Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (78)

78

С деветнайсет предмета от двайсет според Йегура нямаше неясноти относно хората, които ги бяха притежавали първоначално и кой ги беше придобил впоследствие, първо Мария Павловна, а след нея тогавашният й съпруг принц Вилхелм. Това, което объркваше нещата, беше младият пияница Верешчагин и онази икона, или по-скоро подигравателен портрет, изобразяващ свети Теодор, когото той нарисувал с цел да оскърби тъста си на празника му. Определено не беше истинска икона, по-скоро обратното на мотива, който ръководи всеки истински иконописец. А именно чрез своето произведение да предаде християнското послание и да прослави нашия Господ.

Че иконата на Верешчагин е била пълната противоположност на това и че е била замислена като оскърбление срещу тъста му, човекът, който е издържал и него, и семейството му, е от вторично значение в по-широкия контекст. Съдейки по последиците, било е значително по-лошо. Едно почти революционно действие, което е предизвикателство както към Църквата, така и към държавата, богохулство, оскърбление, насочено към Бога и царя.

Когато скандалът станал публичен през лятото на 1899 година, във връзка с празнуването на рождения ден на тъста, последният незабавно разпоредил подаръкът да се върне на зетя. Отчаяната му млада съпруга взела със себе си децата и се премесила в дома на своите родители, докато самият Верешчагин напуснал Русия, за да се появи една седмица по-късно при радикалните си руски другари художници, които живеели в изгнание в Берлин, укривайки се от царската тайна полиция.

Едва през есента той се завърнал в Санкт Петербург, след като водил скиталческо съществувание във Франция, Германия и Полша. Съпругата му била тази, която в края на краищата го убедила да се завърне у дома при нея и трите им малки деца. Тя вече му била простила, баща й никога нямало да го направи, а след още няколко месеца той вече бил мъртъв.

В навечерието на новата 1899 година Верешчагин умрял от препиване, докато празнувал настъпването на новия век в художествената академия в императорската столица, а за случилото се през предходната година било изписано доста още тогава. Лични писма, които се разменяли в рамките на семейството, между приятели и врагове, вестникарски статии и лека-полека се появили също така и есета по история на изкуството за Верешчагин и за скандала, който той предизвикал.

Месец преди смъртта си, той продал своя портрет, изобразяващ свети Теодор. Срещу обещание за мълчание, за невероятно добра цена и на един от конкурентите на своя тъст. На един англичанин, представляващ британска корабна компания, който правел големи сделки с руския император и който избрал да напусне страната още след първите вълнения в Санкт Петербург през 1905 година, да се прибере у дома в Англия и да започне работа в централния офис на корабната компания в Плимут.

За първи път иконата на Верешчагин е представена на обществеността във връзка с изложба в галерията „Тейт“ в Лондон, през есента на 1920 година, за изкуството като политическа проява в революционна Русия. Там тя отново предизвиква вълнения. Английските вестници писали за скандала, който произведението на изкуството предизвиква двайсет години по-рано, а в „Таймс“ дори публикуват подробно интервю със собственика на творбата. Понастоящем пенсионираният директор на корабната компания, сър Албърт Станхоуп, по различни причини избрал да говори значително по-подробно за художника пейзажист Верешчагин, отколкото за младия пройдоха, който спечелил международна известност, като охулил тъста си. Да оставим настрана това, че последният бил германец и точно толкова дебел, колкото гръцкия си първообраз, но тъй като войната сега била свършила, сър Албърт пожелал да зачеркне тази част от историята.

— Войната вече свърши и е време да загърбим миналото. И нека не забравяме, че Александър Верешчагин е бил първокласен художник пейзажист.

 

 

— Що се отнася до провенанса на портрета на свети Теодор, той може да се определи в детайли от създаването на творбата през 1899 година до Втората световна война — уточни Йегура. — Станхоуп е този, който го купува и го притежава до своята смърт през 1943 година. Когато картината напуска Русия 1905 година, Мария Павловна е само на петнайсет години и е напълно изключено някой от династията Романови да се е докосвал до творбата, напълно изключено е.

— А след това — настоя Бекстрьом. — Какво се е случило с нея, след като собственикът на кораби починал?

— Била е продадена на търг от неговите наследници. На търг на фирмата „Кристис“ в Лондон през есента на 1944 година. Тогава била продадена за сто и двайсет лири стерлинги, което все пак била добра сума по това време, особено като се има предвид войната, която е бушувала в Европа. В същото време, разбира се, това е само малка част от цената, която достигнала, когато минала под чукчето в „Сотбис“ само няколко месеца по-късно.

— Значи, следите на картината изчезват по време на Втората световна война, през есента на 1944 година — заключи Бекстрьом и се почеса по закръглената си брада.

— Да, във всеки случай не е известно да се е появявала на други изложби или търгове.

— И какво се е случило след това? Кой я е купил? — Бекстрьом кимна подканящо към своя домакин.

— Нямам никаква представа — отвърна Йегура. — Както вероятно вече си разбрал, аз и моите сътрудници проведохме различни проучвания в това отношение. Между другото, моят английски контакт прерови каталозите на „Кристис“ от есенните търгове на 1944 година. Купувачът заплатил за картината в брой. Името му липсва. Има обаче забележка, че той иска да остане анонимен.

— В брой? Загадъчно — каза Бекстрьом. „Много загадъчно“, помисли си той.

— Ами да — съгласи се Йегура и сви рамене. — Цената не била толкова стряскаща и мнозина от купувачите предпочитали да процедират по този начин. Не правят изключение и много от колегите ми, които се занимават с изкуство, трябва да знаеш.

— И така минават седемдесет години, преди тя отново да се появи. Тук в Швеция, в дома на адвокат Ериксон, който получава задачата да я продаде от името на неизвестен клиент.

— Да, това определено е хубаво резюме.

— И ти нямаш макар и най-бегла представа къде е се е намирала междувременно? Искам да кажа, че по всичко личи, че този, който я е притежавал, трябва да е бил някой швед. Защо, в противен случай, би се озовала тук?

— И аз така смятам — каза Йегура. — И така, ще можеш ли да ми помогнеш с този малък детайл, за което ще ти бъда много задължен?

— Нашият барон е този, който я продава миналата пролет. От името на адвоката. Имало ли е още нещо, което той е продавал на същия търг? — „Това благородно гейче изглежда е затънало до ушите в тази история“, помисли си той.

— Имаше три неща от продаваната колекция, които Ериксон искаше да бъдат оценени — каза Йегура. — Гореспоменатата икона плюс ловният сервиз за морска употреба, който явно ти направи дълбоко впечатление. Третото беше една запалка за пури. Тя също беше произведена в Санкт Петербург в началото на двайсети век, ако се съди по печатите. От друга страна обаче, по нея нямаше никакви надписи или други подобни, въз основа на които да бъде свързана с принц Вилхелм. Ако питаш мен, почти сигурен съм, че принц Вилхелм и нея е получил от Мария Павловна. Освен това тя е изработена от един от най-известните бижутери в историята, който е работил в Санкт Петербург по онова време. Името му е Карл Фаберже и той е бил придворен бижутер на императора. Чувал си за него без съмнение нали?

— Каква е била цената на запалката за пури? — попита Бекстрьом.

— Не помня точно, приблизително сто хиляди на търга, с такова впечатление съм останал. Нищо кой знае какво и приблизително същата сума, за която първоначално е била закупена, ако отчетем изменението на стойността на парите с годините. Има много такива неща от онова време. Една запалката за пури е била почти задължителен аксесоар във всеки добре оборудван кабинет. Да оставим настрана това, че тази е струвала повече от останалите — каза Йегура и сви рамене.

— А какво се е случило с онзи сервиз? — попита Бекстрьом. — Ловният сервиз, колко е получил за него?

— Сервизът, та сервизът — каза Йегура и поклати глава. — Много мрачна история, истинска злочестина.

— Разкажи ми — помоли Бекстрьом.