Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (55)

55

Репортерът от големия вечерен вестник беше човек на точността. Той пристигна на минутата, паркира пред таксито на Ара, седна на седалката за клиенти до него и започна преговорите, като извади една пачка от банкноти по петстотин крони.

— Ето кинтите — каза репортерът и показа парите на Ара, а след това пъхна обратно тестето с банкнотите във вътрешния си джоб. — Снимките от предишния път, които гледахме, са у мен — продължи той и подаде на Ара един найлонов джоб със снимки.

— Добре — отвърна Ара. Пое ги и ги запрехвърля бързо, докато намери най-голямата снимка на човека, който беше видял. — Това е човекът — каза Ара и постави показалеца си на челото му.

— Колко, горе-долу, си сигурен, че е той?

— Сто процента — каза Ара. — Това е той. Можете да бъдете напълно спокоен.

— Има нещо, което не разбирам — възрази репортерът. — Защо не го изплю предишния път, когато се видяхме?

— Ситуацията не беше подходяща за сделка — каза Ара и поклати глава. — Неподходящото време на неподходящото място, а и нямахте и кинти да ми покажете. Не ми се искаше, чисто и просто. Погледни мъжа, когото сте снимали, и ще разбереш какво имам предвид.

— Значи, не си говорил с друг междувременно? — попита репортерът.

— Не — отвърна Ара. — Първо исках да ви дам още една възможност. Освен това не е моят начин на действие.

— Все пак трябва да си говорил с ченгето — упорстваше репортерът. — Така каза, когато се видяхме предишния път, доколкото си спомням. В такъв случай, логично, трябва да сте гледали снимки на този мъж.

— Да — отвърна Ара. — Видях няколко негови снимки. Срещах се с шерифа четири пъти, ако това питате. Почти се бях преселил в полицейския участък в Сулна. Разпознах ли го? Отговор не. Защо не го направих ли? Нямаше кинти — каза Ара и се ухили. — А и нямам особено желание да свидетелствам — както току-що казах. От друга страна, помогнах им да направят портрет по описание.

— Напълно ви разбирам — съгласи се репортерът и също се ухили. — Само още един въпрос. Портретът по описание — колко сполучлив стана?

— Горе-долу — отвърна Ара и сви рамене. — Вашата снимка е значително по-добра и няма съмнение, че това е мъжът, когото видях.

— Добре звучи — каза репортерът. — Половината сега, така се разбрахме — продължи репортерът и подаде тестето с банкноти.

— И аз имам въпрос — каза Ара, пъхна парите в джоба, без да ги брои, и кимна към мъжа на снимката. — Кой е този? Трябва ли да напускам страната, или не?

— Определено е добре да не се набивате на очи — потвърди репортерът — и предлагам да не говорите с никого освен с мен. Ако просто спазвате това, можете да бъдете спокоен.

— Кой е той? — повтори Ара и отново кимна към снимката на мъжа, когото беше разпознал. — Няма ли някакво име?

— Това е един много откачен кучи син — отвърна репортерът и вдигна рамене. — А как се казва е все едно в настоящия момент. Ако държите устата си затворена, не вдигате шум и разговаряте само с мен, няма опасност. Той няма да има и най-бегла представа как сме се добрали до името му.

 

 

След това те се разделиха с обещание от репортера да се обади веднага щом направи проверките, които човек винаги трябва да извърши в работата си, преди нещата да се появят във вестника. Ара посвети останалата част от следобеда на шофиране на таксито си, преди да предаде колата на колегата си, който щеше да поеме вечерната смяна. После взе метрото към дома в Шиста, напазарува малко храна по пътя и направи бърза разходка до къщата, където живееше.

„Сега е важно да не се набивам на очи“, помисли си Ара, а най-малко се набиваше на очи в апартамента, в който живееше, защото беше го наел от друг наемател и дори не беше записан там. След това той се наведе и въведе кода за отваряне на вратата и в същия момент някой приближи зад него и го потупа по рамото.

„По дяволите“, стресна се Ара и се завъртя с торбата с покупките, която държеше на височината на гърдите си, за да я използва за защита поради липса на нещо по-добро.

— Ара, Ара Дости, колко много време мина — каза човекът, който се появи ненадейно и му изкара акъла, въпреки че цялото му лице сияеше и Ара незабавно го позна.

— Омар — каза Ара, който не можеше да скрие изненадата и облекчението си. — Изкара ми акъла, човече.

— Отдавна не сме се виждали — каза Омар. Лицето му грейна от усмивка и го стисна в здравата си прегръдка. — Дали минаха десет години оттогава? Дори повече, като се замисля.

— Цяла вечност — съгласи се Ара, въпреки че беше видял снимката на стария си училищен другар само преди два дни в полицейския участък в Сулна.