Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (74)

74

Една малка сламка към голямата купа на разследването и преди Бекстрьом да се облегне, за да започне да слуша Йегура, техният образцов главен сервитьор използва възможността да допълни чашата му. „И безшумен, също така“, помисли си Бекстрьом. Появява се ненадейно и налива, без да каже и дума и без да се налага да почукваш по някоя празна бутилка, за да ти обърне внимание.

В петък на 17-ти май, точно две седмици, преди да бъде убит, адвокат Тумас Ериксон позвънил на Йегура и поискал да се срещнат, за да му помогне при определянето на стойността на една малка художествена колекция, която един от неговите клиенти му поверил със задачата да я продаде. Тъй като Йегура щял да пътува за Лондон същата вечер, те се срещнали в офиса му в Стария град още същия следобед.

— Той настояваше — обясни Йегура. — Аз самият имах куп неща за вършене преди отпътуването ми, но когато той разбра, че ще отсъствам близо три седмици, поиска на всяка цена да се видим, преди да замина. Тъй като много настояваше, аз се съгласих. Появи се в офиса още същия следобед.

— Ти го познаваше от по-рано — каза Бекстрьом, и това беше по-скоро констатация, отколкото въпрос.

— Не лично — отвърна Йегура и поклати глава. — Запознах се с него във връзка с един процес преди няколко години.

— Бях призован като свидетел експерт. От прокурора, в случай че се питаш от кого. Ставаше въпрос за голяма измама с произведения на изкуството, където Ериксон защитаваше упълномощителя. Фалшификации на Матис и Шагал, литографии, голяма бъркотия — въздъхна Йегура и поклати угрижено глава.

— Той искаше помощ при определянето на стойността, казваш.

— Малка колекция, общо около двайсет предмета, най-вече картини. Предимно за руско изкуство ставаше въпрос, като обектите бяха от края на деветнайсети век и началото на двайсети. Общо петнайсет различни картини, като всичките бяха от така наречените иконописни произведения.

— Иконописни произведения — повтори Бекстрьом.

— Да, или икони, както още ги наричат. Предполагам, че си запознат с понятието?

— Да, разбира се — потвърди Бекстрьом, който беше посещавал неделното училище като дете. — Нали това са изображения на християнски светци? Ангели и пророци и други свещени образи от библейската ни история?

— В рамките на православната църква — поясни Йегура и кимна. — В чисто изобразителен смисъл те могат да бъдат описани като илюстрации към Библията и други религиозни текстове, но те също така са част от Светото евангелие и не на последно място начин то да бъде изразено и предадено, а често, както сам каза, става въпрос за портрети на лица, които имат значение за историята на Християнската църква.

— Да, сещам се за какво говориш — излъга Бекстрьом и кимна почтително, като за всеки случай се почеса по носа.

— Традицията да се рисуват икони датира от петото столетие след Христа и през хилядата и петстотин години, които следват, са нарисувани десетки милиони икони — продължи Йегура. — През цялата история на християнството те могат да се видят в почти всеки православен християнски дом в едно или повече копия, естествено, при условие че човек има финансовите ресурси, необходими за закупуването на икона, която да сложи в дома си.

— Скъпи джаджи — съгласи се Бекстрьом и се подкрепи с малка глътка от изключителната си водка. — Особено руските икони, ако правилно съм разбрал.

— Не, всъщност не — каза Йегура и поклати глава. — По-скоро нещо като религиозно народно изкуство, обикновено от посредствено или дори много лошо качество. Има колкото искаш и освен това гъмжи от съвременни копия. Една средностатистическа руска икона можеш да купиш за хилядарка и ако влезеш в някой вехтошарски магазин в Санкт Петербург, можеш да намериш купища от тях.

— Тогава той защо искаше да ги оценяваш? — попита Бекстрьом. — На мен ми се струва, че не си е заслужавало труда да ги влачи чак до офиса ти.

— Той не го и направи — каза Йегура с лека усмивка. — Донесе снимки на предметите, които искаше да погледна. Снимки, които са били направени във връзка с предишно оценяване и според мен можеха да послужат като добра основа за една предварителна оценка. Не беше лоша колекция това, което той ми показа. Стойността на различните предмети далеч надхвърляше средната за иконите дори сега, когато руският пазар за изкуство се изстреля право нагоре.

— За какви пари става въпрос? — попита Бекстрьом.

— Всичко бяха петнайсет икони и във всеки отделен случай ставаше въпрос за портрет на светия. Стойността на четиринайсет от тях определих между петдесет и двеста хиляди шведски крони. За бройка, нали разбираш, което е повече от прилична цена за обикновена икона, средната цена беше малко над сто хиляди крони на бройка.

— А петнайсетата? — попита Бекстрьом, който по някаква причина вече усещаше как лигите му потичаха.

— С нея положението беше такова, че тя струваше колкото всички останали взети заедно, въпреки че тя в действителност не беше истинска икона, а по-скоро опит на художника да се подиграе с тъста си. Художникът се казва Александър Верешчагин, роден през 1875 година. Той бил млад радикал, или по-скоро размирник, който ни най-малко не се интересувал от религиозно рисувателно изкуство. Бил художник пейзажист, работил в края на деветнайсети век и починал на Нова година, в навечерието на 1900 година. Тъкмо навършил двайсет и пет, значи.

— От какво е умрял? — попита Бекстрьом с любопитство.

— Умрял от великата руска народна болест — чисто и просто от препиване — каза Йегура и леко се усмихна.

— Тъжна история — каза Бекстрьом. — Хлапето изглежда е имало известни заложби, като се има предвид това, което разказваш.

— Въпреки крехката си възраст, Верешчагин бил изключително надарен художник. Днес неговите творби, говорим за пейзажите му, се продават за между пет и двайсет милиона. За съжаление, той не оставил кой знае колко много. Има едва около двайсет известни картини, нарисувани от него. Което вероятно се е дължало на това, че е бил истински нехранимайко. Верешчагин пиел като смок и мразел тъста си. Тъстът му бил заможен човек от немски произход, който е работил като корабен брокер в Санкт Петербург. Освен това той е бил хем добър, хем религиозен човек, който след дълги терзания изоставил лютеранската си вяра и се покръстил в Руската православна църква. Именно тъстът е подкрепял Верешчагин и семейството му с жилище, храна, облекло и всичко, от което те се нуждаели. Докато Верешчагин, обратно, пиел, вилнеел най-общо казано, мамел младата си съпруга, нехаел за малките си деца и от време на време успявал да нарисува някоя и друга изключителна картина.

— Няма справедливост в този свят — заключи Бекстрьом и въздъхна благочестиво.

— Да, а в този конкретен случай несправедливостта намерила израз в това, че той нарисувал икона, изобразяваща свети Теодор, който много приличал на един печално известен гръцки прелат от шестнайсети век, отлъчен от Православната църква заради историите си с проститутки и различни финансови нередности в името на нашия Господ. Иконата на Верешчагин, изобразяваща свети Теодор, била едновременно изключително произведение на изкуството и великолепно изпълнение в техническо отношение. Нарисувана върху дървено пано на няколкостотин години с лазурна техника от времето на Ренесанса, подарък от художника за тъста му по случай шейсетия му рожден ден. Единственият проблем с този подарък бил обаче твърде очевидната външна прилика между свети Теодор и тъста на художника. А именно, че в действителност тъстът на Верешчагин също бил доста пълен. Освен това свети Теодор, кой знае защо, бил пъхнал дясната си ръка в една кесия за събиране на волни пожертвувания, което впрочем, меко казано, е необичаен мотив в този контекст. Какво е било малкото име на тъста, сигурно вече си се досетил.

— Да, всъщност да — каза Бекстрьом. — Освен това, останах с впечатлението, че си открил, че тези произведения на изкуството, които адвокатът е искал да оцениш, са били крадени. — „Прочут гангстерски адвокат бил също така голям укривател на крадени вещи“, Бекстрьом вече виждаше пред себе си заглавията, веднага след като говори с личния си репортер.

— Не — каза Йегура и поклати глава. — Съжалявам, че трябва да те разочаровам в това отношение, но по тази точка ще кажа, че по-скоро беше обратното. Ако се питаш какво смятам, убеден съм, че в действителност положението е далеч по-добро.

— Така и не попита Ериксон кой е бил този клиент, нали?

— Разбира се, че го попитах — каза Йегура, сниши глас и се наклони напред. — Ериксон наистина беше студен като риба и хлъзгав като змиорка, но точно в този случай му вярвах.

— И какво каза той? — попита Бекстрьом и се облегна на стола си.

— Той ми каза, че клиентът му много държал на своята анонимност и че пазенето на професионална тайна от негова страна като адвокат и представител е задължителна. Той нямаше намерение да разкрие и най-незначителната подробност относно това, кой е неговият доверител.

— И ти му повярва? — попита Бекстрьом.

— Без никакви резерви — уточни Йегура. — От една страна, е напълно нормално при тази дейност продавачът да предпочита да остане анонимен. Ако не става въпрос за разделяне на наследство или нещо подобно, тогава обикновено причината за продажбата е че продавачът се нуждае от пари. Той или тя са закъсали финансово, може дори да са изпаднали в неплатежоспособност, а за подобни неща на никого не му се иска да говори.

— Хмммр — изръмжа Бекстрьом и се задоволи само с тежко кимване. На кого ли би му се искало. Стига ти това, че си жълт като восък. Защо да утежняваш ситуацията, като говориш за нея?

— От друга страна обаче Ериксон ме увери, че не бива да се притеснявам ни най-малко по този въпрос. Той познавал клиента си от много години и бил добре запознат с историята на колекцията. Тя била притежание на семейството от три поколения, след като я получили като дар преди малко повече от сто години.

— Тълкувам думите ти, сякаш имаш идея за това, кой може да е клиентът на Ериксон.

— Определено — каза Йегура и се усмихна доволно. — В това отношение имам определени подозрения. Това също така е основателна причина да искам да разговарям с теб.

— И кой е той? — попита Бекстрьом и се наклони напред над масата.

— Ще стигна до това — каза Йегура, като леко присви левия си показалец, за да даде знак, че иска да му напълнят чашата.

Бекстрьом само кимна още веднъж. „Йегура определено не е обикновен циганин“, прецени той. Той е студен като риба, хлъзгав като змиорка и остър като бръснач. Сигурно минаха петдесет години, откакто приключи с краденето на кокошки и в сравнение с него Ериксон трябва да е бил обикновен любител.

— По отношение на някои от тези предмети положението беше такова, че аз със сигурност знаех, че неотдавна са били продадени на търгове в Швеция и в чужбина — каза Йегура и внимателно докосна току-що напълнената си чаша с устни. — Това го казах и на Ериксон и той чак тогава повдигна малко завесата.

„Повдигна малко завесата? Какво им става на всички? Защо говорят по този начин“, зачуди се Бекстрьом, който иначе повдигаше всичко, което беше по силите на човек да повдигне. Само не и завеси, доколкото можеше да си спомни. „Какво ли значи сега това?“

— Ериксон не възрази. Вместо това той ми потвърди, че всичко било точно така. Преди една година именно той се погрижил да бъдат продадени осем от първоначалните двайсет предмета. Четири икони, една от тях, между другото, била нарисуваният от Верешчагин портрет на свети Теодор, който минал под ножа на търг за руско изкуство в Сотбис в Лондон преди малко повече от месец, един сервиз, а също така и два комплекта прибори за хранене от сребро. И една антична запалка от злато. Имаше и други обстоятелства във връзка с тези продажби, поради които на него така спешно му се налагаше да ме види.

— Слушам — каза Бекстрьом и кимна подканящо, понеже тъкмо му бяха долели чашата и можеше да издържи дори един изключително многословен Йегура.

— За чисто практическата страна на продажбата се грижеше изкуствоведът, който Ериксон първоначално бе избрал да наеме, а той беше също така този, който съхраняваше произведенията на изкуството, но поради различни причини… за които той всъщност не искаше да говори… искаше да получи още едно мнение относно стойността на различните предмети. Ставаше въпрос, естествено, за това, че се притесняваше да не го излъжат. Или че вече са му закачили магарешките уши на главата.

— Какво каза ти тогава? — попита Бекстрьом.

— Мислех всъщност да го успокоя по този въпрос.

Така че го поздравих за продажбата на иконата на Верешчагин. Обясних му, че това е добра цена, дори за днешния активизиран пазар за руско изкуство. Че не всеки ден човек може да получи милион и половина шведски крони за стогодишна икона, която първоначално е била замислена като груба шега. Чисто богохулство и съвременните почитатели на изкуството много се засегнали, когато творбата станала публично достояние. Ако беше пейзаж от същия творец, тогава, разбира се, би струвал няколко милиона отгоре.

— А как го прие Ериксон? — запита Бекстрьом.

— Определено го прикри добре — каза Йегура, но нямаше съмнение, че му дойде като голяма изненада. Една много неприятна изненада, впрочем. Той изглеждаше така, сякаш му липсваше една нула в отчета, който беше получил.

— Онзи експерт, когото наел — каза Бекстрьом. — Той има ли си име?

— Да — каза Йегура и кимна доволно. — Всъщност вече го знаех, но и да не го знаех, нямаше да е особено трудно да го разбера. Не и когато човек има тези контакти в бранша, които аз имам. Моята малка сламка към твоята вероятно голяма купа… и ако се питаш как се казва той…

— Барон Ханс Улрик фон Комер — прекъсна го Бекстрьом.

— Наздраве, Бекстрьом — каза Йегура и вдигна чашата си. — Не целя да те лаская, като казвам, че твоето прозрение едва ли може да е някаква изненада за мен.

— Благодаря за любезността — върна комплимента Бекстрьом, който беше вече на третото си питие и в най-доброто си настроение. — Аз съм този, който трябва да благодари, понеже току-що потвърди едно подозрение, което имам от дълго време — продължи той, като в същото време внимателно провери дължината на топчестия си нос. „Няма причина за безпокойство по този въпрос“, помисли си той.

— Освен това ми даде две сламки, не една — продължи Бекстрьом.

— Две сламки? Сега възбуди любопитството ми не на шега — каза Йегура.

— За съжаление, към настоящия момент не мога да говоря за това — каза Бекстрьом. — По обичайните разузнавателни причини от техническо естество, които ти със сигурност разбираш — добави той, тъй като сега му бе напълно ясно как се е стигнало до там, адвокат Ериксон да натупа барон Фон Комер на паркинга пред двореца „Дротнингхолм“, два дни след като той се е срещнал с Йегура и защо е избрал да използва тръжен каталог като оръжие. Също така му беше ясно и съдържанието на белите кашони, които Ериксон внесъл в дома си два дни, преди да бъде убит, и които неговите убийци взели със себе си, когато напуснали местопрестъплението.

— Какво ще каже господин комисарят, да хапнем, между другото? — попита Йегура, който изглеждаше в особено добро настроение. — Да сложим най-после нещо в стомахчетата, преди да преминем нататък. Нещо ми подсказва, с риск да се повторя, че това ще бъде една изключително приятна вечер, въпреки че все още не сме успели да разменим и дума за бизнес проектчето, което мислех да ти предложа към края на вечерта.

— Да хапнем, би било добре. Определено подкрепям идеята — каза Бекстрьом. „Докато ми разказваш, кой мислиш, че е притежавал колекцията от произведения на изкуството, за която Ериксон е получил задължението да продаде“, допълни наум той.