съвсем неотдавна била прочела статия във „Вести от Сулна“, че точно такива често действали в група от мъже и жени.

— Ти лично говори ли с нея? Със съседката?

— Естествено, що за въпрос, по дяволите? Обадих й се по телефона, при положение че това не е по-лошо, отколкото да я доведа тук.

„Ето че отново звучи както обикновено — помисли си Бекстрьом. — Открита, позитивна, нито следа от агресия.“

— Интересна работа — каза Бекстрьом. „Не се вълнувай“, каза си той.

— Много интересна. Значи, ще оправиш тази бъркотия. — Колежката Карлсон посочи купчината от съобщения и рязко се изправи. — Впрочем още нещо, от съвсем друго естество. Тази последната придобивка на отдела, малката Рогерсон, май не е много в час, независимо че е дъщеря на най-добрия ти приятел.

— Какво искаш да кажеш? — „Не се вълнувай“, повтори си той.

— Та млякото около устата й още не е изсъхнало. Още е дете, Бекстрьом. Въпреки огромните бомби, по които ти и останалите колеги в отдела точите лиги през цялото време. — Аника Карлсон описа с ръце полукръгове на височината на гърдите си, за да покаже какво има предвид.

— Това ли е най-важното? — Бекстрьом сви рамене. — Доста по-неприятно е да пресъхнеш на друго място, отколкото около устата — обясни той с невинно изражение. „Попадение“, помисли си той.

— Какво имаш предвид? Какво друго място?

— Ами в устата например. Представи си, бърбориш си разни глупости и изведнъж устата ти съвсем пресъхва. Няма да е никак забавно — поясни Бекстрьом. — Ти какво помисли, че ще кажа? — „Голям й дойде май залъкът на войнстващата лесбийка“, каза си Бекстрьом, докато дискретно постави ръка до алармения бутон под писалището. За всеки случай.

— Много внимавай, Бекстрьом — изрече Аника Карлсон, като го погледна през силно присвитите си очи и го посочи с цяла ръка.

— Благодаря — отвърна Бекстрьом. — И на мен ми беше приятно. Приятен ден, Аника. Винаги е удоволствие.

„Луди са по теб“, помисли си той веднага щом тя излезе с маршова стъпка и затръшна вратата след себе си. — „Дори и такива като колежката Карлсон, макар да се състезава както в свободен клас, така и в смесени двойки.“

 

 

Точно след минута на вратата се почука отново, този път по-дискретно. Тъкмо преди да успее да вземе ключа и пак да отключи чекмеджето на бюрото си.

— Влез — изрева Бекстрьом, тъй като, логично, съдейки по звука, не би могла да бъде Аника Карлсон, взела спонтанното решение за повторно посещение.

„Още по-лошо“, помисли си той, като видя кой влиза. Криминален инспектор Росита Андершон-Триг, навършени петдесет години, от които нито една не минала, без да остави следа, будеща представа за проливен дъжд, и какъв късмет, че вече бе успял да вземе телефона в ръка.

— Моля да ме извините, Росита — каза Бекстрьом и направи възпиращ жест с ръка. — Ще го обсъдим утре. Тъкмо получих важно повикване — продължи той и благодари, като закри телефона с ръка.

— Утре? Може ли утре сутрин? Много е важно. — Колежката Андершон-Триг му хвърли поглед хем подозрителен, хем подканящ.

— Разбира се, разбира се. — Бекстрьом махна отново с ръка, малко по-настойчиво този път, като същевременно подчертано постави телефона до ухото си.

„Трябва да сложа резе на тая глупава врата“, рече си той веднага щом тя излезе.

Поради липса на по-добро средство, той светна червената лампа отново и за по-сигурно взе стола за посетители, като го допря до вратата, така че облегалката да подпира дръжката. После се върна на бюрото, седна и отключи чекмеджето.

„Следващият ще трябва да е наистина брутален“, каза си той. А как само валеше навън. Неутешимият и непреставащ дъжд в началото на лятото се стичаше на вади по прозореца на кабинета му, който беше неговият затвор. Що за живот живеем ние, хората, помисли си и въздъхна дълбоко.