Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (69)

69

Веднага след като заседанието им приключи, Бекстрьом се скри в кабинета си. Часът вече наближаваше дванайсет и беше крайно време той да приключи с последното задължение, преди да напусне полицейския участък и да се влее в по-цивилизования живот.

Първо той размести купчините хартия на бюрото си. След това разстла последната купчина върху разчистеното място пред стола, на който седеше. Бекстрьом кимна доволно, когато приключи с това. „Дори и някой петоколонник, когото управата на полицията със сигурност е внедрила в близкото му обкръжение, би трябвало да заключи, че на това бюро седи един много зает човек“, помисли си Бекстрьом и в този миг чу характерното почукване на вратата си, което можеше да означава само едно.

— Заповядай, седни, Аника — покани я Бекстрьом, като се преструваше, че чете документите си, макар че тя междувременно вече се беше настанила на стола за посетители.

— С какво мога да ти помогна? — добави той, бутна листовете настрана и й кимна любезно.

— Нашият свидетел, таксиджията — каза Аника Карлсон.

— Е, какво става с него? — попита Бекстрьом.

— Търсим го вече два дни. Ни вест, ни кост от него, въпреки че той обещал на Ек да се яви за нов разпит. Имам лоши предчувствия, много лоши предчувствия имам — обобщи Аника Карлсон.

— Карай подред — предложи Бекстрьом.

От два дни колегата Ек, а също така и други от групата за разпити правили опити да се свържат с Ара Дости. Трябва да са му звънили над десет пъти и да са оставяли също толкова съобщения на телефона му без никакъв резултат. Тогава позвънили на работното му място, откъдето им казали, че той си взел болнични още същия ден, но че в същото време ги уверил, че ще се обади след почивните дни, ако се почувства малко по-добре. Според това, което казал на работодателя си, имал силна простуда и с оглед на собственото си здраве и това на клиентите решил да остане у дома няколко дни.

— Какъв е проблемът? — попита Бекстрьом и вдигна рамене. — Жив е във всеки случай, нали? Най-малкото вчера е бил жив.

„Освен това може и да е вярно, предвид всички идиоти около него, които кашлят и подсмърчат и застрашават здравето му“, помисли си той.

— Ами проблемът е, че имам усещането, че се е омел — каза Аника Карлсон и втренчи поглед в него.

— Или просто е изключил телефона си — възрази Бекстрьом.

— Помолих Стигсон и неговия колега да го потърсят в жилището му в Шиста — каза Аника Карлсон. — Те ходили там снощи и според тях апартаментът бил празен. Същото нещо и когато отишли там тази сутрин. Няма и помен от Ара Дости. Тихо и тъмно е в апартамента, където той живее.

— Което не пречи да лежи у дома при мамичка или при момичето си, докато се лекува — упорстваше Бекстрьом.

— Не ми се вярва — отвърна Аника Карлсон. — С мамичката му вече разговаряхме, не й се е обаждал от близо месец. Дори не попита дали има причина да се безпокои. А приятелка не е известно да има. От друга страна, Стигсон е говорил с един от неговите съседи, който казва, че го е видял вчера сутринта. Тогава той се качил в някаква кола заедно с мъж на неговата възраст, когото съседът не познавал. След това отпътували оттам, като нашият таксиметров шофьор носел две чанти, които хвърлил в багажника на колата. Не изглеждал много болен. Поне не според съседа. Нямаме номера на автомобила, с който той се е изнесъл.

— Едно възможно обяснение е, че той е разговарял с някой вестник, получил известен брой хилядарки като благодарност за безпокойството, купил е някоя оферта в последната минута и е отпътувал към топлите страни, докато тук всичко се уталожи — предположи Бекстрьом.

Което впрочем обяснява защо неговият личен криминален репортер очевидно знаеше, че Анхел Гарсия Гомес е бил забелязан на местопрестъплението — изясни си Бекстрьом. Докато в същото време не изглеждаше той да знае особено много неща.

— Това не го вярвам — отвърна Аника Карлсон. — Убийството на Ериксон оглавява новините вече цяла седмица и ако някой друг от тези драскачи на сензации знаеше за Гарсия Гомес, щеше веднага да го изтипоса на първа страница.

— Възможно е — каза Бекстрьом. — Напълно е възможно. А може още да не са имали време за това. Да проверят сведенията, имам предвид. Или са проверили и са открили като нас, че има алиби. Че Гарсия Гомес е участвал в състезанието по бойни изкуства в неделя вечерта. И ентусиазмът им се е охладил.

— Разбирам, Бекстрьом — каза Аника Карлсон. — Проблемът ми обаче е, че може да има и друга възможност, която не е толкова весела.

— И каква е тя?

— Лично разговарях и с „Такси Стокхолм“, и със собственика, за когото работи Ара. С „Такси Стокхолм“ говорих вчера. Говорих с обичайната ни връзка и тя ми каза, че още преди няколко дни, което означава, че трябва да е било миналия вторник, им е позвънил наш колега, който поискал името на таксиджията, който карал определено такси в нощта срещу понеделник. По някаква причина въпросното превозното средство е имало същия регистрационен номер като на автомобила, който нашият свидетел е карал.

— И какво казала тя тогава? — попита Бекстрьом. „Не е добре“, помисли си той.

— Тя го пренасочила към компанията, която притежава превозното средство — каза Аника Карлсон. — Току-що говорих с тях. На тях им позвънили в сряда сутринта.

— И какво казаха те?

— Същото, с тази разлика, че дали на така наречения ни колега и името, и адреса на нашия свидетел.

— А този колега, той има ли си име? — попита Бекстрьом.

— Не — отвърна Аника Карлсон. — Поне никой не си спомня. Нашият контакт от „Такси Стокхолм“ е съвсем сигурна, че той не е казал името си. Като цяло, звучал е като нас според нея.

— Добре — каза Бекстрьом. — Едва ли е станало така, че сме започнали да се надпреварваме и някой от нашите така наречени колеги е направил въпросното запитване. В първоначалната обща суматоха, която настана, след като те получиха благословената новина за внезапната кончина на адвокат Ериксон.

— Не — отвърна Аника Карлсон. — Питах всички. Всички просто клатят глава. Впрочем защо ли му е нужно на някого да го прави. Та нали свидетелят сам дойде при нас, и то още в понеделник следобед. Което означава, че има някой друг, който го търси, и точно този път ми се струва, че това не е някой обикновен журналист, който е тръгнал да разследва и се е представил за полицай. Този път ми се струва, че положението е доста по-сериозно.

— Гарсия Гомес, Окаре? — предположи Бекстрьом.

— Именно — каза Аника. — Мисля, че най-вероятно са те. Ако този, който е седял в „Мерджана“, когато нашият свидетел за малко да прегази Гарсия Гомес, е пуснал фаровете зад него, той със сигурност е успял да запише регистрационния номер на таксито му. Или пък табелката с номера на покрива, ако не друго. Тя без съмнение е светела, тъй като е бил свободна кола и е можел да поеме нов курс.

— Разбира се — каза Бекстрьом. „Никак не е добре, никак“, повтори си наум той. Що се отнасяше до него самия, той скоро щеше да се натъпче обилно като за начало, а след това да прекара почивните дни както обикновено. Веднага след като тази войнстваща лесбийка го остави, за да може да се измъкне.

— И така, какво ще правим? — попита Аника Карлсон.

— Ще направим обичайното — каза Бекстрьом. — Ще говорим с прокурора, така че да можем да приберем свидетеля. Открийте го бързо, хванете хубостника, и то незабавно. Ще бъде доведен на разпит без предварително изпращане на призовка и колкото по-скоро, толкова по-добре. Кажете на детективите да проверят адресите му и освен това да не изпускат от поглед нашите двама заподозрени и техните приятели. Така че да не го сполети нещо по-лошо от настинка. А стане ли напечено, няма да е зле да задържим и двамата — и Окаре, и Гарсия Гомес.

— Точно каквото мислех да предложа — сподели Аника Карлсон и изведнъж придоби значително по-весел вид.

— Сега обаче моля да ме извиниш, трябва да тичам на среща в управлението на полицията — каза Бекстрьом, като същевременно за по-убедително погледна часовника си и обезпокоено поклати кръглата си глава.