Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (53)

53

Просто да седи пред компютъра и да клати глава на всички снимки, които полицаят му показва, съвсем не беше трудно, но в сряда сутринта положението на Ара Дости стана сериозно. Предиобеда той прекара три часа заедно със симпатичния криминален инспектор Ек, за да създадат портрет по описание на човека, когото полицията търсеше, и задачата така го погълна, че той забрави предпазливостта си и необходимостта да не се набива на очи и вместо това реши да се доближи максимално до образа в паметта си.

Когато Ара ходеше на училище в Смоланд, предметите, свързани с изкуството, бяха любимите му, той беше най-добър в класа по рисуване и когато завърши гимназия и се премести в Стокхолм дори замисляше да кандидатства в Художествената академия и сериозно да се заеме с изкуството. Вместо това той се озовава в компютърна фирма и една куриерска служба като помощник на непълно работно време и десет години по-късно все още се препитаваше по този начин. Работа на непълно работно време и временни дейности, а от пет години работеше и допълнително като шофьор на такси. Всеки следващ ден се сливаше с предишния, така минаваха месеци и години, а плановете си за изкуство отдавна беше изоставил. С изключение на тази сутрин, когато се озова в ръцете на един съвсем обикновен полицай, който впрочем беше ненадминат виртуоз в създаването на портрети по описание.

Те седяха там един до друг пред екрана на компютъра и отначало Ек, с помощта на описанието на Ара, с молив и обикновен лист хартия състави груба скица на лицето, което Ара беше видял. След това той включи компютъра и заедно те си помагаха, докато наместят всички детайли. Формата на лицето, ушите, носа, очите и устата. Разстоянието между отделните части на лицето, обърнаха внимание на всичко, от косата и челото до брадичката, подбрадието и шията. Когато свършиха, около два часа по-късно, портретът по описание приличаше досущ на снимката, на която беше поклатил отрицателно глава предния ден.

— Да, това е той — каза Ара. „Чудя се как един художник може да избере да стане полицай“, помисли си той.

— Ако вземем една скала от едно до десет, където десет е пълна прилика, колко точки би дал на тази снимка? — попита Ек.

— Десет — отвърна без колебание Ара. — Това си е направо снимка за паспорт.

— Десет — повтори Ек. Усмивката му беше също толкова приятелска, но може би не толкова убедена.

— Добре, де — каза Ара. — Да кажем девет, за по-сигурно. Беше жесток тип, не изглеждаше мил. Не е толкова лесно да се улови този израз, може би. Но пък едва ли изглежда по този начин през цялото време.

— Не, да се надяваме, че не — подсмихна се Ек. — Доколкото си спомням, каза, че ти се е сторил висок. Приблизително един и деветдесет, струва ми се, каза? Ти самият си почти един и седемдесет, ако не се лъжа — добави Ек.

— Да — отвърна Ара, като не можа да прикрие изненадата си. — Откъде знаете?

— Аз съм един и седемдесет и пет — поясни Ек и се усмихна отново. — Освен това те проверих в нашия паспортен регистър, ако трябва да бъда честен.

— Да, останах с впечатлението, че е много по-висок от мен — потвърди Ара.

 

 

След това Ек се извини, помоли за петнайсет минути от времето на Ара, докато направи ново търсене в регистъра с описанията. Когато се върна след четиринайсет минути, той носеше със себе си няколко снимки на същия човек, на които Ара беше поклатил отрицателно глава. Не само редовните полицейски снимки, но и такива, които трябва да са били направени, когато са го следили. Когато слиза от автомобил, минава през врата, включително няколко снимки, докато тренира в една спортна зала.

— Да — потвърди Ара. — Почти сигурно е, че е той. Мисля, че го разпознавам. Дали не съм го пропуснал, докато седяхме тук вчера? — „Какво, по дяволите, правя?“ — помисли си той. Ако ченгето реши да го покажат по „Издирва се“ довечера, няма да види и стотинка от онзи журналист.

— Случват се такива неща — отвърна Ек и го потупа по рамото. — От мен да го знаеш, постоянно се случва. Понякога, чисто и просто, на паметта й трябва малко време — добави той, понеже и през ум не му минаваше да загатне подозренията за действителното състояние на нещата.

— Доколко си сигурен? — продължи той. — Ако използваме същата скала от едно до десет, където десет означава, че си напълно сигурен — продължи Ек.

— Не знам — каза Ара и сви рамене в израз на съмнение. — Седем, може би. А може и шест.

— Седем или може би шест — повтори Ек. — Макар че на портрета, който направихме, би дал девет или може би дори десет.

— Да — отвърна Ара. — Разбирам какво имате предвид, но проблемът е, че много от тях изглеждат еднакво, ако мога така да се изразя. Изведнъж става много по-трудно, когато трябва да посочиш един от тях. Този, между другото, изглежда доста страховит. Един въпрос. Кой е той?

— Това, за съжаление, не мога да кажа — отговори Ек. — Но иначе съм напълно съгласен с теб. Не е никак мил, затова е много важно това, което си говорим, да си остане тук, в тази сграда — продължи той и кимна. За първи път без ни най-малко загатване на усмивка.

— Спокойно — отвърна Ара, въпреки че внезапно усети в себе си чувство, което беше много различно от спокойствието.

— Ако има някаква причина за безпокойство, позвъни на номера, който моята колежка ти е дала — каза Ек и го погледна сериозно. — Обещай ми.

— Разбрах — каза Ара и се усмихна. — Няма да се набивам на очи, обещавам.

 

 

„Какви ги вършиш?“, запита се Ара Дости, когато си тръгна от полицейския участък четвърт час по-късно. През последните три дни той, общо взето, работи на пълно работно време за полицията, получи две по петстотин крони като благодарност за помощта, а в добавка и един опасен за живота луд, който не би се поколебал и за една секунда да го убие, ако му се отдадеше случай. „Крайно време е да се омитам от тук“, помисли си той. В Дубай или Тайланд или на някое друго място, където да остане на спокойствие, докато нещата се върнат към нормалното си състояние.

След това той набра номера на репортера от големия вечерен вестник. Предложи да се срещнат незабавно на същото място в града, където се видяха за първи път два дни по-рано. Освен това му каза да вземе със себе си снимките, които му показа при неочакваното посещение в дома му.

— Знам кой е той — каза Ара. — Съвсем сигурен съм в това.

— Страхотно — каза репортерът. — Дайте ми само петнайсет минути, идвам веднага.

— Още нещо — каза Ара. — Искам петдесет хиляди. Не подлежи на преговори. Освен това ги искам наведнъж, в брой, по петстотин.

— В такъв случай ще ми трябват най-малко два часа — възрази репортерът. — Какво ще кажете за нормален банков чек. Той е също толкова анонимен, колкото и парите в брой. Освен това ще ми е нужно време, за да проверя историята ви. Посочвате го и получавате половината от парите. Аз проверявам и виждам дали е вярно и тогава получавате останалата половина, веднага щом е готово.

— В брой — повтори Ара. — Два часа е добре. Това с половините също е добре, но ми трябват в брой.

— Обещавам — каза репортерът.

 

 

За по-дълги курсове, докато чакаше, и дума не можеше да става. Не и сега, когато имаше да спазва уговорка. Вместо това той се отписа от компютъра и отиде да хапне в обичайното заведение. Безпокойството започна да се настанява в тялото му и той закара колата до мястото на предишната им среща на същата тиха улица в Сьодер половин час преди уговореното време за срещата. Остана да седи в колата, докато мислите се блъскаха в главата му. Никоя от тях не беше особено привлекателна и по едно време той дори обмисляше да се махне от там и да зареже всичко.

„Съвземи се — каза си Ара. — След ден или два ще си от другата страна на земното кълбо, ще седиш на плажа и ще бройкаш мацки. Най-добре Тайланд.“ Повече мацки, по-добри плажове. Затова пък по-слаб контрол за такива като него, които биха искали единствено да ги оставят на мира, докато всичко утихне и той отново може да заживее както обикновено.