Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (58)

58

След срещата си със своя личен контакт от третата власт, Бекстрьом се прибра направо в къщи и си легна. Дори не си наля последна чаша вино преди лягане. Направо си легна в широкото легло от „Хестенс“, сключи ръце върху корема си и зачака Сънчо с мисълта за малкия Едвин, който му помогна да се отърве от своя мъчител Исак.

Едвин беше малък и слабичък. Тънък като конец за зъби и дори по-късичък от този, който самият Бекстрьом използваше, когато всяка сутрин и вечер почистваше истинските бижута, с които, съобразно нарастващото му благосъстояние, сега бе заменил първоначалното чене. Малкият Едвин имаше кръгли очила с дебели рогови рамки, с лещи, дебели колкото дъна на бутилки, и говореше като книга с мънички букви. Едно малко книжно плъхче с очила, което се премести да живее в блока преди няколко години със своите мама и татко, и единственото хубаво нещо от цялата работа беше, че той бе благовъзпитан, имаше онова старовремско възпитание, и за щастие, беше единственото дете в блока, където той и Бекстрьом живееха.

Освен това Едвин беше много полезен, когато ставаше въпрос за дребни задачи като купуването на вестници, газирана вода и различни продоволствия от бакалина в деликатесния магазин в „Галерията“ на улица „Санкт Ерик“. Нямаше значение, че трябваше да минат още няколко години, преди Бекстрьом да може да го изпраща до „Систембулагет“ за изпълнение на по-тежките поръчения. Но не мина много време и Бекстрьом вече се бе привързал към него. Не беше тайна, че в прочувствените мигове обичаше да мисли за малкия Едвин със същата топлота, с която все още обгръщаше тъй рано отишлия си приятел Егон.

Еверт, Егон, а сега и малкият Едвин — така мислеше Бекстрьом за себе си и за скъпите на сърцето му, понеже за един християнин като него беше нормално да мисли по този начин.

Това, че Едвин се казваше Едвин, беше в същото време някаква загадка, защото майка му се казваше Душанка, а баща му Слободан, и двамата имигранти от Югославия. Независимо от произхода им и от това, че не са имали късмета да се родят шведи, никой от тях нямаше някакви особени недостатъци. Родителите на Едвин държаха една игрална зала на Оденплан и баща му Слободан не много време след запознанството им вече помагаше на Бекстрьом да коригира цвета на с мъка придобитите допълнителни доходи с помощта на различни талони за спечелени суми и доходни игри в мрежата на тайнствени чуждестранни сайтове за покер. Накратко казано, той беше мълчалив и съзидателен сътрудник, подпомагащ разширяването на икономическата мрежа на Бекстрьом.

И все пак. Имаше, естествено, и някои проблеми, най-вече в началото на дружбата между него и Едвин. В началото например Едвин отдаваше чест на Бекстрьом всеки път, когато го мернеше, докато Бекстрьом не му каза да престане с тези щуротии. Така правели само полумаймуните на служба в полицията и някои низши млекопитаещи, които се бяха устремили натам. Етикетът сред детективите беше друг, а що се отнася до малкия Едвин, достатъчно беше да се обръща към Бекстрьом с неговото служебно звание и да го нарича комисар. Така и стана и преломният момент в техните отношения дойде, когато малкият Едвин му подсказа добра идея как хем дискретно, хем ефективно да види сметката на Исак.

Рано през един пролетен ден, след като Исак вече бе започнал да показва истинското си лице, Бекстрьом и Едвин се возеха в асансьора към етажа, на който живееха, и Едвин му разказа как от известно време станал и член на едно дружество, наречено „Биолози на открито“. От първия ден той бил също така избран в управителното тяло на секцията, която се занимавала основно с изучаването на различните птици, които се срещали в страната.

— „Биолози на открито“ — каза Бекстрьом. „Какво му е лошото на малко порно в мрежата? Но момчето е едва на десет години“, помисли си той.

— Което, без да искам, ме накара да се замисля за папагала на господин комисаря — поясни Едвин.

— Е и какво измисли, кажи де? — заинтересува се Бекстрьом.

— Трябва да внимавате да не излети през прозореца — каза очиларката. — В случай че му бъде разрешено да лети из апартамента, имам предвид.

— Защо да не излети? — попита Бекстрьом. „Изобщо не е лоша идеята впрочем“, мина му през ума. „Само да отвори прозореца, да изкара навън изчадието и да се надява на внезапна студена вълна през нощта.“

— Другите птици, които са навън, на двора, със сигурност ще го нападнат — каза очиларката. — Тогава може да стане наистина лошо.

— Наистина лошо? Какво имаш предвид?

— Ами има и свраки, и врани, и чайки по двора. Освен това куп грабливи птици, в действителност. Нищо че живеем насред града. Видях един ястреб врабчар, който грабна една сврака онзи ден, въпреки че в действителност тя е твърде голяма плячка за такъв малък ястреб.

„Гледай ти — учуди се Бекстрьом и само кимна. — Гледай ти“, повтори си той.

 

 

Още на следващата сутрин първите топли пролетни слънчеви лъчи се промъкнаха в апартамента на Бекстрьом, а по-ясен знак от този едва ли нашият Господ би могъл да му даде. Преди да тръгне за работа, Бекстрьом отвори клетката на Исак, широко отвори вратата към балкона, за по-сигурно зареди голямо количество фъстъци на масата на балкона и с големи очаквания се завърна у дома след обичайния продължителен обяд.

Веднага щом пристъпи през входната врата, всичките му надежди рухнаха. Исак се беше завърнал в клетката си, успял бе да осере всичко живо по пътя си и сега го поздравяваше с обичайния си писък, крякащ, хриптящ и в същото време толкова висок, почти дискантов, че пронизваше до мозъка на костите своя и без това вече много изстрадал собственик.

Сякаш всичко дотук не е повече от достатъчно, но бе също така оставил ясни следи от опустошенията, нанесени из двора по време на отсъствието на Бекстрьом. Две мъртви свраки с кървави петна по гърдите от явно много остра крива човка, а също така и една два пъти по-голяма врана, която явно беше отървала кожата, но сега се клатушкаше на един крак и половина и влачеше едното си крило по асфалта. Освен това той получи анонимно писмо, в което един съсед с остри думи го призоваваше да държи по-изкъсо домашните си животни. Според писмоподателя, като за начало, Исак явно е устроил зрелищно клане сред обичайните посетители на птичата хранилка, която жилищната асоциация беше разрешила да се постави на двора.

„Какво, по дяволите, стана с обещания ястреб — помисли си Бекстрьом. — Но срам за този, който се отказва.“ В продължение на цяла седмица Бекстрьом повтаря процедурата, хвърляше бързо нарастващата купчина от анонимни писма в кофата за боклук, а освен това усъвършенства тактиката си, като издебваше Исак, докато излети от апартамента, след което се втурваше и бързо затваряше вратата на балкона, така че да възпрепятства евентуалното му завръщане през деня.

През първите дни системата функционираше без кой знае какъв успех. Веднага след като се стъмваше, Исак обикновено се връщаше на прозореца на спалнята на Бекстрьом, издаваше обичайните си грозни звуци и дори се опитваше да пробие дупка в стъклото с кривата си човка. Обикновено тогава, посред нощ, Бекстрьом се предаваше, отваряше вратата на балкона и го пускаше в тъжното подобие на апартамент, който някога беше неговият дом.

Така продължи известно време. Ден след ден, до седмия ден, когато най-накрая молитвите му бяха чути, а Бекстрьом, потънал в дълбоки размисли, заспа. От четиринайсет дни той беше — най-вероятно, ако нашият Господ беше чул молитвите му — отново свободен човек и когато точно преди полунощ, в деня преди шведския национален празник, бе възвърнал спокойствието си, знаеше, че като се събуди, го очаква един по-добър ден, защото неговият мъчител Исак не споделяше вече жилището му.