Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еверт Бeкстрьом (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Den sanna historien om Pinocchios näsa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata
Корекция
WizardBGR(2017)

Издание:

Автор: Лейф Г. В. Першон

Заглавие: Истинската история за носа на Пинокио

Преводач: Мартин Ненов

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: шведски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: шведска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Излязла от печат: 23.11.2015

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Колибри

ISBN: 978-619-150-632-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3038

История

  1. —Добавяне

143

— Тъжна история — каза Пита и сви рамене. — Разбрах от Марио, че някакъв руски новобогаташ го купил. Да му е честит. Тук в Швеция той нямаше работа, в случай че господин комисарят се пита какво е моето мнение. Впрочем господин комисарят иска ли нещо за пиене? Виждам, че вече сме изпуснали обяда, а лично аз бих пийнала чаша шампанско.

— Да, не бих отказал — съгласи се Бекстрьом, който много внимаваше да поддържа добрите отношения с Пита дори ако цената за това беше една чаша газирано вино в десет часа преди обяд.

„Тя трябва да е обърнала часовника на обратно“, предположи той.

 

 

Поради липса на прислужници, Марио бе обещал лично да се погрижи за тази подробност веднага след като те приключат с нанасянето, нейните гости трябваше да се задоволят с Пита в ролята на домашна прислужница. След четвърт час тя се върна с поднос, върху който имаше голям охладител за вино с няколко бутилки и чаши от различни модели.

Бекстрьом скочи, за да й помогне да ги донесе, но Пита само поклати глава. В нейния дом това не беше работа на гостите.

— Взех и уиски и водка за комисаря — каза Пита. — Аз лично мисля да пийна чаша шампанско, но това едва ли е нещо, което господин комисарят пие.

— Случва се понякога — излъга Бекстрьом, — но ако мога да избирам, с удоволствие ще предпочета една малка водка.

— Звучи разумно — каза Пита. — Моят татко пиеше уиски, но това беше така, защото толкова обичаше корабите. Има вкус на прясно намазана с катран лодка. С храната той обичаше да пие шнапс.

Пита сервира и на двамата, без да се скъпи, когато наливаше чашата на Бекстрьом. Един истински мъж трябва да получи порядъчно питие, според баща й, а тя самата никога не бе имала никаква причина да променя това.

— И така — каза Пита, — има ли нещо друго, с което мога да помогна на господин комисаря?

— Ами да, има нещо, което ме озадачава — отвърна Бекстрьом. — В онзи списък, който гледах, имаше отбелязана някаква музикална кутия. Помниш ли, да е имало нещо такова?

— Парите — каза Пита, чиито мисли, изглежда, бяха поели в друга посока. — Освен парите, с които онзи мошеник Ериксон, който се опита да застреля Марио, очевидно ме е ощетил. Марио обеща да уреди тази работа. Веднага щом се появи някакъв такъв практически проблем, моля Марио да го оправи.

„Мога да се представя“, помисли си Бекстрьом.

— Що се отнася до парите, не мисля, че трябва да се притесняваш. Според моите колеги, с които работим по този случай, Ериксон, изглежда, те е измамил с малко над един милион шведски крони.

— Достатъчно много са — каза Пита и си наля още шампанско. — Един милион. Не е за вярване!

— Не бива да се притесняваш за парите — каза Бекстрьом. — Ще ги имаш веднага щом пресметнем колко трябва да получиш.

— Е, аз имам, така че мога да се справям — каза Пита. — Но, разбира се, ако не друго, мога да ги дам на някого, който се нуждае повече от тях.

„Като например малкия Марио“, добави Бекстрьом.

— Какво друго имаше? — попита Пита, която все още, изглежда, се намираше някъде другаде.

— А, да, попитах за онази музикална кутия — припомни й Бекстрьом. — Спомняш ли си нещо такова? Според списъка, който гледах, не изглежда да има съществена стойност, но както вероятно разбираш, ние трябва да въведем ред в нашите документи.

— Музикална кутия, музикална кутия, музикална кутия — изрече Пита, която на втората си чаша шампанско очевидно бе започнала да мисли на глас. Честно казано, тя не си спомняше за никаква музикална кутия. От друга страна имаше слаб спомен за някакво малко емайлирано джудженце с червена шапка на главата. То определено било твърде тежко, за да украсява с него елхата, но може да е било една от онези фигурки за украса, които се вадят на Коледа.

— Обаче не е било музикална кутия? — попита Бекстрьом.

— Баща ми разказваше една история за някаква музикална кутия — каза Пита. — Получил я от майка си, когато бил малко момче. Според мен той имаше няколко музикални кутии, като се замисля. Мисля, че подари няколко от тях, докато беше в Лондон по време на войната.

— Не знаеш ли как се казва? Този, на когото я е дал?

— Име, име, име — каза Пита и тръсна обезкуражено глава. — Колко удобно би било, ако всички имаха еднакви имена. Мисля си, че беше онзи политик. Онзи, който беше началник на всички. Ниският, дебел мъж, който през цялото време пушеше пура. Онзи, който се казва като нашите тоалетни.

— Тоалетни?

— Да, WC имам предвид.

— Уинстън Чърчил?

— Точно той. Така се казваше. Впрочем ние сме роднини. Сестрата на баба ми по майчина линия е женена за негов братовчед. Такива като нас винаги имат роднинска връзка помежду си.

— Значи, твоят баща е подарил музикална кутия на Уинстън Чърчил? — „Трябва да е била друга музикална кутия“, помисли си Бекстрьом.

— Да, а май Чърчил я върна на татко. Точно както онзи кисел църковен пастир. Моля господин комисарят да ме извини, но не помня. Знам, че татко се е срещал с Чърчил много пъти, докато живееше в Англия. Предимно на празненства от частен характер, разбира се. Знам, че той пишеше за това в своите дневници. После, имаше един английски историк, който написа книга за Чърчил, където той пише и за баща ми. Напомни ми, преди да си тръгнеш, да ти я извадя. Видях я в някакъв кашон в библиотеката — каза Пита. — Трябва да беше наскоро, мисля.

— Много мило — каза Бекстрьом.

 

 

Половин час по-късно, след като Пита изпи трета чаша шампанско и допълни чашата на Бекстрьом, той си тръгна. Със себе си носеше общо четири дневника, които нейният баща беше написал. Обикновени дебели тетрадки с черни корици, подвързани с восъчен плат. Освен това и една книга за Уинстън Чърчил, написана от английски историк. Срещата била приятна, заключи Пита. Веднага щом тя и Марио въведат малко ред в жилището си, комисар Бек, разбира се, бил добре дошъл отново. Точно сега дните били много напрегнати, много неща имало за вършене. Но скоро щяло да е по-добре. Когато мебелите дойдат по местата си и Марио назначи някого да се грижи за практическите въпроси.

Самата тя щяла да си вземе домашно животно, така че да си има другар, когато Марио отсъства. Може би куче. Пита винаги е обичала животните. Имала е много животни, откакто била малко момиче. На двора у дома във Вестерьотланд, където тя израснала, имало много повече животни, отколкото хора. Коне и крави, свине и кокошки, котки и кучета… Да, и всякакви други животни. От онези, малките животинчета например.

 

 

Бекстрьом напълно разбираше какво има предвид тя. Той самият бил много голям приятел на животните. От дълги години бил особено привързан към папагалите. Той в действителност имал няколко в момента, а по-добра компания човек едва ли можел да си пожелае. От онези, с които можеш да си говориш, поясни Бекстрьом. „Струва си да се опита“, помисли си той.

Пита никога не била имала папагал. Разбира се, имала както канарчета, така и малки папагалчета. Но никога папагал, който да може да говори. Най-близкото до папагал, което е имала, била една питомна врана, която получила от братята си, но тя само грачела и не след дълго починала.

— Папагал, който може да говори, това трябва да е фантастично — каза Пита, а видът й показваше, че наистина мисли, каквото казва.

 

 

„Това ще се уреди“, реши Бекстрьом, когато седна в таксито към полицейския участък в Сулна.