Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (56)

56

След срещата и обичайния обяд Бекстрьом се върна в службата, затвори вратата след себе си и се опита да измисли основателен повод да си отиде у дома и да направи жадувалата и силно необходима следобедна дрямка. Чувстваше се изгубил свежестта си, почти без настроение, липсваха му идеи, коремът му беше подут и когато се опита да оправи последната подробност, положението му взе още по-неприятен обрат. В опита си да облекчи налягането със силен трясък, той попадна в една колкото коварна, толкова и мокра клопка. За зла участ този ден си беше облякъл ленения костюм с цвят слонова кост, на който бедата веднага си пролича.

Първо барикадира вратата с помощта на стола за посетители, спусна венецианските щори, след което събу панталоните си, за да може да направи по-точна оценка на величината на нещастието, което го беше сполетяло. „Не е добре, никак не е добре“, прецени Бекстрьом, щом като видя тъмните ивици върху светлия ленен плат на границата между майсторски ушитите му крачоли. Да се опита да се промъкне до тоалетната по такъв екип беше немислимо.

Тъй като в стаята си нямаше нито вода, нито хартиени кърпи, бе принуден да пожертва солидно количество от хубавата си руска водка и копринената кърпа, която беше пъхнал в джоба си, когато излезе от къщи сутринта. За щастие, имаше и шишенце мъжки парфюм в богатото на принадлежности чекмедже на бюрото си, с чиято помощ успя да прикрие мириса, който този коварен убиец беше му завещал.

Десет минути по-късно той успя да обуе панталоните си и да отвори прозореца, за да се проветри, докато извика такси по телефона и провери дали всичко изглежда наред, преди да излезе от кабинета. „Ако човек се озове в критична ситуация, не бива да се втурва на сляпо“, разсъждаваше Бекстрьом, докато дискретно и странично преминаваше през голямата съвещателна зала, където беше по-голямата част от неговата следствена група, и тъй като държеше мобилния си телефон на ухото си, достатъчно беше само да се усмихне любезно и да кимне на служителите си, покрай които мина на излизане.

В таксито на път към къщи той се опита да възвърне вътрешното си спокойствие, докато шофьорът му — който, съдейки по цвета на кожата и степента на познаването на района, беше пристигнал от Могадишу в същия ден — се опитваше да намери пътя към „Кунгсхолмен“ и улица „Инедалсгатан“, където живееше Бекстрьом, и когато затвори вратата след себе си, часът беше вече четири следобед.

Вече в безопасност, той най-накрая можеше да се заеме със ситуацията, в която го бяха поставили неблагоприятните обстоятелства. Първо свали от себе си всички дрехи и ги хвърли в коша за пране, после си взе душ и облече халата си, след това си наля солидно количество „Фернет Бранка“, за да оправи стомаха си, и чак тогава седна пред компютъра, за да види дали не е получил някое сносно предложение за последното жилище на Исак.

Естествено, не беше. „Как би могъл да го получи в ден като днешния“, помисли си Бекстрьом и хвърли изпълнен с омраза поглед към позлатената клетка, която стоеше пред прозореца и заемаше място съвсем без нужда, понеже този, който някога живееше в нея, беше най-вероятно на път към гробището за животни. Въпреки че той и Исак бяха прекарали заедно само шест седмици, от края на март до началото на май, той беше голямо разочарование в живота на Бекстрьом. Много голямо разочарование дори ако се опитаме да го изразим по възможно най-мекия начин.

Исак се оказа не само в голяма степен необучаем, но и посерко от почти неизмерима величина. Той ядеше непрестанно, като кон, и сереше като слон през цялото време, докато ядеше. После приключваше всяко хранене, като разпръскваше останалите семена, ядки, фъстъчени люспи, различни птичи сладости, както и собствените си изпражнения около себе си. По-голямата част падаха на пода извън клетката му и дори финландската чистачка и любимата сервитьорка на Бекстрьом, неговото Бяло торнадо, се оплакваше от Исак и предложи на Бекстрьом да се отърве от изчадието.

— Имаш ли някакви предложения? — попита Бекстрьом, защото самият той мислеше в същото направление и дори беше обмислял да го пусне в тоалетната, въпреки че Исак беше доволно голям за такава процедура и съществуваше значителен риск да заседне в сифона. В най-лошия случай можеше да се закачи с опасната си за живота крива човка и да предизвика наводнение в сградата, където живееше Бекстрьом.

Финландката предложил услугите си да извие врата на Исак със собствените си ръце, но Бекстрьом се поколеба и отклони предложението й, като вместо това посети магазина за животни, за да проведе сериозен разговор с измамливия продавач, който му беше пробутал това бедствие. Дори предложи на магазинера да му продаде обратно Исак на значително по-ниска цена. Без успех обаче, понеже точно в момента беше слаб сезон за търговията с папагали втора ръка.

— Обикновено е така до лятото — поясни продавача и вдигна съчувствено рамене. — Когато хората тръгнат на почивка с децата си, обикновено има известен подем, дори при продажбата на екземпляри втора ръка от рода паракит — поясни той.

„До лятото — помисли си Бекстрьом и поклати глава. До лятото най-вероятно ще съм умрял.“ Исак всъщност беше не само посерко, но и кресльо и само след седмица вече смущаваше здравия нощен сън на Бекстрьом, макар той да правеше точно каквото неговият експерт по папагалите го беше посъветвал. Да угаси в стаята и да покрие клетката с голямо одеяло, така че и малкият Исакчо да разбере, че сега е нощ, крайно време да посрещне пернатото съответствие на Сънчо и най-вече да държи човката си затворена, докато стане сутрин и дойде време да се махне одеялото преди началото на новия ден.

Така че Исак да не буди Бекстрьом, когато си иска и особено в часа преди зазоряване със своето хем дрезгаво, хем хриптящо крякане, което режеше като с нож ухото, раздираше нощната тишина и собствения му душевен мир. „Какво, по дяволите, да направя“, чудеше се Бекстрьом, който към края на съжителството им прекарваше по-голямата част от будното си съществуване в обмисляне на най-подходящия начин, по който да се отърве от своя малък мъчител.

Просто да го продаде в квартала за една крона беше, разбира се, изключено след онова, което се случи, когато Патица Карлсон направи посещение в дома му и едва не извади душата на Бекстрьом и на големия му салам. Не само посерко и кресльо, но и необикновено коварен клеветник. Без съмнение отлична храна злите езици. В мига, в който Исак отвори човка при новия си стопанин или стопанка, ще стане безпощадно ясно кой е бил предишният му наставник. Бекстрьом се обливаше в студена пот само при мисълта за плъзването на слуха, какъвто би бил резултатът от попадането на Исак при нов собственик. Същото би станало и ако го заведеше при ветеринаря за умъртвяване с всичките останали стопани и стопанки, които седят в чакалнята и слушат последните думи на Исак.

Да извади стария си приятел Сиге и просто да пръсне черепа му, също беше немислимо. Не и в дома му, като се има предвид какво стана предишния път, когато барутният дим се разнесе из апартамента му. Още по-лошо да направи както финландката предложи и просто да удуши изчадието. „Направо опасно за живота“, помисли си Бекстрьом, комуто за малко не отхапа пръста, когато той опита да му провре фъстък и да го погали под брадичката през първия ден от тяхното запознанство.

Бекстрьом беше потънал в тежки размишления и беше разсъждавал по въпроса цяла седмица, когато съседът му, малкият Едвин, разреши проблема вместо него. Въпреки че беше само на десет години и приличаше на очиларка.