Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (117)

117

Ара също гледа телевизия заедно с Омар и въпреки че щеше да става рано на следната сутрин, се застоя доста дълго. Омар излезе по-разсъдлив. По средата на филма се прозина широко, вдигна рамене и се усмихна извинително.

— Трябва да се хоризонтирам — каза Омар. — Винаги ми е трудно ставането сутрин.

— Ще навия часовника — каза Ара. Филмът беше хубав, навън беше още светло и един час повече или по-малко нямаше никакво значение за човек като него, който беше прекарал стотици нощи през последните няколко години в каране на такси. Освен това този филм беше хубав и той не искаше да пропусне края му.

— Дай ми една прегръдка, приятелю — каза Омар и му се усмихна. — Последна нощ в Швеция.

— Последна нощ в Швеция — повтори Ара и го прегърна по същия начин, както по времето, когато ходеха на училище. Тогава те заедно бяха достигнали до разбирането, че дори един истински мъж може да прегърне друг мъж. Друг истински мъж, помисли си Ара.

 

 

Вече беше минало полунощ, когато той влезе в малката баня на долния етаж, за да си измие зъбите. Навън се беше вече стъмнило, а това щеше да му помогне да заспи веднага щом дръпне завивките над главата си.

Беше тъмно като в рог, когато той пипнешком излезе в антрето, а освен това явно беше започнало да вали, защото се чуваше как дъждът барабани по ламаринения покрив на стъклената веранда.

„Утре най-накрая ще можеш да си отдъхнеш“, си каза наум Ара и в същия миг някой сложи ръката си на гърлото му и го стисна така, че му причерня пред очите. Завлече го до стената, смени захвата, сграбчи го за косата и дръпна главата му назад.

— Трябва да си побъбрим ние двамата с теб, Ара — каза Анхел Гарсия Гомес, като в същото време с рязко движение на дясната си ръка бързо постави нож на гърлото му. На Ара определено не му беше нужно нищо повече, за да усети в себе си безкрайна празнота, почувства се безкрайно празен и напълно онемял, той не можеше и дума да отрони, въпреки че Гарсия Гомес говореше тихо и гласът му звучеше почти приятелски. Затова само кимна, опитвайки се да не мърда врата си, защото усещаше острието на ножа на гърлото си.

— Има едно нещо, което ме притеснява — каза Гарсия Гомес. — Разбрах, че си говорил твърде много. Реших да ти дам възможност да ме убедиш, че ще държиш устата си затворена.

Ара отново само кимна. От устните му не излезе никакъв звук.

— Слушам — каза Гарсия Гомес, а в същия момент някой изглежда запали в мрака светкавица, която го обгърна. Проблесна светкавица, а след нея оглушителен тътен, от който ушите на Ара заглъхнаха. Главата на Гарсия Гомес отскочи, той пусна гърлото му, изтърва ножа и се строполи назад точно върху белия килим в антрето. Лежеше по гръб, като ръцете и краката му потръпваха, докато кръвта изтичаше от главата и устата му.

— По дяволите — извика Ара. — Мамка му. Какво става?

 

 

— Всичко е наред — каза Омар. Пристъпи от тъмнината, в която той очевидно трябва да беше стоял през цялото време, защото Ара не беше чул дори звук от него.

— Всичко е наред — повтори Омар и се усмихна по същия начин, по който винаги се усмихваше.

— Гледай мен, не гледай него, аз ще оправя това тук. Можеш да бъдеш напълно спокоен — каза Омар и го хвана внимателно за ръката.

— Та той е мъртъв — изрева Ара и отстъпи настрана, защото вече беше стъпил в локвата кръв на пода, която растеше толкова бързо, че той можеше да забележи увеличаването й. Видя как белият килим съвсем почервеня, а също така усети, че кръвта очевидно имаше мирис.

— Това тук ще го оправя — каза Омар. След това той хвана ръката на Ара малко по-здраво този път и го погледна право в очите.

— Слушай ме сега. Слушай Омар, най-добрия ти приятел. Ще оправя всичко тук. Ти мисли само за пътуването си. След шест часа ще седиш в самолета. Всичко останало е история.

„Какво, по дяволите, говори той?“, недоумяваше Ара.

— Какво, по дяволите, говориш? Какво скапано пътуване? След всичко това тук — изкрещя Ара и посочи човека, който лежеше на пода. „Най-после, най-после поне мога да говоря“, помисли си той.

Омар само му се усмихваше, същата топла усмивка, в която този път се четеше мъничко укор, все едно се опитваше да вразумява твърдоглаво дете.

— Ще имаш много приятно пътуване, Ара — каза Омар. — Приятно пътуване, приятелю — повтори той, потупа го по рамото, усмихна се със същата топла усмивка, вдигна пистолета и застреля своя най-добър приятел от училище право в главата.