Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (33)

33

Неделя вечер в началото на юни, времето — нищо особено, нямаше кой знае колко работа и затова малко преди полунощ Ара Дости възнамеряваше да приключи нощната си смяна и да си иде вкъщи в Шиста, за да поспи. Това беше точно преди да получи поръчка за шофиране до Нюшьопинг, сто километра на юг от Стокхолм, и когато се върна, часът вече минаваше един и половина през нощта.

„Ще направя последна обиколка около кръчмите в центъра“, реши Ара и когато минаваше край Стюреплан, един клиент, стоящ на улицата, му махна и помоли да го закара у дома, на булевард „Алвиксвеген“ в Брума. Хубав клиент, очевидно пиян по онзи шведски начин, по който твърде много момци се напиваха, но без да започват да бръщолевят празни приказки или да задават обичайните въпроси за това как той се чувстваше в новата си родина и откъде всъщност беше.

Какво се очакваше да им отговори? Беше роден в бежански лагер в Смоланд, беше прекарал целия си живот в Швеция и никога не беше стъпвал в родината на своите родители, Иран. Но сега такива въпроси нямаше, общо взето, клиентът беше добър, остави приличен бакшиш, а според касовата бележка от таксиметровия му апарат часът беше два и десет през нощта, на „Алвиксвеген“ в Брума.

Ара Дости направи обратен завой пред къщата, където остави клиента си, и когато стигна кръстовището на улица „Олстенсгатан“, за да завие наляво и да поеме по най-краткия път към леглото, което го очакваше в апартамента му в Шиста, работите за малко да свършат зле, понеже той разпозна голямата къща до водата и мислите му изведнъж поеха в друга посока.

Дотам беше возил клиент само преди половин година. Друг момък, който също се прибираше от кръчмата и освен това беше толкова пиян, че заспа на задната седалка по пътя. Веднага щом Ара спря, момъкът дойде на себе си, извлече се на улицата, измъкна порядъчна пачка банкноти от джоба на панталоните си и му подаде хилядарка. Когато Ара се опита да обясни, че няма да му върне, онзи само поклати глава и каза, че са точно.

Ара запротестира, че са твърде много, тъй като сметката беше само за няколкостотин, но клиентът му явно не го беше грижа. Той само махна пренебрежително с ръка и след като с известни усилия се добра до портичката пред входа на къщата, се обърна с широка усмивка.

— Не благодари на мен — каза клиентът му. — Можеш да благодариш на сънародниците си от Иран — и чак когато каза това, последното, Ара се сети, че и преди го беше виждал, когато го откара до Стокхолмския районен съд. Прочутият адвокат, когото бе гледал по телевизията и за когото бе чел във вестниците.

За него си помисли Ара, когато зави по „Олстенсгатан“, в същия миг, в който нещата за малко да свършат зле. Човекът, който му бе дал почти хилядарка бакшиш, явно предполагаше, че той е от Иран, без дори да зададе въпроса.

От мрака между два паркирани автомобила един друг мъж изскочи на улицата и Ара трябваше да настъпи спирачката, за да не го прегази. Един съвсем друг мъж, който му хвърли бърз и остър поглед, преди да се отправи към една кола, която стоеше паркирана срещу посоката на движението от другата страна на улицата. Той куцаше силно с десния крак и въпреки тъмнината Ара го видя достатъчно добре, за да се откаже от всяко намерение да спре и да му каже нещо или дори само да му покаже пръст в огледалото за обратно виждане.

Когато Ара отиде на смяна в два часа в понеделник следобед, на 3-ти юни, той прочете съобщението от таксиметровата централа „Такси Стокхолм“, че полицията в Сулна, във връзка с убийство на улица „Олстенсгатан“ 127, искаше да се свърже с всички шофьори, които в неделя и през нощта срещу понеделник са правили курсове в района около „Алвиксвеген“ — „Олстенсгатан“ или са забелязали нещо, което може да представлява интерес за разследването на полицията.

„Убийство — помисли си Ара. — Дано не е онзи с хилядарката, онзи, адвокатът.“ После извади мобилния си телефон и набра номера на полицията за подаване на сигнали.