Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (63)

63

За разлика от Бекстрьом, Дан Андершон прекара националния празник в кабинета си в управлението на Службата за сигурност в голямата сграда на полицията на „Кунгсхолмен“. Той беше седял там от ранна утрин, да преценява общо около трийсетте обекта за защита, които бяха негова отговорност през този ден, като на челно място в списъка стоеше, както обикновено, кралят, кралицата, принцесата престолонаследничка и още четирима членове на кралското семейство.

Както толкова често преди, изглежда обаче се безпокоеше ненужно. С напредването на деня той отмяташе обект след обект по списъка, а по отношение на кралската двойка нещата стояха така, че можеше да сложи отметката още в два следобед. Тогава те си тръгнаха от националното празненство в Скансен^[1] и отидоха на късен обеден прием в относително безопасния Стокхолмски дворец.

В пет часа следобед всичко беше, общо взето, приключило. Нищо особено не се беше случило, а той самият реши да се прибира вкъщи, да си направи една тренировка, да влезе в сауната и да приключи деня с лека вечеря с любимата си съпруга. Не стана обаче по този начин. Вместо това той седя още два часа в службата във връзка с отговора, който поиска от разузнавателния отдел по съвет на Йени Рогерсон относно барон Ханс Улрик фон Комер, който явно е отнесъл пердах от неизвестен извършител на паркинга пред двореца „Дротнингхолм“, преди седемнайсет дни.

Мъка, помисли си Дан Андершон, въпреки че той почти никога не мислеше по този начин. След това изпрати едно електронно писмо до най-висшестоящия си началник, Лиса Матей, в което искаше среща с нея още на следващия ден.

Отговорът дойде по мобилния му телефон само пет минути по-късно, когато влизаше в асансьора на път към гаража, откъдето щеше да се качи в колата си и да потегли към дома си на островите в Меларен. „1400. Поздрав ЛМ“. „Повече от това не е и нужно да се каже“, помисли си Дан Андершон, докато потвърждаваше, че е получил съобщението й. Не и ако човек беше като Лиса Матей, постоянно на работа, без значение къде точно се намираше.