Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (108)

108

Патицата Карлсон се видя принудена да изключи телефона си. Журналистите й звъняха непрекъснато през целия ден. Бяха основно жени или дори „посестрими“, както се представяха някои от тях, и всички имаха едно и също желание: да се съгласи да даде интервю и да разкаже за пълното освобождаване, което трябва да е преживяла, когато е натупала най-добрия приятел на краля. Чак когато седна в колата си вечерта, за да се прибере у дома си в малкия си апартамент в Берисхамра, тя откри, че има пет различни съобщения на телефонния си секретар от обезпокоената Исабела Нурен, която я молеше да се свърже с нея.

— Съжалявам, че не се обадих по-рано, бях изключила телефона си — обясни Аника. — С какво мога да ти помогна? — Момичето звучеше съвсем отчаяно. Трябва да се е случило нещо.

— Отправиха ми заплаха — каза като потвърждение Исабела. — Вкъщи дойдоха няколко наистина зловещи типове, когато се прибрах от работа. Трябва да ми помогнеш.

— Добре — каза Аника. — Вече съм на път. Не затваряй… първо поеми дълбоко дъх… нека да говорим, докато шофирам… ще ми трябва кодът на вратата ти… ще се видим след десет минути…

 

 

Аника Карлсон сдържа обещанието си. Десет минути по-късно тя влезе в антрето на апартамента на Исабела в Йостермалм. Там стоеше една притеснена Исабела Нурен със зачервени очи. Пет минути по-късно те седяха на дивана във всекидневната.

— Разказвай — каза Аника Карлсон. Наведе се към нея, кимна й приятелски и се усмихна сестрински.

Исабела беше излязла от кантората малко преди седем вечерта. Тръгнала пеша към къщи, спряла да напазарува храна и вестници по пътя и влязла в апартамента си около половин час, след като тръгнала от работата.

Докато стояла в антрето с торба в едната ръка, а другата тъкмо била пуснала, на вратата й се позвънило и тя помислила, че това е нейната съседка, която иска да разговаря с нея, затова отворила вратата, без първо да погледне кой стои отвън.

— Моята съседка е слабичка възрастна дама и понякога имам чувството, че стои и ме чака, когато се прибирам у дома.

— Разбирам. — Аника й кимна да продължи.

— Беше Афсан Ибрахим — каза Исабела Нурен. — Сигурно знаете кой е той?

— Да — каза Аника Карлсон. — Много добре.

— Най-любезният клиент на Тумас — продължи Исабела, като се насили да се усмихне. — Той и всичките му приятелчета. В случая беше взел със себе си двама от тях. В офиса обикновено ги наричаме Али и Али. Мога да проверя как се казват, ако искате. Двама ужасно неприятни типове с празни погледи, които просто те поглъщат с очи, ако разбирате какво имам предвид. Никога не казват нищо. Дори и когато ги поздравиш.

— И какво искаше Афсан?

— Той искаше да говори с мен. Не ме заплаши, но не ме и попита дали искам. Така че аз казах да. Само да не е прекалено дълго, защото имам среща с приятеля си след половин час, за да вечеряме.

— Но това го измисли, нали?

— Да, разбира се. И приятеля, и вечерята. После седнахме тук, за да разговаряме, докато онези неприятни типове стояха в антрето. Той искаше да говорим за Тумас.

— Той искаше да говори с теб за Тумас? Защо точно с теб?

— Той ми каза защо. Това беше първото, което ми каза. Тъй като аз съм била неговото момиче, той искал да говори с мен.

— А той защо смяташе така?

— Тумас и аз бяхме излезли на ресторант преди няколко месеца. Беше ни много хубаво. Седяхме в един ъгъл и пиехме вино, когато дойде Афсан да ни поздрави. След това той поговори с Тумас известно време, може би пет минути, за някого от всичките му приятели, който нещо сгазил лука и се нуждаел от помощ, а после си тръгна. Определено не му е било толкова трудно да се сети какво правим заедно.

— А адреса ти? Откъде го е взел?

— Не е от мен, във всеки случай. Но определено не е кой знае каква философия да разбере къде живея.

— Какво искаше той?

 

 

Афсан Ибрахим искал да говорят за пари. Парите, които Тумас Ериксон му дължал. Много пари. Пари, които той си искал обратно.

— И тъй като аз съм била момичето на Тумас, трябвало да му помогна. Казах, както си беше, че нямах представа от икономиката на Тумас, колко пари е имал и къде ги държи. Ако изобщо имаше такива.

— Той как го прие?

— Той каза, че нещата стоят така, трябвало да проверя. Че аз и всички останали, които работят в кантората, са в еднаква степен отговорни за дълга на Тумас, колкото и той самият. Аз не коментирах това, както разбирате.

— Много добре разбирам.

— Освен това той вчера дойде в кантората да говори с Петер. Нали той има грижата за имуществото на Тумас. Разговаряха най-малко час. Той беше взел със себе си и двамата, Али и Али. И още един, когото никога преди не бях виждала. Наистина той изглеждаше значително по-любезен. Усмихваше се, но така и не каза как се казва. Петер седя с четиримата цял час.

— Не знаеш ли за какво са си говорили?

— Не — каза Исабела Нурен и поклати глава. — Но със сигурност разговорът не е бил приятен, защото не си спомням да съм виждала Петер така разтреперан, както когато те най-накрая си тръгнаха. Той влезе направо в стаята си и затвори вратата.

— Афсан не спомена ли за колко пари става въпрос?

— Аз всъщност попитах. Той каза, че ако получи двайсет милиона, ще опрости остатъка.

— Добре — каза Аника Карлсон. — Ако нямаш нищо против, мисля да напиша един сигнал за това. Тежка противозаконна заплаха.

— Не, нямам нищо против. Разбира се, преди да си отиде, той каза, че се надява разговорът да си остане между нас. Но аз пет пари не давам за това. Не си спомням да съм била толкова уплашена през целия си живот.

— Това е правилният подход — каза Аника. — Сега трябва да разкажеш за това и на шефа си. Обясни му, че като твой работодател всъщност е отговорен за безопасността ти. Освен това мисля лично да говоря с него. А от Афсанчо не се притеснявай. Аз ще се погрижа да има по-важни неща, за които да мисли, вместо да ти досажда.

— Мога да си представя — каза Исабела, която изведнъж придоби по-весел вид. — Ние прекарахме половината следобед в службата да гледаме онзи филм в мрежата. Никога ли не си мислила да участваш в тази телевизионна програма? Гладиаторите.

— Не — каза Аника Карлсон и поклати глава. — Никога.

— Защо? Без съмнение ще изметете пода с тях.

— Точно затова — поясни Аника Карлсон. — Аз съм от тези, които не могат да се бият наужким.