Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (113)

113

Всичко, което се случваше с него сега, беше свързано всъщност не с него, а с Омар, мислеше си Ара. От една седмица неговият живот минаваше през ръцете на Омар и всеки път, когато се случваше нещо по-значимо, то започваше по един и същи начин. Иззвъняваше един от всичките мобилни телефони на Омар. Той, изглежда, имаше по един във всеки джоб и всички бяха с различни сигнали. Омар отговаряше с обичайното кратко измърморване. Преминаваше на арабски, от който Ара почти нищо не разбираше, и след най-много минута разговорът приключваше. И след това незабавно започваха да се случват неща. Както сега.

— Тръгваме — каза Омар и се усмихна. — Изглежда, че всичко е уредено.

 

 

Още двама от помощниците на Омар стояха пред къщата и чакаха, когато те излязоха на улицата. Точно тези двамата Ара не беше виждал никога преди и като се имаше предвид видът им, най-вероятно щеше да бъде и последният път, в който той се срещаше с тях. Не че бяха неприятни в някакъв смисъл, но имаше нещо в очите им, което подсказваше, че не са дошли само за да пообщуват и да си прекарат приятно.

— Това са Али и Али — каза Омар и се усмихна широко. — Али и Али, трябва да признаеш, че е много удобно. Те ще ни откарат до последната спирка, преди да стане време да се махнеш оттук. Освен това те носят и паспорта ти.

Отпътуваха с две коли. Али Първи тръгна напред, като беше сам в колата, а някой и друг километър зад него се движеше Али Втори с Омар и Ара на задната седалка.

— Вие бихте могли да бъдете сиамски близнаци — каза весело Омар и подаде на Ара новия му паспорт. — Съгласи се, че е хубав. Всичко, което трябва да научиш, е името и малко предистория. Ще се занимаем с това после.

„Във всеки случай е достатъчно добър, така че шведът, който седи на граничния контрол да не забележи никаква разлика“, помисли си Ара и кимна.

— Самир — каза Ара и кимна. Шведски гражданин, като него самия, ако се съди по фамилията, от Иран, като него самия. „Би трябвало да мине“, каза си той.

— Можеш да бъдеш напълно спокоен, приятелю — увери го Омар. — Това не е нещо, което сме намерили на улицата. Може да се разчита на този брат, който пожела да ни помогне.

— Билети, хотел, останалите неща?

— Също са уредени — каза Омар и се усмихна. — Можеш да бъдеш напълно спокоен, човече.

 

 

Един час по-късно спряха пред къщата, където той щеше да прекара своята последна нощ в Швеция, докато всичко утихне и той можеше да се завърне отново у дома. Червена къща с белосани ъгли и стъклена веранда, малко езерце с кей само на петдесет метра от двора, в който те се намираха.

— Никак не е зле, какво ще кажеш? — попита Омар. — Истинска мечта за всеки истински швед.

— Откъде намери това тук? — попита Ара.

— Още един брат — отвърна Омар и разпери ръце в извинителен жест. — Надежден брат — добави той.

„Шведската мечта за собствена вила“, помисли си Ара и кимна. Само на половин час от летището в Скавста и най-малко един километър от най-близкия съсед. Никой не би могъл да упрекне Омар, че е нехаен към подробностите. Тук полицията не би дошла да търси такива като него.

 

 

Али и Али внесоха багажа им. Кимнаха на Омар. После двамата се качиха в единия от автомобилите и си тръгнаха. Другия автомобил оставиха, така че Омар да може да го закара до летището на следващата сутрин.

— Най-после сами — каза Омар и се усмихна широко. — Какво ти се прави? Да играеш на карти, да гледаш телевизия, да хапнеш?

— Ти реши — отвърна Ара и вдигна рамене.

— Какво ще кажеш да половим риба — каза Омар и кимна към кея. — Ти нали обичаш да ловиш риба? Помниш ли, когато ходехме на училище? Седяхме на кея с въдиците и разговаряхме за живота.

— Идеята е добра — съгласи се Ара. Точно както по времето, когато Омар и той ходеха на училище.

 

 

„Точно както по времето, когато те ходеха на училище“, припомни си Ара два часа по-късно, когато стояха в кухнята и си помагаха да приготвят храната. Омар хвана шест костура, а той самият хвана една таранка. Точно както по времето, когато те ходеха заедно на училище преди двайсет години. Единствената разлика този път беше, че не беше необходимо да бягат от училище, за да могат да хванат някоя и друга риба и да си поговорят за живота.

Тогава телефонът на Омар иззвъня. Първо уводното измърморване, после голямата усмивка. Обичайното извинително кимване към Ара, тъй като той говореше на арабски, който Ара не разбираше.

— Всичко е наред, работата се движи. Ярето е вързано за дървото — каза Омар и се усмихна още по-широко. Кимна и премигна срещу Ара, който и дума не разбра от това, което каза той.

 

 

„Ярето е вързано за дървото“, повтори си Афсан Ибрахим и пъхна обратно мобилния си телефон в джоба. Нали по-големият му брат Фаршад му беше разказвал, че така обичал да казва бащата на Омар, великият Абдул бен Кадер, когато разправял за времето, когато ходел на лов като млад във високите планини над Средиземно море. Връзвал яре за едно дърво, за да подмами вълците, които иначе разкъсвали всички овце и кози на семейството.

„Какъвто бащата, такъв и синът“, отсъди наум Афсан и кимна.