Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (120)

120

В 01:23:20 пилотът на закъснелия с три часа самолет на „Райънеър“ подаде сигнал за тревога до кулата за управление на въздушния трафик на летище „Скавста“. Той и неговият самолет се намираха на северния подстъп към летището на височина от малко над триста метра и се очакваше да се приземят след около две минути. На разстояние от точно шест километра на север от пистата за кацане, той беше забелязал два горящи автомобила на един горски път, който водеше към отдалечена къща в гората. Това, в което той най-вече искаше да се увери, беше, че на летището не се случваше нищо, което да му налага обезателно да стои надалеч оттам.

Отговорният диспечер го увери, че всичко беше наред, а колегата му подаде сигнал на полицията и на противопожарната бригада в Нюшьопинг. Точно в този момент, по изключение, пожарникарите се намираха само на няколко километра от двата автомобила, които горяха в гората. Само един час по-рано бяха вдигнати по лъжлив сигнал за пожар в разпределителна електростанция на десет километра западно от „Скавста“ и когато сега получиха следващия сигнал, бяха на път обратно към станцията си в Нюшьопинг.

Три минути по-късно бяха на мястото. За двата автомобила не можеше да се направи много, тъй като те вече бяха изгорели като факли. Затова пък близко разположената къща, обикновена лятна шведска вила, където огънят още не се беше разразил, беше спасена.

Ако всичко беше оставено на произвола на съдбата, къщата щеше да изгори до основи, като вероятно щеше да остане само комина, но този път не стана така. Половин час по-рано беше превалял проливен дъжд, който в съчетание с краткото време за отговор даде възможност на пожарникарите да угасят пожара, докато по-голямата част от къщата още беше невредима. Няма нужда да се казва, че това беше идеалното местопрестъпление. Приземният етаж беше порядъчно изгорял, пушек и сажди бяха проникнали на горния етаж и мансардата и за да овладеят огъня, пожарникарите трябваше да го залеят с тонове вода. Положението с автомобилите не беше толкова добро. Всичко, което беше останало от тях, бяха изгорели останки от ламарина и разтопена гума.

Тойвонен беше говорил както с колегите, които се намираха на мястото, така и с отговорната противопожарна команда. На десет метра от останките на първата кола бяха намерили първия труп. Вътре в къщата бяха открили още двама мъртви, като нито един от тях не беше загинал от пожара.

— Първият, когото намерили, е Окаре и той е вече идентифициран. Той е застрелян и намушкан с нож, а за по-сигурно са му надянали метална примката около врата и са го закачили на едно дърво наблизо. Като оставим настрана това, че е мъртъв, той е в доста добро състояние, а за определянето на по-точната последователност на събитията, които са го сполетели, ще има грижата съдебният лекар.

— Той ли лежеше до останките от колата, която се намираше до шосето на сто метра от къщата? — попита Аника Карлсон.

— Да — отговори Тойвонен. — Що се отнася до другите двама, онези, които бяха намерени вътре в къщата, единият най-вероятно е Гарсия Гомес, а другият, за голямо съжаление, по много неща личи, че е нашият свидетел, таксиметровият шофьор — заключи Тойвонен, като същевременно впери поглед в своя колега Еверт Бекстрьом.

— А от какво са умрели? — запита Алм.

— Ами едва ли е от естествена смърт — отвърна Тойвонен. — Когато говорих с техническия екип преди половин час, те били на мястото от четири часа сутринта, изглежда и двамата са били застреляни в главата. Преди да започне пожарът, за сведение. Съдебният лекар също бил там и хвърлил един поглед, така че ще се разбере — каза Тойвонен с красноречиво вдигане на раменете.

— Не се връзва — възрази Аника Карлсон и поклати глава. — Не може Гарсия Гомес и шофьорчето да са на едно и също място, не и ако и двамата са застреляни едновременно и на същото място.

„Аз му казах — помисли си тя. — Само да ме беше слушал, щеше да е още жив.“

— Според мен определено е възможно — каза Тойвонен. — Проблемът е по-скоро, че не сме разбрали как е станало. Когато разберем, всичко ще си пасне.

— Кой ще поеме разследването? — попита Лиса Лам.

— За щастие не е Сулна — отговори Тойвонен, като отново погледна Бекстрьом лошо. — Областната криминална служба в Сьодерманланд с подкрепата на Областната криминална служба в Стокхолм и колегите от „Убийства“ в Националната служба „Полиция“. Според най-новата информация, която получих.

— Радвам се да го чуя — каза Бекстрьом с любезна усмивка. — Тези уреждания на сметки сред организираната престъпност може да са дяволски трудни за разплитане. Това, което започна със застрелването на някои от нашите приятели мотоциклетисти, може много лесно да свърши с очистването на половината мюсюлманска общност.

— Не се безпокой — каза Тойвонен. — Дори и така да стане, случаят определено няма да попадне на твоето бюро. Овен това мога да те успокоя и за още нещо.

— Ще се радвам да го чуя — каза Бекстрьом. — Изгарям от нетърпение.

— Във всеки случай не Окаре е натупал Ериксон.

— Така ли? Откъде си толкова сигурен в това?

— В това съм толкова сигурен, колкото съм сигурен, че именно Окаре и Гарсия Гомес са тези, които се появяват по-късно през нощта. Когато Гарсия Гомес разбива главата на трупа и прерязва гърлото на кучето, докато Окаре е останал да чака на улицата в онзи „Мерджан“, с който са отишли там.

— Питам от любопитство — каза Бекстрьом. — Откъде знаеш, че е станало така?

— Знам го — каза Тойвонен. — И понеже не искам да го прочета във вестника, ще трябва да се задоволиш с това.

— Ясно — отвърна Бекстрьом и вдигна рамене. „Финландецът изглежда е съвсем изваден от равновесие — помисли си Бекстрьом. — Вероятно е седял в сауната и е пил половината нощ.“