Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (34)

34

Въпреки надеждите на Ара убитият беше тъкмо клиентът с хилядарката. Той го разбра още докато слушаше новините на път за участъка в Сулна, където очевидно искаха да проведат разпит с него.

„Питам се каква ли е наградата. Щом убитият е някой, който дава хилядарка бакшиш ей така, както онзи адвокат направи, трябва наградата за този, който помага на полицията да намери убиеца му, да е голяма, много голяма“, мислеше си Ара.

 

 

Криминален инспектор Ларш Алм беше на шейсет и четири години и девет месеца и имаше очаквания за едно спокойно лято. След три месеца той щеше да излезе в пенсия. През това време мислеше да вземе отпуската си и всички компенсации, които беше кътал, за да може през този последен месец, който му оставаше, да разчисти на спокойствие бюрото си.

Вместо това стана тъкмо обратното и в най-лошия случай имаше значителен риск да виси поне половината лято над разследването на убийството на адвокат, за когото на него и на всичките му колеги много малко им пукаше. Да си вземе болнични също не беше разумно заради значителната пробойна в плика със заплатата му, която подобно начинание оставяше.

„На всичко отгоре и онзи дебел, кръгъл идиот, Бекстрьом“, помисли си Алм кой знае защо, докато прелистваше листовете, получени от по-младия си колега, който беше приел сигнала. Вероятно някой от онези таксиметрови шофьори чужденци, които звъняха на телефона им за подаване на сигнали и даване на сведения и които според Аника Карлсон бяха толкова важни, че беше наложително незабавно да извикат подалия ги в участъка и да проведат специален разпит с него. „Не може да се отрече и че е точен, копелето.“ Алм въздъхна и вдигна слушалката на звънящия си телефон.

— Алм — каза Алм.

— Имаш посетител, който чака долу на рецепцията — каза гласът от другата страна. — Можеш ли да слезеш и да го вземеш?

„Имам ли избор, по дяволите“, рече си Алм и въздъхна за втори път.

 

 

„Никакво кафе, никаква вода и никакви празни приказки, че тогава може да стоим тук половината нощ“, помисли си Алм пет минути по-късно, когато той и неговият свидетел седнаха, всеки от своята страна на бюрото.

— Може ли да видя свидетелството ви за правоуправление и онази лента от автомобилния компютър, която колегата ми помоли да донесете? — каза Алм, докато отваряше компютъра си. „Какво лято, по дяволите.“

— Заповядайте — каза Ара. — Вземете една визита картичка, в случай че се наложи да ми се обадите. „Отегчен тип“, отсъди наум той.

— Откъде сте, Ара? — попита Алм, като погледна визитката.

— От Гношьо — отговори Ара Дости. — Намира се в Смоланд. Но от петнайсет години живея в Стокхолм. Написах домашния си адрес на картичката — допълни Ара и кимна към листчетата, които току-що беше дал на Алм.

— Нямах предвид това — каза Алм. — Имах предвид откъде сте поначало, така да се каже — поясни той.

— От Швеция — отвърна Ара, като се престори на изненадан. — Смоланд е в Швеция. Мислех, че знаете това. Роден съм и съм израснал в Смоланд. Ходих на даскало там, а когато станах на осемнайсет, се преместихме, аз, татко, майка, двамата ми по-големи братя, по-малкото братче и двете ми по-големи сестри в Стокхолм. Всичко осем човека, истинско преселение на народите — поясни Ара Дости и се усмихна любезно на Алм.

— Добре, разбрах ви — отвърна Алм и въздъхна. — Ако може със свои думи да разкажете за наблюденията, които сте направили в два часа снощи, след като сте оставили онзи клиент на „Алвиксвеген“ в Брума. — „Още един от тези, които идват тук, за да си играят игрички с нас, полицаите“, помисли си той.

 

 

Ара се справи с разказването на цялата история за по-малко от пет минути. Как оставил клиента си пред къщата, в която живеел, в два часа и десет минути. Направил обратен завой и на кръстовището с „Олстенсгатан“, приблизително една минута по-късно, за малко да прегази човек, който изскочил направо на улицата, непосредствено пред къщата, където онзи адвокат е бил убит. За това време той също така бе успял да му направи прилично описание и да опише колата, в която се качил.

— Беше на моята възраст — каза Ара. — Може би някоя и друга година по-голям, около трийсет и пет. Само че доста по-висок от мен. Един и деветдесет, някъде. Сини дънки, тъмно яке, гологлав. Куцаше с десния крак, доколкото успях да видя. Във всеки случай се хвана за дясното бедро с дясната ръка, когато за малко да попадне върху радиатора ми. Беше ръбат тип, за сведение. Много ръбат.

— Ръбат?

— Такъв, с когото не спираш, за да се разправяш — поясни Ара.

— Дали случайно не го познавате? — попита Алм. — От по-рано, имам предвид?

— Неее. Защо да го познавам?

— Нали карате такси. Имигрант ли беше, или швед? Трябва да сте видели още нещо.

— Не — каза Ара. — Изглеждаше като всички в днешно време. Имам обаче предложение. Ако може да ми покажете от онези снимки, които ченгетата по телевизията показват на такива като мен, че да видя дали няма да разпозная някого. Какво ще кажете?

— Колата, в която той се качи, можете ли да я опишете? — „Тук аз съм този, който задава въпросите“, помисли Алм.

— Сребрист „Мерцедес“, спортен модел… нисък, широк, скъп, от последните модели…

— И сте съвсем сигурен в това?

— Да. Сто процента. Нали карам такси, както току-що казахте.

— Не успяхте ли да забележите регистрационния номер? В огледалото за обратно виждане, искам да кажа.

— Не.

— Все нещо трябва да сте видели. Успели сте да забележите доста други неща.

— Този, който седеше в колата, включи дългите светлини отзад веднага щом минах край него.

— Значи са били двама. Вече е имало човек в колата, така ли?

— Добре — каза Ара Дости. — Ще направим така. Разказвам го още веднъж. Този, когото едва не прегазвам, се качва на тротоара, когато аз си продължавам. Другият, седящият в колата, която е паркирана на погрешната страна на улицата, включва дългите светлини отзаде ми веднага щом минавам покрай него. Нямам никаква представа как изглеждаше. Отидох си направо у дома и се строполих на леглото, за сведение. Вие какво щяхте да направите?

— Аха — каза Алм. — Значи, няма какво друго да кажете?

— Не, какво да кажа?

— Тогава обявявам разпита за приключен — каза Алм и погледна часовника си. — Преди да се разделим, трябва да ви уведомя за така нареченото споразумение за неразкриване на информация. То означава, че не бива да разказвате на никого за това, което току-що ми разказахте. Ако нарушите тази забрана, извършвате престъпление. Искате ли да питате нещо?

— Снимките. Кога ще гледаме снимките?

— Това ще го направим друг път — каза Алм. — Отнема известно време да се изберат, както сам разбирате. Аз или някой от колегите ми ще се свърже с вас, когато дойде време за това. Нещо друго?

— Има ли възнаграждение?

— Не — отвърна Алм и поклати изненадано глава. — За какво да има? Достатъчна награда е, че можете да ни помогнете да разрешим едно тежко престъпление. Освен това е и граждански дълг да се явите и да дадете показания. Отнася се за всички нас. Дори за такива като мен и колегите ми, за сведение.

— На мен вече ми отне два часа. В действителност съм на работа. Явих се в работно време. В добавка и телефонния разговор, и пътуването до тук, за да си говорим с вас. На вас ви плащат, за да седите тук. Аз обаче не получавам нищо.

— Естествено, че сме благодарни — каза Алм. Кимна, усмихна се и се изправи. „Запуших ти устата“, помисли си той.

— Имам само още един въпрос — каза Ара.

— Да?

— Как се става полицай? Как се взема изпитът? Трябва да е страшно труден.

Алм се задоволи само с кимване. „Много внимавай, момче“, рече си наум той.

 

 

Алм изпрати Ара Дости до рецепцията. Ако не за друго, то поне да е сигурен, че Ара е напуснал сградата.

— Ще ви се обадим за снимките — каза Алм, когато се разделяха. Ара не каза нещо. Само вдигна рамене и изхвърча на улицата.

„Забравих нещо — помисли си криминален инспектор Алм, когато се качи в асансьора, за да се прибере в стаята си. — Зарежи, ще се нареди от само себе си.“

 

 

Алм прекара остатъка от работния си ден да резюмира на спокойствие разпита с Ара Дости. После помоли една по-млада колежка от вътрешното следствие да избере, въз основа на даденото от Дости описание, няколко хубави снимки на бандита, които някой да му покаже.

— Вижте дали можете да съпоставите описанието, което той даде, с известни бандити, които имат или ползват сребрист „Мерцедес“ — предложи той.

— Нещо друго? — попита по-младата му колежка. „Чудя се защо ли всички тук в службата те наричат Дървена глава“, помисли си тя.

— Дайте му да подпише споразумение за неразкриване на информация — добави Алм, който петнайсет минута по-рано се бе сетил какво беше забравил.

 

 

Веднага щом Ара седна в колата, той звънна на един свой приятел, който също караше такси. Той беше кюрд, казваше се Кемал и имаше почти същата история като него самия. Добро момче, бял човек, ако използваме израза на средностатистическия швед. Около два месеца по-рано Кемал бе станал свидетел на обир на автомобил за транспортиране на ценности. Направил хубави снимки с мобилния си телефон. Обадил се направо на големия вечерен вестник, дали му двайсет хиляди за усилията и разказал на всички, които могат да слушат, че ченгетата са последните, към които трябва да се обръщаш, ако си се озовал в това положение.

„Колко глупав може да е човек“, помисли си Ара, имайки предвид себе си.