Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (6)

6

— Благодаря, Аника — каза Йени Рогерсон и се наведе над купчината с листове, която лежеше на масата пред нея.

— Слушам — каза Бекстрьом кратко. „Аз съм този, който дава думата тук“, помисли си той.

— Благодаря, шефе — каза Рогерсон.

— Ами да започна със сигнала, той пристигна в понеделник, 20-ти май следобед — продължи Йени. — Подаден е на рецепцията, тук в сградата, но кой го е подал, не е много ясно, понеже било малко претъпкано с хора, които чакали за паспорти и куп други неща. Сигналът е анонимен. Под формата на писмо е, което е оставено в полицията тук в Сулна, а текстът най-горе на писмото гласи, цитирам: „До Криминалния отдел на полицейския участък в Сулна.“ Под него, като подзаглавие, цитирам отново: „Сигнал за посегателство на паркинга пред двореца «Дротнингхолм», неделя, 19-ти май, непосредствено след единайсет часа вечерта.“ Край на цитата. Въпросното събитие трябва да е станало вечерта, преди да получим сигнала. Ами това е, което може да се каже по въпроса.

Изпълняващата длъжността криминален инспектор Йени Рогерсон кимна, за да потвърди току-що казаното.

— Какво пише в сигнала? — попита Бекстрьом.

— Дълъг разказ, близо две страници, на които подателят описва случилото се. Разпечатано е на компютъра, прегледна разпечатка, добри формулировки, няма правописни грешки, макар и малко неструктурирано може би, и текстът завършва с думите на подателя, където тя казва, че иска да остане анонимна, но по чест и съвест заявява, че разказаното е истина.

— Тя? Откъде знаете? Че е жена, имам предвид? — попита Бекстрьом. „Мили боже, какви къдрици има“, помисли си той и за по-сигурно качи левия си крак върху десния, в случай че големият салам се раздвижи. А и това черно горно боди, което плътно пристягаше всичко.

— Така го схващам. Мисля, че това доста ясно се чете между редовете, така да се каже. Между другото, споменава случайно и починалия си съпруг. Възрастна, образована жена, вдовица, впрочем живее съвсем близо до двореца. Съвсем сигурна съм в това и ако вие искате, мога да дам още примери — каза Йени Рогерсон и се усмихна на Бекстрьом с всичките си бели зъби.

— Разкажете ни какво се е случило — каза Бекстрьом. „Боже мой“, стресна се той, тъй като големият салам определено бе усетил какво се задава и очевидно се опитваше да превърне старателно изгладените му панталони в цирково шапито.

— Според подалата сигнала, тя била на обичайната си вечерна разходка с кучето си. Вървяла в югоизточна посока през онази част от парка, която се намира непосредствено до оградата на двореца, и когато приближила паркинга, чула раздразнени мъжки гласове да спорят. Двама мъже стояли в северната част на паркинга, съвсем близо до тенискортовете и се карали. Единият от тях бил много ядосан, крещял и ругаел другия.

— Слушам — каза Бекстрьом, като за по-сигурно придърпа напред стола и се притисна до таблата на масата, за да бъде големият салам на сигурно място под нея.

— До тях имало и паркиран автомобил, но каква марка е бил, тя не знае. Само това, че бил черен и изглеждал скъп, „Мерцедес“ или „БМВ“, нещо такова. Общо взето хора почти не се виждали и нямало други коли. Когато ги чула, тя се спряла и ако правилно съм разбрала, се притаила зад оградата на тенискортовете на около трийсет метра от двамата мъже. За да не я видят, значи.

— Добре, добре — каза Бекстрьом, който усещаше все по-силна необходимост да мисли за нещо различно от дълбокото дефиле между гърдите на Йени Рогерсон. Още повече че сега се бе обърнала право към него и разстоянието между тях се беше скъсило до краен предел.

— Поправете ме, ако греша — продължи Бекстрьом. — Двама мъже, които се карат, като единият е много агресивен и крещи и ругае другия. В добавка, нашата свидетелка приближава с кучето си и се скрива за оградата, за да не я видят.

— Само че на практика тя е сама, свидетелката ни — отвърна Рогерсон. — Защото кучето й е умряло. Умряло още предишната есен. Било е кралски пудел, между другото. И се казвало Сикан. Защото тя и това описва в сигнала си.

— Момент — намеси се Бекстрьом. — Чакайте малко. Искате да кажете, че бабичката се мотаела из парка около двореца „Дротнингхолм“ посред нощ, влачейки мъртво псе със себе си?

— Разбирам какво си мислите — отвърна Рогерсон и пусна за всеки случай още една усмивка. — Ако правилно съм схванала, през всичките години, докато кучето е било живо, а Сикан е станал на петнайсет, преди да умре, правела вечерната си разходка с него. Винаги по същия маршрут. От къщата си тръгвала на юг, после на югоизток, минавала край паркинга пред Дротнингхолмския театър и обратно. Разходката се превърнала в нещо като обичай за нея и, естествено, продължила и след смъртта на Сикан. Но вече я правела сама, разбира се.

— Все още не разбирам. Сикан той ли е? Мъжко куче ли е?

— Да, наистина звучи сладко. — Йени Рогерсон се усмихна широко с белите си зъби и пълните си, червени устни. — Това е галено име, както…

— Аха, ясно — каза Бекстрьом. — Сега може ли да…

— Извинете, че ви прекъсвам, но дали ще е прекалено, ако поискам да разбера какво всъщност се е случило? — попита с леден глас Аника Карлсон, а острият й поглед по неясни причини се впи в напълно незаслужилия това Бекстрьом.

— Да, извинете, стана малко объркано — съгласи се Йени Рогерсон, която никак не изглеждаше да се е смутила. — Накратко, имаме мъж, извършителят, който е много раздразнен, крещи и ругае другия мъж, т.е. потърпевшия, като същевременно замахва с нещо, което държи и което свидетелката ни оприличава на дебело парче от тръба. После той пристъпва напред и удря другия право в лицето, така че последният пада, а след това започва да рита жертвата, която пълзи на четири крака по паркинга, докато извършителят го рита и удря с въпросното парче от тръба. След това той очевидно се опитва да я пъхне между краката на жертвата си, като същевременно го изригва здраво в задните части за финал. После си тръгва, сяда в колата си и потегля. С форсиран старт. Веднага щом жертвата му се изправя отново на краката, тичешком се е махнала от мястото.

— Тя видяла ли е регистрационния номер на автомобила? — Аника Карлсон продължаваше с деловия тон.

— Не. Не е имала време да го види. Макар че е почти сигурна, че последната цифра може да е била деветка, а би казала, че и предпоследната е деветка. И така, две деветки на края и колата е била голяма и черна и е изглеждала скъпа. В това е съвсем сигурна.

— А онова парче от тръба? Оръжието. Разбирам, че е останала на паркинга.

— Да, точно така. — Рогерсон кимна доволно. — Не е за вярване, но се оказа, че не е парче от тръба.

— Не е парче от тръба? — Аника Карлсон не звучеше толкова доволно.

— Не, било е каталог, който нападателят навил на руло и затова й заприличал на парче от тръба. Той е от известна английска аукционна къща. Световноизвестна е впрочем. Фирма за изящно изкуство. Погледнах я в Гугъл, нарича се Сотбис и се намира в Лондон. Те продават скъпи картини, мебели, килими и антики, а този каталог съдържа снимки на много вещи, разпродадени на търг в Лондон в началото на май. Само четиринайсет дни преди нашият извършител да го използва, за да наложи жертвата си с него. Всъщност ето го — каза Йени и показа един прозрачен найлонов джоб с каталог със зелени корици и надпис „Сотбис“ на корицата. — Анонимната подателка на сигнала ни е изпратила и него. Намерила го е на паркинга и разбрала, че това трябва да е видяла. Каталогът и сигналът бяха поставени в един от онези дебели пликове, които могат да се купят в пощата. Освен това по него има петна от кръв, по каталога. И пръски, и размазани петна кръв. По всяка вероятност кръвта е на жертвата, ако се съди по разказа на свидетелката ни.

— Откъде знаете, че е кръв? — Аника Карлсон очевидно отказваше да се предаде. „Не хранят много топли чувства към тази посестрима“, прецени Бекстрьом.

— Помолих колегата Ернандес, който работи в техническия, за тест. Петната дават положителна проба за кръв. Впрочем той изпрати един тампон до Националната лаборатория по криминалистика за ДНК проба.

— Смятате, че може да се наложи да се снемат отпечатъци от жертвата? — каза Бекстрьом. „За какво ни е всичко това? Цялата история е ясна като бял ден — разсъждаваше той. — Една мека китка натупва друга мека китка. Типична гей разпра, по всяка вероятност са се счепкали за цената на някой античен дилдо, принадлежал на трета мека китка. На кой нормален човек ще му дойде наум да размахва тръжен каталог?“

— Не, не е такъв — отговори Рогерсон. — Това именно е особеното на този сигнал. Защото подателката разпознала жертвата. Той е неин съсед. Тя го познава от много години, така че е напълно сигурна. Казва, между другото, че живеят само на няколко преки един от друг. Проверих го в компютъра. Няма никакви провинения. Изглежда е наистина деликатен човек. Приятел на краля, може би.

— Никога не се знае.

— Разказвайте — каза Бекстрьом. Приятелят му, големият салам, изглежда се беше укротил. „Може да е от мъртвото псе“, помисли си той. Или онези двамата, аналните акробати, чисто и просто са го извадили от концентрация.

— Той се казва Ханс Улрик фон Комер, барон, с благородно потекло, шейсет и три годишен. Женен с две големи деца, две дъщери, и двете са омъжени. Живее в къща под наем. Намира се само на няколкостотин метра от двореца и очевидно е собственост на канцеларията на ковчежника. Освен това изглежда е свързан с двора. Той е нещо като познавач на изкуството, доктор по история на изкуството, и навярно помага на двора да се грижи за колекциите си от изкуство и антики. Освен това има собствена фирма, която се занимава с изкуство, извършва оценяване, помага на хората да купуват и продават произведения на изкуството и други подобни.

— Той подал ли е сигнал? — попита Бекстрьом, макар вече да знаеше отговора. „Женен с две дъщери и защо да тревожи ненужно женичката? Как не“, прецени Бекстрьом.

— Не, това именно е странното — каза Рогерсон. — Не намерих никакъв сигнал от него. Затова му позвъних и му казах, че сме получили анонимен сигнал за посегателство срещу него, и попитах какво би казал по въпроса. Той категорично отрече. Твърдеше, че дори не е бил тук, когато е станало. Всъщност тонът му издаваше силно раздразнение.

— Виж ти, виж ти — възкликна Бекстрьом и погледна демонстративно часовника си. — Добре, добре — продължи той. — Ако питате мен, това е типичен случай за отхвърляне. Маркирайте сигнала с „Не е престъпление“, за да не утежняваме статистиката ненужно. Ще сложа чавка на тая глупост. И така, приключваме прегледа. Ако има нещо, което тежи някому на сърцето, аз съм в кабинета си до обяд. После, за съжаление, трябва да отида на среща в областната криминална служба, така че ще трябва да се оправяте без мен.