Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (133)

133

Тъжна история, пълна мистерия, според Роле Столхамар и с оглед на това, което се беше случило, той съжаляваше, че се е замесил в нея още от самото начало. Без никакво значение, че ставаше въпрос за най-добрия му приятел и че всъщност ставаше въпрос за това, около което се въртеше целият живот, когато той наистина имаше значение.

— Въпросът дали е правилно, или погрешно, можеш напълно да го зарежеш, когато става въпрос за най-добрия ти приятел — обясни Роле Столхамар.

 

 

В този конкретен случай очевидно един адвокат — „един обикновен гангстер, един голям задник“ — се опитал да измами неговия най-добър приятел с колекция от произведения на изкуството, която струвала много, и когато на Марио все пак му станала ясна тази работа, решил незабавно да си я прибере обратно. За помощ във връзка с практическото изпълнение на задачата той се свързал с един стар познат, който ръководел охранителна фирма, която наред с останалите дейности, изпълнявала и подобни задачи. Фредрик Окаре и „Окаре Секюрити“, до чиито услуги Марио бил прибягвал много пъти преди това, когато ставало въпрос за подобни поръчки.

— Именно Марио ми каза, че се е свързал с Окаре и неговите другари, и когато чух всичко това, просто поклатих глава. Първо беше опасно за живота да ги влачи човек до дома на Ериксон, а че Ериксон ще пусне вътре Марио, ако той му се появи с такива като Окаре и Гарсия Гомес, това просто може да го забрави. Той би вдигнал подвижния мост и би се обадил на своите приятели, талибаните, след което господин комисарят ще има куп работа за вършене. Заклевам се, че казвам истината — каза Роле и се подкрепи с две солидни глътки.

— Значи, тогава ти предложи себе си вместо тях — предположи Бекстрьом.

— Точно така — потвърди Роле. — Ти какво щеше да направиш?

— Ако е приятел, естествено, се отзоваваш — излъга Бекстрьом. „Ако си достатъчно глупав“, помисли си той.

— Да, макар че точно този път не се получи толкова добре — въздъхна Роле.

— Един въпрос от любопитство — каза Бекстрьом. — Как стана така, че Ериксон се съгласи да се срещне с Марио?

— Ами не е чак толкова чудно — отвърна Роле, който не можеше да скрие изненада си. — Когато Марио ти се обади и поиска да се видите, се виждате. Няма как да е по-просто от това. Марио не е човек, на когото можеш да кажеш не. От друга страна обаче, съм сигурен, че не е казал нищо на Ериксон за какво всъщност става въпрос. Според мен пробутал му е някаква версия, че ще говорят за различни неща. Малко покупко-продажби, ала-бала, сещаш се — обясни Роле Столхамар и махна с огромната си дясна ръка.

 

 

Роле Столхамар пристигнал в дома на Марио Грималди в осем и половина вечерта. Тъй като Марио нямал шофьорска книжка, Роле карал колата. Малко преди девет часа те позвънили на вратата на Ериксон, той им отворил и ги поздравил с добре дошли. Абсолютно никакви проблеми. Те седнали в работния кабинет на Ериксон на горния етаж, а картините, които в действителност дошли да приберат, стояли, между другото, подредени до една от стените на стаята, в която се намирали.

— Ако се питаш защо той беше извадил мацаниците, мисля, че беше напълно случайно. Той нямаше ни най-малка представа, че именно за тях беше дошъл Марио.

— И какво се случи след това?

— Ериксон почерпи Марио с уиски. Той самият удари едно, а ако питаш мен, мисля, че се беше наквасил здравата още преди да дойдем ние. Не беше чак пиян като талпа, но определено беше вкарал доста от това-онова, такова беше положението. Аз лично отказах. Нали карах колата. Та така — каза Роле, въздъхна дълбоко и повдигна няколко пъти широките си рамене. — Първите пет минути нямаше никакви проблеми. Беше по-скоро жизнерадостен и сърдечен, ако питаш мен, малко общи приказки за това-онова, а после Ериксон изведнъж се отприщи. Веднага щом загря защо сме му дошли на гости.

— Как разбра той това?

— Марио извади пълномощното, което Ериксон беше получил. Обясни му, че то се прекратява незабавно и че сме дошли да си вземем картините.

— Ериксон как прие всичко това?

— Той напълно откачи, започна да реве и беснее. Марио обаче беше спокоен, както обикновено. Обясни му просто, че така стоят нещата. Нищо повече по този въпрос.

— А ти самият?

— Аз започнах да събирам картините в два кашона, които стояха в ъгъла. От онези, обикновените кашони за пренасяне на багаж. Нямах намерение да участвам в цялото това крякане. Изобщо не беше моя работа. Аз трябваше да закарам Марио до там и да го върна до дома му. И да изнеса джунджуриите. Това беше всичко. Ериксон изглежда беше полудял напълно. Да противоречи на Марио? Тогава по-добре да съкратиш мъките си и сам да прережеш гърлото си.

— Ериксон отказал да слуша?

— Шегуваш ли се? Проклетият адвокат тотално изтрещя. Когато Марио поиска той да напише името си на пълномощното и да потвърди, че вече е освободен от задължения, той в миг извади един револвер от бюрото и започна да го размахва. Разкрещя ни се да се махаме от там.

— Ти какво направи тогава?

 

 

Старите рефлекси на Роле Столхамар се събудили. Същите онези рефлекси, които го бяха направили легенда както в националната полиция на страната, така и във всички противникови лагери. Веднага щом Ериксон започнал да размахва револвера си, Роле пуснал кашона с картините, който тъкмо мислел да смъкне на партерния етаж, отишъл направо при Ериксон и високо и ясно му заявил, че трябва да пусне оръжието си.

— И знаеш ли какво направи кучият син тогава? — попита Роле. — Когато пристъпих към него и му казах да остави пищова, бавно и спокойно.

— Не.

— Тогава той ме посочва и вдига лявата си ръка като някакъв проклет знак стоп, докато вдига револвера над главата си и ми изкрещява: „Стой. Стой или ще стрелям с истински патрони“.

— Стой или ще стрелям с истински патрони?

— Стой или ще стрелям с истински патрони — повтори Роле и поклати глава. — За какъв се мислеше той, по дяволите? За почетната стража на кралския дворец ли?

— Ти какво направи тогава?

Легендата Столис се оставил на рефлексите си. Хвърлил се върху адвоката. Сграбчил дясната му ръка и се опитал да я извие, за да измъкне оръжието от нея. Ериксон произвел изстрел право нагоре, в тавана. Роле го зашлевил по лицето. С отворена длан, право по носа. Ериксон отказвал да се предаде. Произвел още един изстрел.

— Тогава действително малко се вбесих, така че му вкарах няколко здрави десни крошета в ченето, извих китката му и измъкнах пищова от ръката му. После го пъхнах в джоба на сакото си. След това го сложих да седне на онзи стол пред бюрото и му обясних правилата.

— И какви бяха правилата?

— Че трябва да е внимателен и тих, ако не иска да му строша някой кокал — поясни Роле.

— Той последва ли съвета ти? — „Странно, че и Ериксон не се е насрал“, помисли си Бекстрьом.

— Да, макар че сега, като се замисля, много е възможно да съм му го припомнил, докато той седеше там.

— Да си му го припомнил?

— Извих носа на копелето. Наздраве впрочем — каза Роле и вдигна чашата си с бира.

— Значи, това е всичко, което се е случило?

— В най-общи линии, доколкото си спомням. Има ли някакви проблеми?

„Колкото щеш — помисли си Бекстрьом. — Наред с другото има доста голяма вероятност да влезеш в пандиза, заради всичко, което току-що каза, а аз не искам да те пращам там. Поне не и този път.“

— Какво ще кажеш да похапнем? — попита Бекстрьом.

— Дадено — съгласи се Роле. — И още по една бира и две солидни силни питиета към обяда.