Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (82)

82

Анна Мария и баба й били настанени в двореца на принц Сергей на брега на река Нева в Санкт Петербург. На пет минути с кон и карета от Александровския дворец, където царят и семейството му по това време на годината прекарвали по-голямата част от времето си. Накратко можем да кажем, че те не са имали премеждия по време на десетте месеца, докато живеят там. Двеста стаи и повече от сто прислужници, както и апартаментът, с който Анна Мария Франческа разполага за себе си и за прислужницата си, се състои от шест стаи и се намира непосредствено до покоите на принц Сергей. Достатъчно голям е, има дори една стая в повече, отколкото действително й е необходимо, тъй като тя от известно време прекарва нощите си в личната спалня на принц Сергей.

Бабата на Анна Мария, от друга страна, живеела в другия край на къщата заедно с прислугата си и ако татко маркиз само знаеше за това разпределение, щеше обезателно да се изненада и обезпокои. Но как ли би могъл да допусне макар и мисъл за подобно нещо, след като се намирал на другия край на Европа и писмата, които пристигат няколко пъти в седмицата от дъщеря му и възрастната й баба, не споменават и думица за подобни тривиалности.

В замяна на това те разказват за други неща, доста извисени над ежедневието. По-специално за това колко добре се грижат за тях, за гостоприемството, което проявяват към тях, и че Анна Мария Франческа само след две седмици е била представена в царския двор. Основното са истории от императорския двор. За това как Анна Мария вече прекарва няколко дена в седмицата в Александровския дворец като компаньонка на четирите царски дъщери.

А и не само като компаньонка, впрочем. Тя също така е и тяхна учителка по музика, преподавател по чужди езици и разказвач на приказки от далечна Италия, която, особено по това време, през есента, когато тъмнината и студът обгръщат Санкт Петербург, разпалва въображението им за друг живот. Един по-щастлив, по-топъл и по-светъл живот от този, който ги очаква у дома, по време на дългата руската зима.

Освен това тя е толкова красива, тяхната собствена Анна Мария Франческа, с тъмната, мека, къдрава коса, с искрящите си очи и голямата си усмивка. Тя е водещата във всичките им лудории и игри, в които ветрилата, копринените шалчета и маските, които им е донесла, идват съвсем на място. Всички обичат Анна Мария Франческа, от голямата сестра Олга, която е на дванайсет, до малката Анастасия, която тъкмо е навършила шест, и само след една седмица те изведнъж получават неочаквано посещение.

Това е малкото им братче Алексей, който е застанал на вратата, а от двете му страни двама големи и мълчаливи мъже в казашки униформи. Едно малко момче на три години, което е облечено в синьо моряшко костюмче с дълги панталони. Единият от казаците държи малка балалайка в огромната си длан, а малкото братче хвърля на сестрите си властен поглед. Махва им с малката си ръка да напуснат стаята, така че той да остане насаме с италианската им компаньонка.

„Колко дебеличък изглежда, независимо че е толкова кльощав в лицето“, помисля си Анна Мария Франческа с изненада, като става от рояла, на който седи, навежда глава и прави дълбок реверанс пред бъдещия цар.

 

 

Чак късно вечерта тя узнава тайната, която никога не споменават извън семейството.

— Той е хемофилик — обяснява Сергей. — Наследил е болестта от майка си. Но дебел не е. От дрехите му е. Натъпкани са с подплънки.

За да го предпазват, са пришили дебела подплата от вътрешната страна на всичките му дрехи. Дори най-малкото кръвотечение би могло да го убие, защото е почти невъзможно да се спре кървенето.

— Едно падане, удар или сблъсък, дори ожулено коляно може да причини смъртта му. Миналата зима случайно се спъна в една маса и лежа цяла пролет с тежки вътрешни кръвоизливи — обяснява Сергей.

— Cara mia, mia cara, много тъжна история — въздиша Сергей, докато я гали с пръсти по бузите и челото. Сега, когато той лежи до нея, би предпочел да говори за нещо друго. Изпълнен с живот, той дори не иска да мисли за смъртта.

 

 

Алексей е на три години, когато се запознава с Анна Мария Франческа ди Бионди. Петдесет години по-млад от своя роднина Сергей. Предвид разликата във възрастта и човешките действия, които се обуславят от това, неговото сърце е изпълнено със същите чувства, като това на Сергей и само седмица след първата им среща той вече седи в скута на Анна Мария, положил глава на масивната й гръд, докато тя му чете на глас за едно малко момченце, чийто нос започвал да расте веднага щом то излъжело.

Анна Мария превежда на руски, докато чете, вплита и италиански думи, обяснява какво означават, показва и сочи всички картинки. Когато приказката свършва, тя нежно погалва нослето на самия Алексей, а той се усмихва и се притиска до топлото й тяло. Това топло, меко тяло, което ухае така прекрасно.

Алексей е като преобразен. Престанал е да се пързаля по лъскавия под, спрял е и да тича по коридорите и залите, без дори да се замисля какво може да се случи, ако се препъне, не се катери вече по дърветата в парка. Всички тези дървета, от които и най-малката брезичка може да отнеме живота му, неговият и този на придружителя му, ако той случайно падне от нея.

Вместо това той седи притихнал в скута на Анна Мария, докато тя му чете, или седи сериозен до нея пред рояла, докато тя му помага да намира верните клавиши, и се залива от смях всеки път, когато тонът е толкова фалшив, че дори той го усеща веднага. Малкият Алексей е като преобразен и баща му, цар Николай II, отбелязва със задоволство това, което вижда. От разстояние, разбира се, три стаи по-нататък в големия апартамент срещу реката отвън. Така той може да ги наблюдава, без те да го виждат.

Всеки нов ден е не само подарък от живота, той също така носи надеждата, че синът му ще преживее детството, което всеки момент може да отнеме живота му. Ден по ден, миг по миг, докато най-после порасте достатъчно, за да разбере ограниченията, по силата на които живее. Докато стане достатъчно голям, за да може да поеме тази Русия, която ще наследи от баща си.

Дали пък музиката, песните и приказките няма да са тези, които ще спасят неговата любима Русия?, пита се Николай. Няма да е толкова чудно, като се има предвид какво е съхранило руския народ в продължение на петстотин години. Всички тези войни и най-вече онзи генерал, прадядото на италианката, която седи на пейката, облечена с кадифе, пред рояла в голямата музикална зала на Александровския дворец и се опитва да научи малкия му син да свири на балалайка.

Да, той мисли и за прадядо й. Старият генерал, който е служил на дядо му Александър I. Героят от Березина, който язди начело на императорския драгунски полк, черен жребец, сабята насочена напред. Точно както е направил на голямата картина с батална сцена, която виси в галерията на втория етаж.

Вероятно той си е помислил за него също така преди няколко месеца, когато следобеда се върна от езда в парка. Когато влезе в преддверието на голямата мраморна зала на партерния етаж на двореца, той веднага забеляза братовчедка си Мария Павловна, която седеше върху сребърен поднос на най-горното стъпало на стръмното стълбище. На коленете й се намираше единородният му син, бъдещият цар Алексей. Видя как Мария се улови за ръба на най-горното стъпало, оттласна се и те полетяха надолу по стълбището. Той не само го вижда, но го и чува. Трясъците от подноса по всяко следващо стъпало, по което преминаваше, трясъците, които стават все по-силни и по-силни и все по-бързи и по-бързи. Как Мария Павловна и Алексей пищят от опиянение, докато се спускат.

Този път всичко свърши добре. Макар че пазителите на Алексей стояха слисани отстрани и само гледаха. Макар че той самият стоеше като вкаменен, без да може да помръдне, без да може дума да отрони, за да спре това, което става точно пред очите му. Този път всичко свърши добре, само че той очевидно не можеше да се довери дори на една близка роднина, която освен това беше голяма жена и която щеше да навърши осемнайсет години напролет и да се омъжи за шведски принц.

Чак след това дойде промяната. Когато музиката, песните и приказките станаха част от живота на детето му. Неразривно свързан с тяхната италианска компаньонка и учителка, Анна Мария. Това е и моментът, когато му идва идеята за великденския подарък, който той ще направи на Алексей. Една съвсем логична и подразбираща се от само себе си идея, като се има предвид какво се случва около него и в неговата собствена глава. Подарък, който може да струва толкова, колкото и инкрустираните с диаманти яйца от злато, които той по традиция подарява на съпругата си и на майка си за големите празници през годината. Подарък, който по бегла преценка може да струва всякаква сума, ако успее да подсигури имперския трон и да спаси своята мила Русия.

 

 

— Вероятно се питаш какъв ли е бил той? — попита Йегура и погледна госта си с любопитство. — Подаръкът имам предвид, който царят щял да направи на своя син хемофилик.

— Да, изгарям от любопитство — въздъхна Бекстрьом и погледна часовника си. „Пия един последен коняк и тегля майната на всичко“, реши той.

— Музикална кутийка — отговори Йегура. — Само че не някаква обикновена музикална кутийка, а такава, на която няма подобна в нашата човешката история.

„Музикална кутийка — помисли си Бекстрьом. — Къде ли съм го чувал това?“