Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (29)

29

Надя Хьогбери беше на петдесет две. Допреди двайсет години тя се казваше Надежда Иванова, родена в едно селце на двайсетина километра от големия град Ленинград, който сега се наричаше Санкт Петербург. Надежда беше талантливо момиче и председателят на местния партиен окръг, братовчед на баща й, се погрижи тя да бъде записана в подходящите училища, за да може в бъдеще да служи на голямата съветска република по възможно най-добрия начин.

Надежда също не го разочарова. На двайсет и шест годишна възраст тя защити докторат по приложна математика в Ленинградския университет. Изкарваше най-високите оценки и, общо взето, незабавно беше назначена като анализатор на риска в органа за управление на ядрената енергия в региона. Само три години преди „освобождението от комунистическото робство“, както нейният стар наставник, бившият партиен председател, съвсем скоро щеше да назовава случилото се в края на осемдесетте години.

Той беше и човекът, който я посъветва да предприеме следващата стъпка. Ако тя не искаше да приеме предложението му и да започне работа в частния земеделски концерн, който той понастоящем ръководеше, а предпочита да продължи с предишната си дейност, то логичната стъпка за жена с нейните умения е да потърси успеха извън новата Русия, докато старият й работодател осъзнае очевидното и се адаптира към условията, които сега са в сила във всяка функционираща икономика, независимо за кой сектор става дума. Висококвалифициран специалист като нея, ядрен физик и доктор по математика, трябва да печели много повече от обикновен лекар, учител или полицай.

Много скоро щеше също така да се окаже, че това не е единственото, което работодателят й не е схванал. Първият път, когато тя помоли за разрешение да напусне родината си, беше през лятото на 1991-ва, две години след „освобождението“. Тогава работеше в ядрена електроцентрала в Литва, намираща се само на няколко километра от Балтийско море. Тя така и не получи отговор на молбата си. Вместо това една седмица по-късно бе повикана от шефа си, който й съобщи, че я местят в друга атомна електроцентрала, намираща се на хиляда километра на север, точно до Мурманск. Неколцина безмълвни мъже й помогнаха да събере багажа си. Закараха я на новото работно място и не мръднаха и на сантиметър от нея по време на двата дни, които отне пътуването.

Две години по-късно тя се отказа да иска разрешение. С помощта на „нови вътрешни контакти“ тя мина през границата и влезе във Финландия. Бе посрещната от „нови външни контакти“ и още на другата сутрин, през есента на 1993-та година, се събуди в къща на село, някъде в Швеция.

Никога преди Надя не беше получавала такива грижи и първите шест седмици тя се посвети основно на разговори с домакините си. Разговор, при който те поставяха въпросите, а тя отговаряше, и се отделяше време най-вече за по-непринудени диалози. Една година по-късно тя вече говореше шведски гладко, получи шведско гражданство, собствено жилище в Стокхолм, нова работа и работодател, който с приятелска усмивка й обясни, че може да последва наказателна отговорност, ако дори само намекне на някого къде работи.

Две години по-късно се разделиха по живо, по здраво. Независимо от краткото прослужено време, Надя получи както щедро обезщетение, така и ново назначение. През последните петнайсет години тя работи в различни отдели на Стокхолмската полиция. От четири години беше при Еверт Бекстрьом като цивилен анализатор в Отдела за тежки престъпления на полицията във Вестерурт. Освен това от дълго време беше най-близкият сътрудник на Бекстрьом, единствената, на която той се доверяваше безусловно, макар че по-скоро би отхапал езика си, отколкото да си го признае.

Хьогбери обаче беше вече история. Тя се запозна с него в мрежата, но се разведе още след година, понеже веднага си бе проличало, че той е твърде много руснак за Надиния вкус. Достатъчно й бе да запази фамилията, която той й даде, а всичко, което й предстоеше, беше въпрос между нея и новата й родина. Един такъв въпрос беше допускането на Бекстрьом в сърцето й заради всичките му слабости. Което пък беше нейната слабост, въпреки че тя по-скоро щеше да отхапе езика си, нежели да го признае, макар и само пред себе си.

Ето че бе дошло време за ново разследване на убийство, което поставяше рамките на живота, който живееше, а ролята й в тази връзка бе зададена отдавна. Надя отговаряше за вътрешното разследване и най-горе в списъка й за деня стоеше задачата да картографира личността на жертвата, да го направи възможно по-скоро и ако може незабавно да разбере с какво се е занимавал през последното денонощие от живота си, преди да срещне своя убиец.

Първо тя разпредели различните части на задачата на четиримата си служители. След това лично се зае с компютъра на жертвата и намиращото се в него. За да спази процедурата, тя провери дали съдържанието на твърдия диск съвпада със сваленото на преносимата памет, която Бекстрьом й беше дал. След това прибра паметта в шкафа на Бекстрьом, за който само той и тя имаха ключове. „За всеки случай“, каза си тя, защото преди се е случвало прокурорите да се обърнат, щом работите тръгнат зле.

Първото откритие, което направи, беше, че компютърът, независимо от стикера върху него, не принадлежи на адвокатска фирма „Ериксон и Партньори“, а на една компания с по-мъглявото име „Управление АД Олстенен“, което се оказа собственост на адвокат Тумас Ериксон и се занимаваше с управление на капитали от различно естество. Собственият капитал възлизаше на малко под седем милиона, годишният оборот, който се състоеше предимно в търговия с ценни книжа, на почти десет, а единственият съществен актив беше къщата на улица „Олстенсгатан“ 127, собственост на компанията и отдадена под наем за жилище и работен офис на адвокат Тумас Ериксон срещу сума, равняваща се в крони на тази, която данъчната служба прие последния път, когато се опитаха да я повишат.

„Пазарната стойност от двайсет и пет милиона, заем от петнайсет, собствен капитал от седем на компанията, която притежаваше къща, месечен наем от трийсет хиляди и до момента нищо, за което дори да повдигнеш вежди“, пресметна Надя и премина към бързо сканиране на съхраняващото се на твърдия диск.

Една по-малка част от него, изглежда, бяха различни бележки, хем неясни, хем трудни за разтълкуване, които Надя, като се имаше предвид характера й, естествено, възнамеряваше да разбере какво означават. Почти всичко останало беше значително по-просто по отношение на съдържанието.

„Мъже“, помисли си Надя, въздъхна и поклати глава. Единствената утеха беше, че това, което току-що откри, би трябвало да зарадва началника й, Еверт Бекстрьом. После тя изключи компютъра на жертвата и включи собствения си, за да се заеме със следваща точка от дългия списък с нещата, които тя и колегите й би трябвало да научат за живота, воден от Тумас Ериксон.