Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (38)

38

Обикалянето по домовете беше надхвърлило очакванията, дори в район като този тук. Когато Фелисия Петершон пое смяната след колегата си Ян Стигсон, те първо седнаха в дежурния автомобил, паркиран пред къщата на жертвата, и направиха кратък преглед.

— Как мина? — попита Фелисия Петершон.

— Като по вода — отвърна Стигсон. — Всичко мина изключително гладко.

Първо, бяха намерили почти всички, които живеят в района. Работата беше започнала в седем сутринта. Бяха почукали на близо сто къщи около жилището на жертвата и когато Фелисия пое смяната десет часа по-късно, оставаха по-малко от половин дузина съседи в списъка, който Стигсон даде на Петершон.

Второ, бяха разговаряли с всичките четирима съседи, които бяха звънили на „SOS Тревога“ вечерта и през нощта по повод на лаещото куче. Както с тримата, които бяха звънили между девет и четвърт и единайсет и пет вечерта и били пренасочени към дежурния по смущаването на реда, тъй като полицията имала други по-важни неща за вършене, така и с четвъртия подател на сигнал, който се обадил непосредствено след два през нощта, което най-накрая довело до пристигането на радиопатрул на мястото след малко повече от десет минути по-късно.

— Там не мина много гладко — каза Стигсон и се усмихна с половин уста. — Надя ми се обади и ми каза за онзи таксиджия, който очевидно без малко да прегази един от нашите извършители, броени минути преди първият патрул да пристигне на мястото. А в добавка и онова там с горкото куче, на което очевидно са прерязали гърлото.

— Човек не може все да има късмет — съгласи се Фелисия. — Има ли още нещо по този въпрос?

— Да, по въпроса с псето — каза Стигсон. — Между десет и единайсет то лае, общо взето, през цялото време. После мълчи почти три часа, преди да започне отново да лае неистово в рамките на пет минути, след което някой очевидно му прерязва гърлото. Това е цялостната картина, която получихме от тези, с които говорихме. Кучето да мълчи три часа. Малко странно, ако питате мен.

— Нещо друго?

 

 

Вероятно още две неща, според Стигсон. Разговаряли са с още един свидетел, още един собственик на куче, който има за споделяне интересни наблюдения. Да не говорим, че в същото време усложнили предишната картина, която вече били съставили. Около девет и половина вечерта техният свидетел и кучето му се разхождали покрай къщата на адвоката и видели човек, който седял на стъпалата пред къщата на Ериксон, а външната врата била широко отворена.

— Възрастен мъж с бяла коса седял на стъпалата пред къщата и според свидетеля отначало той мислел да го пита дали може да му помогне с нещо. Но тъй като не изглеждало да има нещо нередно с него, той не го попитал. Според свидетеля той решил, че седящият там човек е излязъл да глътне малко свеж въздух.

— Възрастен мъж с бяла коса?

— Да, да, точно така — каза Стигсон и кимна утвърдително. — В този момент свидетелят явно се разбързал, трябвало спешно да се прибере, за да пишка, което разказа извън протокола и поверително, така да се каже, така че не спрял, за да разгледа много внимателно. Възрастен мъж с бяла коса, строен, добре облечен, със светъл летен костюм. Поне според него така било. Обаче той не забелязал онзи младият, тренираният талант, когото свидетелката ни забелязала, когато товарел кашоните в сребристия „Мерцедес“.

— Възрастен мъж с бяла коса? И колко възрастен е бил? Шейсет? Седемдесет? Осемдесет? Сто?

— Между седемдесет и осемдесет, ако вярваме на свидетеля — каза Стигсон с гримаса. — Тук попадаме, като съпоставим данните. Приблизително седемдесет и пет години, така че определено е възрастен мъж. Самият свидетел е малко над шейсет, което предполага, че би трябвало да може да направи сносна преценка на възрастта на човека, когото е видял.

„Седемдесет и пет годишен, седи на стъпалата, вратата широко отворена — помисли си Фелисия Петершон. — Едва ли звучи като някой, който е сплескал черепа на адвокат Ериксон. Вероятно като някой присъствал на нещо ужасно.“

— Колата — каза Фелисия. — Сребристият „Мерцедес“.

Нали двама свидетели говорят за него. И онази жена, и таксиметровият шофьор. Видял ли е свидетелят това…

— Той не е виждал нито кола, нито бели кашони — прекъсна я Стигсон и поклати глава. — Че не е забелязал никакъв „Мерцедес“ с такъв цвят, може би не е толкова изненадващо предвид тези, които живеят тук и всичките им мерцедеси, беемвета и лексъс, и… каквото си поискаш… Никак не е изненадващо.

— Разбирам — каза Фелисия. — „Кола, която не се отличава сред останалите.“

 

 

— Да оставим колата засега, но има някои други неща, за които също си мисля — каза Фелисия, докато гледаше бележките си за по-сигурно.

— Мисля, че разбирам — каза Стигсон и се усмихна. — Давай! Слушам.

— Онзи сигнал за помощ от телефона на Ериксон е подаден в десет без двайсет, а този час е съвсем сигурен, понеже е записан в регистъра на „SOS Тревога“…

— Докато свидетелите ми говорят за времето между девет и половина и малко преди десет — прекъсна я Стигсон, на когото бе дошла същата мисъл сутринта, когато говори с първата свидетелка. Имам няколко обяснения за този проблем.

— Аз също — съгласи се Фелисия, — но най-вероятното все пак е, че Ериксон се е опитал да позвъни на „SOS Тревога“, когато е започнало да става напечено, и тогава го убиват, след което извършителите напускат мястото…

— И вземат със себе си разни джунджурии, които напъхват в два бели кашона, което обаче означава, че нашата свидетелка е сгрешила часа с има-няма петнайсет минути. Не е било девет и половина, а около десет без четвърт, когато тя е направила наблюденията си, и това, между другото, не е първият път, в който някой греши времето с четвърт час. Освен това има и друга възможност.

— Като например?

— Единият от тях излиза от къщата и взема със себе си плячката, докато другият остава и убива с удар Ериксон. Или първо изнасят плячката, а после се връщат в къщата и виждат сметката на адвоката.

— А възрастният мъж, който седи на стълбите, тогава? Къде е той в схемата?

— Не — каза Стигсон и се ухили. — Той не е много ясен, така че, надявам се, Бекстрьом да ни го разгадае.

— Има ли още нещо, което трябва да знам? — продължи Фелисия.

— Ериксон не изглежда да е бил идеалният съсед, да си го кажем направо. Наистина не помня досега да съм слушал хората да говорят толкова много гадости за някого, който току-що е бил убит. Не и като неговите съседи, във всеки случай. Шумни празненства в средата на седмицата, чудати посетители, които се появяват по всяко време на денонощието, паркират от двете страни на улицата и затръшват вратите на колите си. Самият Ериксон не изглежда да е бил особено обаятелен. В добавка и псето му, което очевидно е било ужасът на квартала.

— Макар че едва ли е основателна причина да разбият черепа му.

— Не, не може да е — каза Стигсон. — Но ако някой от тях въпреки това го е направил, това е нещо, което едва ли ще ни разкаже.