Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (134)

134

Бифтек с лук и пържени картофи, още една голяма бира и една малка водка, големият глад беше утолен, а за него беше крайно време да приведе историята на Роле Столхамар в по-приемлив порядък, тъй като тя най-вероятно беше напълно истинна, а това никак не беше добре.

Бекстрьом проследи нещата подред и се напъна да извлече педагогическото послание. В най-широкия смисъл на думата той беше склонен да повярва на версията на Роле за това, което се е случило. Оставаше да се изяснят някои второстепенни подробности, по отношение на които той се страхуваше, че Роле съвсем беше объркал нещата. Без съмнение, разбира се, касае се за ситуация на напрежение и хаос и тъй нататък.

— Какво искаш да кажеш? — попита Роле и го погледна така, както правят искрените хора, когато не разбират какво говорят другите.

 

 

Имаше някои неща, които не съвпадаха с това, което Ниеми и неговите колеги, а също така и съдебният лекар, бяха заявили. Нито пък с разсъжденията на самия Бекстрьом относно случилото се. В действителност по всичко личеше, че Ериксон внезапно е извадил оръжие, насочил го е към Марио, който седял на дивана, и чисто и просто се опитал да пръсне черепа му. Че всъщност именно така е започнало всичко. Като гръм от ясно небе, така да се каже.

И тогава Роле, с риск за собствения си живот, се опитал да обезоръжи Ериксон, а той, докато се борели за оръжието му, случайно произвел още един изстрел нагоре, към тавана, преди Роле най-после да успее да го обезоръжи. Във връзка с това Роле нанесъл така нареченият разсейващ удар с отворена ръка, който улучил Ериксон по носа и бузата, преди най-накрая да измъкне оръжието от ръката му. А онова другото, че после Роле извил носа на Ериксон, изобщо не го вярвал. Според съдебния лекар няма нищо, което да свидетелства за този тип физическо насилие.

— Разбирам какво искаш да кажеш — каза Роле, кимна и придоби дълбоко замислен вид.

— Да, не е никак трудно да обърнеш подробностите наопаки — поясни Бекстрьом.

— Като се замисля, май стана точно както ти казваш — изрече Столис, като в същото време видимо се оживи и вдигна чашата си за наздравица. — Като се връщам в мислите си назад към онзи момент, всъщност съм напълно сигурен, че точно така стана. Наздраве, Бекстрьом.

— Наздраве, Роле.

„Най-накрая“, помисли си Бекстрьом.

 

 

Когато дойде време за кафето и коняка, Бекстрьом и Роле Столхамар стигнаха до края на тази тъжна история. Освен това те изясниха някои практически подробности. Какво се беше случило, след като Роле обезоръжил Ериксон и те си тръгнали от мястото?

Нищо особено, според Роле. Първо, той помогнал на Марио да слезе надолу по стълбите и да излезе навън от къщата. Оставил го да седи на стъпалата отвън. Марио не се чувствал добре. Повтарял като насън, че един куршум профучал точно през перчема му. За съжаление, той се бил напикал и насрал след всичко, което се случило. Роле се върнал на горния етаж и взел със себе си двата кашона с картините, които дошли да си приберат.

— На Ериксон му нямаше кой знае какво, ако това е въпросът ти. Наистина течеше му кръв от носа, затова му дадох носната си кърпичка, да се избърше, и когато го попитах дали всичко е наред, той ми се разкрещя. Да съм вървял по дяволите.

— А ти какво направи тогава?

— Излязох — каза Роле. — Какво друго да направя? Точно когато излязох на стълбите навън, се сетих, че револверът на копелето е в джоба на сакото ми. Затова се върнах в антрето и го пуснах в някаква стара ваза с цветя. Да го върна на Ериксон и дума не можеше да става, както вероятно разбираш.

— И после?

 

 

Първо помогнал на Марио да иде до колата. Сложил го на задната седалка, преди да качи кашоните в багажника. След това си тръгнали от там. Отишли в дома на Марио. Той му помогнал да се качи до апартамента си, а после качил и двата кашона с картините.

Уверил се, че Марио се чувства по-добре. След това го оставил и си тръгнал пеша към къщи.

— Колко беше часът, когато потеглихте от къщата на Ериксон?

— Минаваше девет и половина — отговори Роле. — Ако се питаш защо помня часа, то е защото исках да гледам едно предаване за стари световни шампиони по бокс от времето, когато аз самият се занимавах с това, а то започваше в единайсет. Много неща се бяха случиш, ако може така да се каже, затова исках да видя дали няма да го изпусна. Затова погледнах часовника си, когато си тръгнахме от Ериксон.

— В колко часа се прибра у дома?

— В десет и половина. После принесох това-онова за хапване пред дивана, докато стане време да включа светещата кутия.

— Има ли нещо, което може да сме забравили? — попита Бекстрьом.

— Може би още един малък коняк, преди да потеглим към участъка и да попълним всички документи.

— Моето предложение обаче е да свършим тази работа утре — каза Бекстрьом. — Мисля Патицата да се заеме с практическите неща по разпита. Освен това мисля, че и прокурорът ще иска да размени няколко думи с теб. Искам също така да поговориш с Марио. Обясни му, че трябва да го разпитаме. Като се има предвид, че сте най-добри приятели, не би трябвало да има никакви проблеми.

— Няма да има абсолютно никакви проблеми — увери го Роле, който в същото време не можеше да скрие изненадата си.

— Има нещо, което ме озадачава — продължи Бекстрьом.

— Карай направо, Бекстрьом.

— Нямах никаква представа, че Марио се интересува от изкуство — каза Бекстрьом.

— Нито пък аз — добави Роле. — Марио си е най-обикновен, свестен и напълно нормален човек. Обича яденето, пиенето и жените, всичко, както си му е редът. Бокс, коне, футбол и хокей. Но като повдигаш този въпрос, и на мен ми е чудно. Изкуство? Че кой нормален човек се занимава с такива глупости? Само вещици и гейове.

— Но той очевидно има цяла колекция от руско изкуство — настоя Бекстрьом. — Откъде го е взел?

— Купил го е, предполагам — отвърна Роле и вдигна рамене. — Марио търгува с всичко, каквото ти дойде наум. Най-добре е да го попиташ лично.

— Останал съм с впечатлението, че не е никак лесно да говориш с него. Според разни медицински свидетелства, които аз лично и много други колеги са виждали, той страда от болестта на Алцхаймер.

— Кой би го допуснал — каза Роле Столхамар с иронична усмивка. — Ако питаш мен, нещата са много по-прости. Марио говори само с тези, с които той иска да говори, и когато говори с тях, говори само за нещата, за които той иска да говори. Проблемът не е, че Марио е глупав. Марио е по-хитър от всички останали в тази страна, взети заедно. Проблемът не е в него, а в останалите. Нали разбираш какво имам предвид.

— Напълно — каза Бекстрьом. — Иначе какъв е той? Като човек.

— Марио и аз се познаваме от времето, когато бяхме ей толкова малки — каза Роле Столхамар и отмери няколко дециметра между десния палец и показалеца си. — Марио е приятел на своите приятели и враг на своите врагове. Тъй като той и аз винаги сме били най-добри другари от времето, когато бяхме малчугани, никога не съм имал проблеми в това отношение.

— А враговете му?

— Ще го кажа така — започна Роле Столхамар. — Ако има човек на тази земя, с когото трябва да избягваш да се заяждаш, това е Марио Грималди. Това, че му се случи да се напикае, когато Ериксон опита да среше на път косата му със своя револвер, не бива да те заблуждава. Може да се случи и на най-добрия. Особено възрастен човек като Марио. Случвало се е и с мен, дори.

— Случвало се е и с теб?

— Преди четирийсет години. Аз и моят колега трябваше да приберем един психичноболен пациент, който беше избягал от Лонгбру. Беше жена, отишла си направо вкъщи, при майка си, която ни се обади и помоли да я приберем. Малко, кльощаво момиче, на двайсет най-много, изглеждаше по-малка, не говореше, просто стоеше и ме гледаше с големите си сини очи. Точно в такива ситуации човек става склонен да прояви немарливост. Когато изваждах легитимацията си и се готвех да й обясня кой съм, тя заби един касапски нож право в стомаха ми. Ако беше минал на около два сантиметра надясно, щеше да среже аортата ми.

— Значи, тогава се насра, така ли?

— Да — каза Роле Столхамар. — Само че дали стана, когато тя ме наръга, или после, когато лежах в линейката, не помня.

— Наздраве — каза Бекстрьом. „Какво, по дяволите, да кажа?“, запита се той.

 

 

След още някой и друг коняк за довиждане, Бекстрьом поръча такси и се погрижи събеседникът му да пристигне у дома си в добро състояние. Роле Столхамар дори го стисна в меча прегръдка, преди да се разделят. Освен това му даде съвет относно неговото по-нататъшно разследване.

— Има нещо, за което си мислех — каза Роле.

— Слушам.

— Да питам Марио за интереса му към изкуството, май няма да е много добре. Да отговаря на въпроси не е точно в негов стил.

— Какво предлагаш, тогава?

— Моят съвет е да говориш с Пита.

— Пита?

— Да, Пита, знаеш я. Голямата любов на Марио. Всъщност вече сте се виждали. Това беше, когато изнесе онази лекция в строителната фирма. Преди няколко седмици. Висока, симпатична дона. Страшно забавна при това, макар да е деликатна жена. Говори се, била нещо като графиня.

— А да, сега си спомних — каза Бекстрьом. „Беше отрупана с диаманти, големи колкото лешник“, помисли си той.

— Ще ти дам номера й — каза Роле. — Поговори с Пита. Тя държи Марио изкъсо. Храни го от ръката си. Сам той е влюбен в нея до уши.

 

 

„Един кръстник, влюбен до уши, една графиня, която храни от ръката си един стар мърморко, тази страна вече е отишла по дяволите“, размишляваше Бекстрьом, докато седеше в таксито на път към дома си.