Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (104)

104

След като изтече първият час, Бекстрьом предложи кратка почивка. Освен това предложи на Фон Комер кафе, минерална вода, може би сандвич, да се пораздвижи малко, а също така и посещение на най-близкия кът за пушене в участъка. Цялата постановка беше, накратко казано, най-малкото, за да покаже добронамереността си.

Фон Комер отклони с благодарност поканата за пушене, но прие останалите предложения и докато чакаха кафето, те излязоха в коридора, където Бекстрьом го дръпна настрана с дискретно движение на главата към прокурора, което беше застанала малко по-встрани и шепнешком водеше разговор с колегата Ек. Беше крайно време за откровен разговор между двама мъже и Бекстрьом започна, като предложи да оставят настрана официалностите. С цялото полагащо се уважение, разбира се, но за да не губят време, най-малкото, тъй като на самия него не му беше много приятна цялата тази работа.

— Аз разследвам убийства — каза Бекстрьом с красноречиво повдигане на раменете — и всякакви такива фискални подробности, между нас казано, изобщо не ме интересуват. За разлика от някои прокурори — допълни Бекстрьом с ново многозначително движение на главата в посока към Лиса Лам.

Разбира се, че можеха да оставят настрана официалностите, съгласи се Фон Комер. Не само за да спестят време, а защото той сега беше разбрал, че най-после е срещнал полицай, който има желанието да го изслуша. Полицай, който не го е осъдил предварително, а след това те преминаха към въпроса.

 

 

Четвърт час по-късно разпитът беше възобновен. Кафе и минерална вода за всички, два сандвича с кашкавал и шунка за фон Комер.

— Ако правилно съм разбрал, тези двамата се появяват съвсем неочаквано при теб, вкъщи — каза Бекстрьом, веднага след като жертвата му премахна с помощта на салфетката възможните следи от краткото си хранене. — Две напълно непознати за теб лица — продължи той.

— Както казах преди почивката, никога преди не съм виждал очите им.

— А защо искаха да се видят с теб, тогава?

Причината за това била, че те дошли, за да вземат картините и останалите произведения на изкуството, които той обещал да помогне на Ериксон да продаде.

— Те бяха учтиви и любезни, така че нямаше никакви проблеми — каза Фон Комер. — Представиха се сами и доколкото си спомням, онзи, големият, май името му беше Окерстрьом, ми даде визитната си картичка още докато стояхме на вратата и разговаряхме.

— И какво се случи след това?

— Поканих ги да влязат и след това обясних как стоят нещата. А именно, че трябва да е станало някакво недоразумение, защото Ериксон лично беше взел цялата колекция само няколко часа по-рано.

— Ти помисли, че те идват от името на Ериксон?

— Ами кой друг би ги изпратил в дома ми? — отвърна фон Комер и погледна смаяно Бекстрьом. — Помислих, че са се разминали поради някакво недоразумение.

— Разбирам — каза Бекстрьом. — И какво им каза тогава?

— Отидох и взех разписката, която Ериксон ми беше написал. От нея се разбираше, че той вече е взел картините.

— А те как реагираха?

— Не, що се отнася до това, нямаше проблеми. Доколкото си спомням, дори им дадох копие от моята разписка. Нямахме никакви разногласия помежду си, поне така усетих нещата. Трябва да е станало недоразумение между тях и Ериксон, искам да кажа.

— Но не казаха изрично, че Ериксон ги е изпратил, нали?

— Не, но кой друг би могъл да го направи?

— Да, това безспорно е добър въпрос — каза Бекстрьом и се усмихна любезно, а в същия миг Надя Хьогбери почука на вратата и предпазливо надникна в стаята.

— Разпитът е прекъснат в 10:31 — каза Бекстрьом, след като бързо погледна часовника си.

— С какво мога да ти помогна, Надя — обърна се към нея Бекстрьом.

— Мога ли да разменя няколко думи с теб? — попита Надя.

— Да — отвърна Бекстрьом. — Дай ми само минутка, след което продължаваме — каза той на Фон Комер.

— Как върви? — поинтересува се Надя, веднага след като те излязоха навън в коридора и Бекстрьом затвори вратата на стаята за разпит.

— Ще се наредят нещата — каза Бекстрьом и сви рамене. — А при теб как е?

— Той определено има купища картини в къщата си, но не и тези, които търсим. Затова пък намерихме една разписка, подписана от Ериксон, с която той признава, че си е взел всички джунджурии. Отбелязани са дори времето и мястото. Петък, 31-ви май и адреса на Фон Комер.

— Нещо друго?

— Тази визитна картичка — каза Надя и подаде една визитна картичка, която беше сложена в запечатан пластмасов джоб. — Това, изглежда, е визитната картичка на Окаре. Фредрик Окерстрьом. Изпълнителен директор на „Окаре Секюрити“. Кой да предположи, че Фредрик Окаре си има собствена охранителна фирма — каза Надя и се усмихна. — Разписката за картините е тук — продължи тя и подаде на Бекстрьом още един пластмасов джоб.

— Добре — каза Бекстрьом. — Как върви работата с неговия компютър? И с банката?

— Работим под пара — каза Надя.

— И така, подновяваме разпита в 10:35 — каза Бекстрьом, веднага щом се намести удобно на стола, на който седеше.

— Каза, че един от твоите посетители ти е дал визитната си картичка — каза Бекстрьом. — Вероятно е тази?

— Да — потвърди Фон Комер. — Да, това е визитната картичка. В това съм съвсем сигурен.

— Отбелязвам за протокола, че току-що показах една визитна картичка на Ханс Улрик фон Комер с името на Фредрик Окерстрьом и името на неговата фирма „Окерстрьом Секюрити“, отпечатани върху нея — поясни Бекстрьом.

— Точно тази визитна картичка ми даде той — вметна Фон Комер.

— Отлично — каза Бекстрьом. — Тук имаме също така една разписка, ще ти я покажа, с която Тумас Ериксон потвърждава получаването на общо дванайсет различни предмета на изкуството, които той е взел от теб в петък, на 31-ви май. Единайсет картини и една емайлирана фигурка. Това ли е разписката, която спомена по-рано?

— Определено — каза Фон Комер. — В това съм съвсем сигурен.

— Аха. Добре — каза Бекстрьом, въздъхна доволно и се облегна на стола си. Погледна Лам и Ек.

— Ами доволен съм от отговорите и ако няма нещо друго, възнамерявам да премина нататък и да говорим за нещо съвсем различно, а именно предишното ви познанство с адвокат Тумас Ериксон.

— Откъде искате да започна? — попита Фон Комер, който изглежда се чувстваше все по-комфортно в ситуацията, в която се намираше сега.

— Предлагам да започнеш от самото начало — каза Бекстрьом, като се усмихваше също толкова доволно, както преди. — Обикновено така е най-добре. Започни с първия път, когато го срещна.

— Идеята е отлична — съгласи се Фон Комер.

„Можем да оставим онзи, последния път, за накрая. Когато седиш на дивана му и се насираш, докато куршумите свистят около ушите ти“, помисли си Бекстрьом.

Първият път, когато Фон Комер срещнал адвокат Ериксон, бил един лов в Сконе при общ познат, по професия строител. Точната година той не можел да си спомни, но трябва да е било преди около десетина години.

А след първата среща? Общо десет, може би двайсет пъти. Случайни срещи в компании, в града, в ресторанта, на някой лов или на вечери при общи приятели и познати. Това било всичко, според Фон Комер.

— Разбрах, че той е бил при теб, у дома — каза Бекстрьом. — Когато е взел онези картини, за които говорихме.

— Да, и още два пъти, в действителност. На две сравнително големи празненства, които аз и жена ми организирахме. Спомням си един пролетен обяд, между другото.

— А ти самият? Бил ли си във вилата на Ериксон в Олстен?

— Не, всъщност не — каза Фон Комер. — Спомням си, че той покани мен и съпругата ми на тържествена вечеря, която той даваше, но ние всъщност вече бяхме канени другаде. Така че срещата не се състоя.

— Извинявам се, ако ставам досаден — каза Бекстрьом. — Но ти никога не си бил в къщата на адвокат Ериксон?

— Не, никога — отвърна Фон Комер. — Зная, разбира се, къде живее, но никога не съм стъпвал в дома му. — Защо мислиш, че съм ходил там?

— Професионално изкривяване, може би — отвърна Бекстрьом, като гласът му звучеше почти добродушно. — Чух какво каза и нямам никакво основание да не ти вярвам. Само заради протокола. С риск да изглеждам досаден. Значи, никога не си бил в дома на Ериксон, в жилището му на „Олстенсгатан“ 127?

— Не, никога, но пък съм бил в неговата кантора. Два пъти, точно преди една година. Беше във връзка с това, че той ме помоли да му помогна с продажбата на онова изкуство, за което говорихме. Първо, аз направих оценка на различните предмети. Колекцията се намираше в кантората му. За това посещение могат да потвърдят много хора от офиса. Ясно си спомням например, че Петер, адвокат Даниелсон, искам да кажа, също дойде да погледне картините.

— Аха, добре — каза Бекстрьом. — А второто посещение?

— След това Тумас ми се обади и ние се срещнахме два дни по-късно, отново в кантората му, и тогава съставихме един договор, в който, освен всичко останало, се споразумяхме за моя хонорар. Колекцията бе изпратена в дома ми, понеже моят офис е в къщата, където живея, и за това се погрижи една транспортна фирма.

— От това, което казваш, разбирам, че не сте били близки приятели, но не сте били и неприятели. По-скоро познати. И освен това по определен повод сте имали и делови отношения. Когато той те е помолил да му помогнеш да продаде онези картини.

— Да — потвърди Фон Комер. — Може да се каже, че това е много точно описание.

— Което логично ме води към онзи малък инцидент пред театъра в „Дротнингхолм“. Разбирам напълно как човек смята, че полицията не би трябвало да се занимава с такива лични истории, но като се има предвид това, което сполетя Ериксон впоследствие, вероятно и вие разбирате, че не можем да го пренебрегнем.

— Да — съгласи се Фон Комер. — Признавам, че беше глупаво от моя страна, но и аз разсъждавах точно както ти каза. А именно, че това е недоразумение от личен характер, с което полицията няма нужда да се занимава, и което аз и Ериксон вече бяхме изяснили по времето, когато полицията се обади. За мен и Ериксон случаят беше приключен.

— За протокола обаче бих искал все пак лично да обясниш какво се е случило — каза Бекстрьом.

 

 

Ериксон се обадил по мобилния му телефон, докато той бил на вечерната си разходка, и тъй като вече крещял и ругаел и очевидно бил на път към дома на Фон Комер, последният му предложил да се срещнат на паркинга пред театъра. Ериксон бил възбуден, крещял и размахвал един тръжен каталог, с който няколко пъти ударил Фон Комер по лицето и разкървавил носа му.

— Тогава си помислих, че май ще е най-добре да се махна оттам. Беше невъзможно да се говори с него, той само сипеше оскърбления. Така че се махнах от там.

— А той защо беше толкова възбуден? — попита Бекстрьом.

— Ами доколкото си спомням, беше станало едно недоразумение във връзка с продажбата на някаква картина. Значи, отчасти вината беше моя, понеже бях извършил пресмятането в грешната валута и Ериксон беше получил твърде малко пари. Веднага след като стана ясно какво се е случило, аз, естествено, се погрижих да оправя нещата. Има, разбира се, и разписка за това. Във връзка с нашия разговор по този въпрос аз също така му дадох да разбере, че с оглед на случилото се предпочитам да довърша задачата, с която съм се захванал.

— Много добре разбирам — каза Бекстрьом. — А как го прие той?

— Нямаше никакви възражения, искрено съжаляваше, помоли за извинение относно случилото се и каза, че уважава моята позиция.

— Един последен въпрос, преди да направим почивка за обяд — каза Бекстрьом. — Ериксон каза ли ти кой му е възложил задачата да продаде тези картини? С други думи, кой е собственикът им?

— Не — отговори Фон Комер. — Аз, разбира се, му зададох този въпрос, но той не можеше да отговори. Което не е нещо необичайно, трябва да знаете. Той ме увери също така, че провенансът е съвсем ясен. Няма никакви чудатости.

— А ти самият?

— Какво аз самият? — попита Фон Комер.

— Разбрах, че си бил изтъкнат експерт в областта на изкуството — каза Бекстрьом. — Предположих просто, че може би ти самият си разпознал произведенията и знаеш на кого принадлежат.

— Не — отговори Фон Комер. — Аз, естествено, извърших обичайните проучвания и потърсих в няколко различни бази данни за изкуство и стари тръжни каталози, но това не даде резултат. Наистина това, което ме беше помолил да продам, не бяха боклуци, но не бяха и кой знае колко забележителни неща, ако мога така да се изразя. Когато говорим за провенанса на произведения на руското изкуство от осемнайсети век, за съжаление, нещата често са доста заплетени. Нека не забравяме, че руснаците са преминали през една революция и две световни войни през миналия век, при които милиони са били убити и всичко, което са притежавали, просто е изчезнало.

— Е, да — каза Бекстрьом. — Добре, доволен съм — продължи той и погледна въпросително Лиса Лам и Юхан Ек, които в унисон поклатиха глави.

— Има ли нещо, което ти самият искаш да знаеш? — каза той и кимна към Фон Комер. — Нещо да кажеш, нещо, което смяташ, че сме забравили, нещо, което искаш да попиташ?

— Не — отговори Фон Комер. — Единствено колко дълго ще трябва да седя тук. Защото имам куп неща за вършене вкъщи.

— Обещавам и гарантирам, че няма да седиш тук и минута повече, без да е необходимо, и след като никой няма допълнителни въпроси, обявявам разпита за приключен. Часът в момента е 11:50 — уточни Бекстрьом и изключи касетофона.