Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (12)

12

Приблизително по същото време, в което колегите му Карлсон и Петершон се опитаха да вдъхнат нови сили на пострадалата, Бекстрьом пристигна в кабинета си след осемчасов възстановителен сън и питателна закуска. Дори и шофьорът на таксито, което го докара, се беше държал прилично. Не пророни и дума по време на пътуването. Чак когато спряха пред полицейския участък, Бекстрьом започна да рови в джобовете си, за да плати.

— Вие сте комисар Бекстрьом, нали? Вие бяхте този, който се справи с онези ирански проклетници, или греша?

— А вие кой сте? — запита Бекстрьом. Ако се съди по акцента и вида, почти типичен арабин, предположи той. И ако се готвеше за някоя щуротия, нямаше да е лошо да помирише малкия Сиге.

— От Ирак съм, така че моля господин комисаря да приеме пътуването като комплимент — отвърна шофьорът, усмихна се широко, поздрави Бекстрьом със свит юмрук и потегли.

 

 

„Вторниците са във всеки случай по-добри от понеделниците“, помисли си Бекстрьом, когато седна зад бюрото си, като остави червената лампа да свети, и взе чаша прясно сварено кафе в ръка. Освен това имаше една задача за вършене, даже беше крайно време, ако не искаше да изложи на риск обяда, който вече очакваше с нетърпение.

Той набра номера на началник-отдела за защита на животните. Комисар Луве Линдстрьом. Ако се съди по първото име и длъжността^[1], точно както всички останали стари вещици, без оглед на пола, които уронваха и престижа на професията, и свещената й мисия.

— Бекстрьом — започна Бекстрьом, понеже така следваше да се представи, след като беше най-известният и уважаван полицай в страната.

— Радвам се да ви чуя — отвърна Линдстрьом. Наистина се радваше, съдейки по тона. — Разбирам защо звъните. С какво можем да ви помогнем? Ужасна е тази история, с която се забъркаха колегите ми от „Защита на животните“.

— Аха — каза Бекстрьом. — Въпросът е по-скоро какво аз мога да направя за вас.

— Какво искате да кажете?

— Ще бъда кратък — каза Бекстрьом. „Вече не се радва толкова“, помисли си той.

 

 

Първо описа извършителя. Възрастна, живееща сама жена, объркана старица, която вече беше с единия крак в гроба, а после премина към описанието на действието, което двамата колеги на Линдстрьом и техните двама приятели от областната управа бяха извършили.

— Четирима млади хора, които не са и на половината на нейната възраст, крещят и думкат по врата й. Никой не носи униформа, всички са цивилни, и никой дори не опитва да покаже обикновена полицейска легитимация. Май не е толкова чудно, че ги е взела за банда обирджии на възрастни хора, които искат да проникнат в апартамента й. Именно така тя схваща случващото се.

— Момент, моля, почакайте. Разбира се, че са показали легитимация. Колегите са се представили като полицаи. Няма никакво съмнение в това.

— Така ли — контрира Бекстрьом. — Откъде може да знаете?

— Може ли да изчакате секунда — помоли очевидно притеснената Линдстрьом.

— Разбира се — съгласи се Бекстрьом. „Става все по-добре и по-добре“, додаде наум.

— Простете за забавянето — извини се Линдстрьом пет минути по-късно. — Разговарях с двамата колеги, които са присъствали, и двамата потвърждават, че са показали легитимациите си. Така че, ако госпожа Линдерот твърди нещо друго, страхувам се, че лъже.

— Гледай ти — отвърна Бекстрьом. — Разкажете ми какво са направили? Когато са се легитимирали, имам предвид.

— Според колегата Бористрьом, Тумас Бористрьом, той задържал легитимацията си пред шпионката на вратата й, като ясно обяснил, че са от полицията, и казал за какво идват. Другият колега, който също работа при нас, Будстрьом, Клаес Будстрьом, потвърждава, че станало точно така.

— През шпионката на вратата? Бористрьом показал легитимацията си през шпионката на вратата на госпожа Линдерот? Колегата Будстрьом потвърждава, че е било така?

— Да, както знаете, тези неща са стандартни във всички новопостроени блокове. Сградата, в която живее, е само на няколко години.

— В такъв случай, страхувам се, че имате проблем — продължи Бекстрьом.

— Проблем? Какво имате предвид?

— Всъщност госпожа Линдерот няма шпионка на вратата. Най-малкото, не функционира. Всички останали в блока явно имат, но не и тя. Когато от жилищната асоциация поставяли, тя отказала и понеже не искали да изпълнят молбата й и да я махнат, тя настояла да я запушат, за да не може да се надзърта в апартамента й. Както казах, започва да става малко особена, като повечето възрастни хора.

— Гледай ти. А вие бил ли сте там? На мястото, имам предвид.

— Да, за съжаление, е така — констатира Бекстрьом, без да се впуска в подробности. — Освен това имаме и свидетел. Свидетелката, която живее на същия етаж, е видяла цялата, така наречена акция и по някаква причина дава абсолютно същото описание, като възрастната Линдерот.

— Думи срещу думи, значи. Това всъщност казвате. Противопоставяте думи на други думи.

— Съжалявам — каза Бекстрьом. — Този път не е толкова просто. Без да визирам възможно разследване срещу колегите ви за провинение по служба, трябва да кажа, че този път е доста по-зле. Много зле всъщност, ако разбирате какво искам да кажа. Споменах ли впрочем, че звъня от мобилния си? Не са лоши тези машинки, имат и камера и микрофон с диктофон, ако схващате какво имам предвид. — „Дойде ли ти голям залъкът, глупачка такава“, помисли си той.

— Да, чувам ви, но…

— Имам две предложения — прекъсна я Бекстрьом. — „Преди да загазите порядъчно“, добави наум.

— Да, чувам, разбирам какво казвате.

— Най-лесно би било да извикам тук колегите ви и онези, другите двама, и да ги изслушаме.

— Все пак, предполагам, няма да е необходимо?

— Да се надяваме, че няма. Понеже мислех да отпиша всички, и ако не ви е много ясно, имам предвид всички. Колегите ви, двамата от областната управа, нашата свидетелка и дори старата Линдерот.

 

 

„Как веднага се огъва“, каза си Бекстрьом, щом приключи разговора, и в същия миг пъхна ръка в джоба си, за да извади ключа, да отвори чекмедженцето на писалището си и да си налее няколко напълно заслужени капки, когато на вратата се почука. Биваше си го почукването, прозвуча почти като удар с юмрук, и добре че не беше успял да сложи резето, че тогава без съмнение вратата щеше да влети в стаята.

— Моля, заповядай, Аника — покани я Бекстрьом и посочи стола за посетители.

— Гадост — викна Аника, като размахваше ръце. — Гадост, гадост, гадост.

— Разказвай — подкани я Бекстрьом, макар да се беше вече досетил за случилото се с ищцата Фрида Фриденсдал и сигнала й, който беше сигурна присъда за неправомерна заплаха, ако тя събереше сили да застане пред районния съд.