Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (20)

20

Когато Бекстрьом влезе в преддверието на жилището на последната си жертва на убийство, Аника Карлсон вече го очакваше. Тя му подаде найлоновите калцуни и ръкавици и кимна към голямото стълбище, което водеше към горния етаж.

— На горния етаж — каза тя. — Там, изглежда, се е случило всичко. Намерен е в горния салон. Това е голяма стая, сигурно петдесет-шейсет квадратни метра, която той вероятно е използвал за нещо като комбинация от работен кабинет и всекидневна. Има и голяма тераса.

— Тялото още ли е там? — прекъсна я Бекстрьом.

— Разбира се, предполагах, че ще искаш да го видиш на място. Съдебният ни лекар обаче си замина. Тръгна преди четвърт час. Ниеми и Ернандес са горе, но свършиха със стълбището тук долу, така че можем да се качим.

— И какво каза той? Чичо доктор — поясни Бекстрьом.

— Убийство — отговори Карлсон. — Удар с тъп предмет по главата, което човек не трябва да е лекар, за да разбере. Задната част на главата е смачкана, черепът му е съвсем плосък. С една дума, изглежда ужасно.

Бекстрьом само кимна. После той седна на една табуретка и с известно усилие обу калцуните, преди да стане и да сложи найлоновите ръкавици.

— Нямам търпение — каза Бекстрьом.

— Има още нещо — каза Аника, като снижи глас.

— Слушам — отвърна Бекстрьом. „Какво ли й е хрумнало?“, помисли си той.

— Ериксон има компютър, там горе — продължи Аника и направи знак с глава към горния етаж. — Той е на бюрото му. Докато бях горе преди минути, Ниеми ми каза, че очевидно е бил включен и че кодът за сигурност не е бил активиран.

— Е, и?

— Предложих му да използва възможността да копира твърдия диск, но…

— Какъв е проблемът? — прекъсна я Бекстрьом.

— На него има залепен стикер, принадлежи на адвокатската фирма „Ериксон и Партньори“, така че Ниеми искаше първо да пита прокурора.

— Проклет страхопъзльо — изсумтя Бекстрьом.

— Затова аз го направих — поясни Аника Карлсон и подаде на Бекстрьом един малък червен диктофон.

— И какво каза Ниеми тогава?

— Нищо — отвърна Аника и се усмихна. — Той и Ернандес излязоха за кафе-пауза.

— Умно са постъпили — установи Бекстрьом и пъхна бележката в джоба си. „Най-хубавият ден в живота ми — допълни наум той. — Ден, в който всичко просто си тече и няма нищо, което може да те спре.“

 

 

Бекстрьом беше застанал на най-горното стъпало и оглеждаше салона на горния етаж в къщата, която сега беше неговото местопрестъпление. В средата на стаята имаше голямо, старовремско бюро по английски модел от лъскава висококачествена дървесина, с неизвестен на Бекстрьом произход, като плота на масата бе покрит с екокожа. Столът беше в същия стил като бюрото. Кресло от дърво, седалката и облегалката бяха облечени с екокожа в същия нюанс, като тази, която покриваше плота на масата.

На пода между стълбището и бюрото лежеше жертвата на убийството на Бекстрьом. Беше легнал на гръб, успоредно на бюрото, с ръце по протежение на тялото, обут с черни кожени пантофи, свободни сиви панталони и бяла ленена риза с разкопчана яка и запретнати ръкави. Удобно и свободно облечен, даже и преди последната среща в живота си, когато е посрещнал косача, и както се виждаше, описанието на Аника Карлсон беше доста точно. Лицето му беше покрито с кръв. Потекла и избърсана кръв от челото надолу към брадата и врата, малко по бялата риза на гърдите, а смачканата му глава лежеше направо на пода.

 

 

— Да, ясно — каза Бекстрьом и кимна на Ниеми, който стоеше от другата страна на бюрото и изглеждаше погълнат от снемането на отпечатъци от един черен мобилен телефон. — Какво мислиш, Петер? Дали е нещастен случай, или обикновено самоубийство?

— Ами — отвърна Петер Ниеми с лека усмивка — не е нужно да се главоболите по този въпрос. Според съдебния лекар, който преди малко беше тук и го погледна, става въпрос за типичния пример от учебниците за смъртоносен удар с класически тъп предмет. В конкретния случай по главата и шията на жертва. Задната част на главата му е смачкана от най-малко три-четири удара, а освен това вратът му е счупен.

— Оръжие на престъплението?

— Поне тук в къщата не сме намерили нищо, въпреки че има много маши и свещници. Ако питате мен, бих предположил, че е обикновено парче желязо или бейзболна бухалка от по-малките. Нещо кръгло, твърдо и продълговато, достатъчно дебело, за да се държи в ръка, което причинява значителни физически поражения при удар. Брадви, чукове и други инструменти с остри ръбове могат обаче да се изключат.

— Така ли лежеше, когато го намерихте? На гръб, имам предвид? — Бекстрьом кимна към трупа.

— Не. Беше по корем с дясната ръка под гръдния кош. Лявата ръка беше като дъга над главата. Но иначе главата му беше на същото място като сега и тялото беше както сега, успоредно на бюрото. Един от колегите в управлението, който пристигнал тук като първи патрул на мястото, го снимал с мобилния си телефон, докато неговият колега установявал смъртта. Той очевидно е работил като фелдшер на линейка, преди да стане полицай. Когато аз и Ернандес пристигнахме тук един час по-късно, той лежеше, както когато са го намерили. Обърнахме го, когато съдебният лекар беше тук. Тогава намерихме телефона — поясни Ниеми и показа черния мобилен телефон. — Беше под тялото му, но не го държеше в ръка. Явно го е изпуснал, когато е паднал в нокдаун.

— Странно — отбеляза Бекстрьом. „Странно“, повтори наум той.

— За какво мислиш?

— Няма пръски — отвърна Бекстрьом и протегна ръка към лъскавия паркет около трупа, а с поглед посочи белия таван над главата му. — Като се имат предвид ударите, които е получил по главата, трябва да има пръски кръв навсякъде. Истинска експлозия. Целият под тук трябваше да е напръскан с кръв, таванът също, ако питате мен, а виждам само локвичка кръв, където е главата му.

— Не си единственият, който е озадачен от това — съгласи се Ниеми. — И аз, и Ернандес се чудим, откакто дойдохме тук. — Ниеми кимна към облечения си в бяло колега в другия край на стаята, който очевидно бе зает с преместването на един голям диван, опрян до стената.

— Не е ли възможно да са го проснали с бухалката някъде другаде, там да са разбили главата му, а после да са преместиш тялото тук?

— Това беше първото ни предположение — каза Ниеми и кимна. — Проблемът е, че не намерихме друго място тук в къщата, където може да се е случило. Нито пък следи, че някой е местил тялото. Няма следи от влачене, няма накапала кръв по пътя, ако е бил носен, искам да кажа. Друга възможност е, разбира се, някой да е нахлузил торба на главата му, преди да го удари, така че кръвта е останала вътре. И после е взел със себе си торбата, когато си е тръгнал.

— Звучи пресилено — забеляза Бекстрьом.

— Надявам се да разберем — добави Ниеми и вдигна рамене.

— Странно — заключи Бекстрьом.

— За съжаление, това не е единственото странно нещо в този случай — добави Петер Ниеми с иронична усмивка.

— Добре, слушам — Бекстрьом кимна подканящо.

— В тавана е заседнал куршум, точно над бюрото.

Ниеми посочи с пръст белия таван.

— Сериозно — каза Бекстрьом и се наклони напред, за да вижда по-добре.

— Ако се съди по ъгъла, бил е изстрелян право нагоре в тавана. Влязъл е няколко сантиметра в мазилката. Видях го, вижда се, когато светна в отвора, но още не съм го извадил.

— Бинго! Тъкмо намерих куршум номер две — рече Ернандес. — Заседнал е в дивана тук.

Ернандес посочи един отвор в облегалката на дивана, обрамчен от бял пух там, където пълнежът беше излязъл навън.

— По дяволите, това започва да прилича на гангстерска война — каза Бекстрьом развълнувано. — „Става все по-интересно и по-интересно“, помисли си той.

— Да, а най-хубавото оставихме за накрая — изрече Ниеми с невинно изражение.

— Какво е то? Още по-хубаво? — „Не може да бъде“, учуди се Бекстрьом.

— Намерихме още един труп, ей там на терасата — поясни Ниеми и посочи с ръка двойните стъклени врати, които водеха към голямата дървена тераса, с вълните на Меларен на заден план, които блещукаха на слънцето.

— Още един умрял — рече Бекстрьом. — Поднасяте ли ме?

— Не. — Петер Ниеми поклати глава. — Със сигурност е мъртъв.

— И той ли е убит? — Бекстрьом погледна с очакване Ниеми.

— Определено — отвърна Ниеми и кимна.

— Няма ни най-малко съмнение в това — увери го Ернандес. — Само че на този са му прерязали гърлото.

 

 

„Съвсем очевидно е, че това е най-хубавият ден в живота ми“, установи Еверт Бекстрьом, когато четвърт час по-късно излезе от жилището на жертвата и се отправи към таксито, което вече го чакаше по-надолу по улицата.