Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (131)

131

Веднага след като Фелисия си тръгна, Лиса Лам позвъни на мобилния му телефон и попита дали могат да се видят и да разговарят. Тя молеше за поне петнайсет минути от драгоценното му време.

— Мислех, че си останала тук — каза Бекстрьом. — Тук в сградата, искам да кажа.

— Да, тук съм — потвърди Лиса Лам. — Исках само първо да проверя, за да не се появя в неподходящ момент.

— В кабинета си съм. Заповядай, няма проблеми — увери я Бекстрьом.

„Нашата прокурорка не прилича особено на колежката Карлсон“, помисли си Бекстрьом и поклати глава.

 

 

От малкото, което Бекстрьом беше казал по време на съвещанието им, Лиса Лам остана с твърдото впечатление, че нещата отиват към приключване. Че вероятно скоро ще настъпи времето да разчисти бюрото си и да продължи напред в живота. Предвид собствената й роля в тази връзка, тя, естествено, би се радвала, ако Бекстрьом можеше да задоволи любопитството й. Това беше първата причина тя да иска да се срещне с него.

Втората причина, поради която беше нужно да разменят няколко думи, й беше по-ясна. С оглед на задачата на Бекстрьом, тя искаше колкото е възможно по-скоро да го информира за последните юридически обрати в техния общ случай.

Като начало Бекстрьом помоли да бъде извинен. Той определено не се е опитвал да прикрие информация от своя водещ досъдебното производство. Тъкмо напротив, той възнамерявал да я информира веднага след съвещанието им. Веднага след като изпълни най-неотложните ангажименти, което той сега вече бил направил.

— Достатъчно е само да отвориш някой вестник, за да разбереш какво имам предвид — каза Бекстрьом и я погледна сериозно. — От това разследване изтича като през сито — добави той.

— Искрено се надявам, че не съм аз тази, от която се притесняваш — каза Лиса Лам.

— Ни най-малко — отвърна Бекстрьом и поклати кръглата си глава. — Други са тези, от които се притеснявам. Имаме трийсет души в следствената група и поне още трийсет тук в сградата, които имат най-малкото прилична представа за това, с което се занимаваме. За съжаление, има и неколцина, които не притежават достатъчно разум да държат устата си затворена. В такъв случай какво можем да направим по въпроса? Ти и аз, искам да кажа. Нищичко — обобщи Бекстрьом, който имаше червено под очите и очевидно не успяваше да прикрие раздразнението си.

 

 

Лиса Лам беше напълно съгласна с Бекстрьом. Тъжна история. Особено при разследване като това, което беше толкова чувствително по отношение на медиите. Но какво да се прави, такава беше създалата се ситуация, с която те двамата бяха принудени да се примирят.

— Чувам какво казваш — отвърна Бекстрьом. — Моят проблем е, че е достатъчен макар и само един бъбрив колега, за да разбие на пух и прах едно иначе движещо се като по часовник разследване.

— Деликатно положение — каза Лиса Лам и кимна в знак на съгласие. — Кой ще започне, ти или аз?

— Ти започнѝ — каза Бекстрьом.

 

 

Лиса Лам имаше намерение да освободи Фон Комер от пандиза още този следобед. Измамата в големи размери беше потвърдена във всяко отношение, което всъщност беше от значение, като оставаше да се уточнят само подробностите. Като например кой беше клиентът, дал поръчката на Ериксон и който в действителност е засегнатият.

Бекстрьом нямаше никакви възражения.

И двамата, Афсан Ибрахим и Омар бен Кадер, се бяха обадили чрез своите адвокати. До тяхно знание беше доведено, че очевидно са издирвани заради това, че срещу тях е повдигнато обвинение за неправомерна заплаха. Нещо, което те и двамата, разбира се, отрекоха, и най-добре беше полицията да предложи време, в което да се явят в полицейския участък в Сулна, за да разговарят по въпроса.

— Аз вече говорих с Левин и той обеща да поеме и тази работа. За да не ги притеснява ненужно, той би искал неговият следовател да проведе разпита с тях тук в Сулна.

— Звучи разумно — каза Бекстрьом. — Никога няма да можеш да изработиш някакво обвинение срещу тях по тази точка.

Лиса Лам беше съгласна с него и по този въпрос. Адвокат Даниелсон вече се беше обадил, за да обясни, че не възнамерява да подава никакъв сигнал относно това, което се беше разиграло в кантората му. Не можеше да става въпрос за никаква неправомерна заплаха. Евентуално мъничко по-оживена дискусия, но както той, така и прокурорът много добре знаеха, че тези неща не бяха в областта на шведското наказателно правосъдие.

— А момичето, което работи там? — попита Бекстрьом. — Тази, на която бяха направили домашно посещение. Ако питаш мен, мисля си, че тя е имала нещо общо с Ериксон.

— Работеше — уточни Лиса Лам. — Тя очевидно е напуснала в същия ден, в който беше тук за разпит. След това, както изглежда, тя се е запиляла в чужбина на дълга ваканция. Не е ясно накъде е поела. По въпроса за отношенията й с бившия й началник и аз съм на същото мнение като теб.

Бекстрьом само леко въздъхна и кимна. „Къде ли съм го чувал преди?“, запита се той.

— Имаше ли още нещо, което той искаше да ни разкаже?

— Две неща — отвърна Лиса Лам. — Първо, че „Ериксон и Партньори“ вече не възнамеряват да представляват Афсан Ибрахим и неговите другари. На второ място, че той самият се е отказал от задължението на управител на имота след Ериксон. Ако питаш мен, има най-вероятно някаква определена връзка с дейностите, които Ериксон и Афсан са въртели.

— Какво мога да направя за теб, в такъв случай? — попита Бекстрьом.

— Сега вече не можеш да се измъкнеш, Бекстрьом — каза Лиса Лам и се намести удобно на неговия стол за посетители.

— В такъв случай аз също имам две неща да ти съобщя — каза Бекстрьом. — По отношение на тези двамата, които търсим, почти съм сигурен, че съм ги намерил. Като се има предвид всичко, което са оставили след себе си, не би трябвало да е никак трудно да разберем дали съм прав, или греша.

— Разбирам, че си напълно сигурен.

— Е, напълно сигурен никога не можеш да бъдеш — отвърна Бекстрьом с добре премерено повдигане на раменете. — Случвало се е да греша.

— И колко често се случва това?

— Не помня, честно да си кажа. Това беше толкова отдавна, че вече съм забравил. Искам да се заредиш с търпение за няколко часа. Понеже има някои неща, които трябва да проверя.

— Вълнението е неее… поносимо — каза Лиса Лам.

— Страхувам се, че това така наречено убийство започва да се превръща в една доста тъжна история, и тъкмо по този въпрос силно се нуждая от твоята правна експертиза. Моля да ме извиниш, но мисля да приема случая като хипотетичен.

— Давай направо — каза Лиса Лам. „Господи, колко е вълнуващо“, помисли си тя.

— Точно преди девет вечерта на вратата на Ериксоновата къща се звъни — започна Бекстрьом, като в същото време потъна по-дълбоко в стола си. — Това е среща, която е определена предварително, при която посетителите на Ериксон са хвърлили прах в очите му… така че, когато им отваря и ги пуска вътре, той по никакъв начин не е подушил ни най-малка опасност…

 

 

— Какво смяташ за това? — попита Бекстрьом четвърт час по-късно, когато сложи точка на своя хипотетичен случай. — Конкретен въпрос. В какво се състои самото престъпление?

— Няма такова — каза Лиса Лам и поклати глава. — При условие, че е станало както го описваш, това не е наказуемо. С Ериксон, от друга страна, положението е съвсем различно, но тъй като той е мъртъв, значи…

— Точно това беше моето подозрение — каза Бекстрьом и в същия миг мобилният му телефон звънна.

— Бекстрьом — отговори Бекстрьом, тъй като той вече се беше досетил кой му се обаждаше.

— Фелисия — каза Фелисия, която звучеше също толкова радостно, колкото един час по-рано. — Ние сме на мястото.

— Ще се видим след четвърт час — каза Бекстрьом.

— Сега моля главният прокурор да ме извини — каза Бекстрьом и се изправи. — Обещавам да звънна след около два часа.

— Време е да хванем бика за рогата — каза Лиса Лам и думите й прозвучаха по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос.

— Да — отвърна Бекстрьом. „Представа си нямаш колко си права“, допълни наум той.

 

 

„Забележителен мъж, много забележителен мъж“, помисли си Лиса Лам, като гледаше след Бекстрьом, който бързо излезе навън.

 

 

„Доста добре изглежда, всъщност“, помисли си Бекстрьом, когато излезе на улицата и се качи в очакващото го такси.