Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (145)

145

Вечерта Бекстрьом и Йегура вечеряха в частния ресторант на Операта. Скромна вечеря, тъй като беше средата на седмицата. Бекстрьом се задоволи с няколко пържени вкусотии като предястие и замени телешкия шол с гарнирани със сливи свински карета, докато Йегура отиде дори още по-далеч, зае почти аскетска поза и се задоволи със салата и морски език на скара.

Вечер, посветена на работата, което, между другото, се подчертаваше от факта, че и двамата носеха чанти със себе си. Чантата на Бекстрьом беше значително по-дебела от тази на Йегура, което беше практично и добре, като се има предвид, че съдържаше всичко, за което в действителност ставаше въпрос.

След уводната наздравица Йегура премина към възхваляване на Бекстрьом за неговите постижения. Веднага след като неговият секретар му се обадил и го осведомил за посещението на Бекстрьом, Йегура изоставил всичко друго, с което се занимавал. С бясна скорост потеглил към офиса и посветил останалата част от деня на изучаването на дневниците на граф Арчи Хамилтон от времето, когато той бил на тайна мисия в шведското посолство в Лондон.

— Това е направо невероятна история — въздъхна Йегура. — Вярвам, че дори ти не си чувал нещо подобно, Бекстрьом.

„Имам ли някакъв избор?“, помисли се Бекстрьом и просто кимна.

Граф Хамилтон прекарал малко повече от година в Лондон, от пролетта на 1944 година до лятото на 1945, като през това време той се срещал с Уинстън Чърчил около шест пъти. Срещите, както винаги, били поверителни, макар това, за което предимно разговаряли, да се отнасяло за войната и по-специално за доставките на сачмените лагери от Швеция. По време на всички техните срещи Чърчил внимателно се осведомявал как вървят тайните операции, за които Хамилтон бил отговорен.

Хамилтон и Чърчил били от едно и също благородно потекло. Между техните семейства имало роднинска връзка, която била създавана в продължение на три столетия. В личен план имало силно взаимно уважение. Обща ценностна система, роднинство, лично уважение, всичко, което в действителност имало значение за такива като тях.

Хамилтон боготворял Чърчил за това, което той бил и което вършел. Такова било уважението, което по-младият мъж изпитвал към двайсет години по-възрастния от него. То се намирало някъде в граничната зона между почитта към един по-голям брат и един млад баща. За Чърчил нещата били по-прости. Той харесвал Арчи Хамилтон, понеже последният бил смелчага, неизменният избор на всеки мостик веднага щом станело време да се действа решително. Със сигурност също така, понеже му напомнял за неговата собствена младост и за онзи път, когато трийсет години по-рано бил назначен за Първи морски лорд, първото голямо политическо назначение в неговия живот и това, което той винаги щял да цени най-много.

В края на декември 1944 година, няколко дни преди Коледа, те се срещнали на вечеря в двореца „Бленхайм“ край Оксфорд. Към края на вечерта Чърчил, Хамилтон и още неколцина от гостите се измъкнали от останалата част от компанията, за да завършат вечерта с разговор за неща, които не били предназначени за ушите на други хора, освен за техните собствени, да изпушат по цигара и да пийнат по една последна чаша преди лягане.

Чърчил бил в лошо настроение, граничещо с униние. Офанзивата в Ардените, която съюзниците били предприели няколко дни по-рано, била в задънена улица. Германците били съсредоточили силите си за отпор и това, което се случвало в момента, ни най-малко не приличало на разходката към победата, която неговите генерали му били обещали. Не че се страхувал за окончателния изход, но с всеки изгубен ден се стеснявало и неговото пространство за преговори на конференцията в Ялта, където той след около два месеца щял да се срещне с двамата си съюзници, президента на САЩ Франклин Д. Рузвелт и руския ръководител Йосиф Сталин, а първата точка от програмата щяла да бъде преначертаването на картата на Европа и установяването на онези политически условия, които щели да са в сила в бъдещата Европа.

Проблемът на Чърчил бил не американският президент, а неговият руски съюзник Йосиф Сталин, и по този въпрос всички в компанията били покъртително единодушни. По отношение на руснаците нещата били много прости. На тях не можело да им се има доверие. По всяка вероятност именно тогава на граф Арчи Хамилтон дошла идеята как хем да разведри Уинстън, хем да го подготви за бъдещата му среща със Сталин, човек от един друг свят, различен от техния. Човек, на когото не можело да се има доверие.

Поне така Хамилтон описва предисторията в собствения си дневник, където той разказва още как непосредствено след Нова година изпраща адютанта си до главната квартира на Чърчил, за да му занесе в дар една музикална кутия, придружена с поздравление към високопоставения получател на подаръка. Както и напомняне за условия, които влизат в сила веднага щом човек започне да общува с някого, който не е като тях. В добавка и надеждата, че Сталин има същия нос като Пинокио.

Една седмица по-късно Хамилтон получил подаръка си обратно заедно с едно приятелско и лично писмо, в което Чърчил благодарил за подаръка и за предупредителните думи, като същевременно обяснявал защо все пак не може да го приеме. Музикалната кутия на Фаберже, за съжаление, имала история, която правела това невъзможно.

 

 

Дневниците на Хамилтон, неговото собствено ръкописно копие на писмото, което той написал на Уинстън, и отговорът на Чърчил до Хамилтон. В оригинал, напечатан на машина върху личната хартия за писма на министър-председателя, подписан от Чърчил и поставен в същия плик от канцеларията на министър-председателя, в който се е намирал, когато Хамилтон го е отворил. Сега всичко беше в един и същи плик с герба на Хамилтон. Пъхнато в книгата, която Пита Хамилтон беше дала на Еверт Бекстрьом с надеждата, че той може би ще успее да намери в нея нещо, което тя самата не е успяла да прочете. Със сигурност баща й, графът, ги е сложил там. Човек, който се грижел повече за пушките си, отколкото за своите документи.

— Това е просто невероятно — каза Йегура, като вдигна книгата, която Пита беше дала на Бекстрьом. — Колко е лесно да намериш това, което търсиш, след като знаеш къде да търсиш.

— Така е — съгласи се Бекстрьом, който беше работил като полицай през целия си живот.

— Предполагам, че скъпият ми брат не е имал време да прочете книгата?

— Не — отвърна Бекстрьом. — Имах доста други неща за вършене.

— Тогава ще ти я разкажа — каза Йегура. — Просто невероятна е.

„Имам ли избор“, помисли си Бекстрьом и даде сигнал на оберкелнера, че иска да допълни чашата му.

 

 

Авторът на книгата беше един много известен английски историк, Робърт Еймъс, по-късно лорд Еймъс, който завърши дните си като професор по история в Бейлиъл Колидж в Оксфорд. По време на Втората световна война Еймъс бил включен в щаба на Чърчил и към края на войната в определени случаи изпълнявал задълженията на личен секретар на министър-председателя. Двайсет години след края на войната той издал книга за стария си началник под заглавие „Уинстън Чърчил, политически мислител, оратор и стратег“ (Издателство Оксфорд Юнивърсити Прес, 1965 година), в която той поставя ударението върху често пренебрегваната способност на Чърчил за стратегическо мислене в контекста на политиката. Без съмнение — и с право — един от най-известните оратори в световната история, но също така и един много добросъвестен и ловък политик, дори и по отношение на това какви подаръци може да приема от хората в близкото му обкръжение.

Примерът, който авторът привежда, е една музикална кутия, получена от шведски граф и морски офицер. Един мъж, който с опасност за своя собствен живот направил на Англия и англичаните големи услуги през може би най-трудното време в дългата история на империята. Освен това бил далечен роднина и личен приятел, който в никакъв случай не можел да бъде подозиран, че има скрити замисли. Въпреки това било е невъзможно да бъде приет подаръкът. Поради неговия произход и история, поради посланието, което носи от дарителя за получателя в мига, в който бъде приет. Поради онези политически условия, които към момента били в сила между Чърчил и Сталин. Накратко, добър пример тъкмо за Чърчиловата способност за политическо и стратегическо мислене.

— Направо от източника — заключи Йегура. — Лорд Еймъс присъствал на онази вечеря в „Бленхайм“. Именно той написва черновата на писмото на Чърчил, с което последният благодари и отказва подаръка, като те двамата дори посвещават цял час на разговор по темата, въпреки че, общо взето, всеки час от денонощието им е зает с планиране на конференцията в Ялта.

— Значи, той изпратил обратно музикалната кутия?

„Колко глупав може да бъде човек.“

— Да, така направил — потвърди Йегура. — За голям късмет на бъдещите поколения и особено на моя брат, който с острия си ум най-накрая успя да хвърли светлина върху тази част от нашата история. Това, което в действителност остава сега, е да се намери самата музикалната кутия — каза Йегура, като в същото време, кой знае защо, погледна крадешком голямата чанта, която стоеше на дивана до Бекстрьом.

— В такъв случай вече можеш да си отдъхнеш — каза Бекстрьом. Откопча чантата си, извади тъмното дървено сандъче и го постави на масата помежду им.