Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (66)

66

Дан Андершон беше прецизен човек. Когато предния ден помоли за среща Лиса Матей, той също така й изпрати по електронната поща кратко изложение. Тъй като беше и стегнат в изказа си, и с око за същественото, бяха му необходими не повече от две страници, за да предостави на началника си всичко, което тя трябваше да знае. Нямаше приоритетни задачи за сигурност, единствено за нейна информация, а и за всеки случай, ако ненадейно се случи неочакван и неприятен обрат.

Като начало той й даде кратко описание на лицето, за което ставаше въпрос. Един шейсет и три годишен барон и познавач на изкуството с докторат по история на изкуството. Женен от трийсет години за една и съща жена, баща на две големи дъщери, като и двете са женени, и което беше същностното в цялата работа, не беше от кръга на най-близките приятели на кралската двойка, въпреки че ги познаваше лично и се е срещал няколко пъти с тях неофициално. От двайсет години той и съпругата му държаха под наем вила, намираща се на няколкостотин метра от двореца „Дротнингхолм“ и част от имотите на канцеларията на ковчежника, а причината да попаднат в тази изключителна група от наематели е аристократичният произход на съпругата му.

Независимо от титлата си, Ханс Улрик фон Комер не притежаваше нито къщи, нито земи, което е представлявало грижа за бъдещия му тъст, когато се появил и поискал ръката на най-малката му дъщеря. След известно колебание обаче тъстът му, графът, склонил. Той имал четири дъщери и един син, който щял да наследи голямото наследствено имение, което семейството притежавало и управлявало от повече от триста години, и за него това било най-същественото, около което се въртял животът. Около продължаването на рода, около най-големия син, който щял да се погрижи за това, и около земята, която те някога получили в наследство.

Така било в продължение на повече от триста години и така щяло най-вероятно да бъде, дори през идните години, въпреки обезпокоителните знаци на настоящето. Десет години по-рано тъстът на Фон Комер починал на почтената възраст от деветдесет години, но тъй като синът му е живеел според семейните повели и обичаите на предците, той бил в добро разположение на духа, когато завършил земния си път. Най-голямото му дете, единственият му син, бил другар от детинство и много близък приятел на негово величество краля. Достатъчно близък приятел, за да може да измоли малка услуга под формата на жилище, намиращо се в непосредствена близост до двореца „Дротнингхолм“ за най-малката си сестра и зет си, които били по-малко облагодетелствани от него.

След описанието на този, за когото в действителност ставаше въпрос, Дан Андершон премина към двете събития, които най-малкото го безпокояха дотолкова, че той счете за необходимо да разкаже за тях на най-висшестоящия си началник. Първото беше инцидентът на паркинга пред Дворцовия театър в неделя вечерта на деветнайсети май, за което полицията в Сулна уведоми Шведската служба за сигурност. Описанието на самата случка Дан Андершон побра на петнайсет реда и въпреки че той споделяше възгледа на колежката Рогерсон относно барона, който, независимо че не си признаваше, че е бил подложен или на груба саморазправа, или на известно физическо насилие, не би безпокоил Лиса Матей с тази информация. Това, което натежа в полза на подобно решение, беше едно друго наблюдение, което техният собствен разузнавателен отдел му съобщи във връзка с молбата за лично наблюдение на Фон Комер.

В петък, 31-ви май, кралят и кралицата дадоха прием в двореца „Дротнингхолм“ за петдесет гости, по-голямата част от които бяха техни лични приятели, и въпреки че това не беше някакво грандиозно празненство, сред гостите имаше достатъчно важни особи, за да се изисква присъствието и на осем различни охранители на мястото същата вечер. Освен това определено беше по-весело, отколкото от Службата за сигурност можеха да очакват. Купонът се проточи до след полунощ и към десет часа вечерта дежурните в отдела за охранители получиха позволение да заменят двама от телохранителите, които бяха на работа от сутринта, а освен това щяха да застъпят наново на смяна рано на следната сутрин.

По причини, които не ставаха ясни от доклада на разузнаването, получен от Дан Андершон, двамата колеги, които били освободени, за да се приберат по домовете си и да се наспят, избрали все пак да завършат вечерта с кратка обиколка на района около двореца. „Вероятно с цел да проверят ситуацията, докато все още били наоколо“, помисли си Дан Андершон, който оценяваше подобни малки инициативи.

Когато преминавали край къщата, в която живеел барон Фон Комер, те забелязали нещо, което ги накарало още същата вечер да изготвят доклад за произшествието.

Барон Фон Комер е имал посещение от двама мъже, с които такъв като него не би следвало да другарува. Баронът и двамата му посетители стояли в градината пред полуотворената външна врата на къщата и преди да се разделят, той се ръкувал с двамата, макар че снимките, направени от телохранителите, даваха усещането, че гостите, а не Фон Комер, са проявили инициативата първи да протегнат ръка при сбогуването.

Единият от двамата телохранители, които били наскоро назначени, беше криминален инспектор на трийсет и една години. Тя се казваше Сандра Ковач и през тези десет години работа като полицай беше работила най-вече като детектив. Когато завърши Полицейската академия, беше назначена веднага в Шведската служба за сигурност и няколко години по-късно тя заедно с началника си се прехвърлиха в Националната следствена служба, в тамошното детективско звено. Там тя работеше в една група, чиято задача беше да следи прецизно стотина от най-отявлените организирани престъпници в страната.

 

 

Сред колегите си Сандра Ковач имаше много добра репутация. Тя притежаваше всички качества, които характеризират първокласния детектив. Беше създала много добри контакти, беше се сдобила със славата на сериозен и отговорен човек и мигновено разпозна двамата посетители на Фон Комер.

— По дяволите. Приближи и спри автомобила, така че да мога да направя няколко хубави снимки — каза Ковач и се протегна за фотоапарата, който лежеше пред нея на пода пред седалката до шофьора.

— Не знаех, че работиш допълнително за „Чуто и видяно“ — въздъхна по-възрастният й колега, който копнееше за дома си и собственото си легло от твърде много часове. Но тъй като Ковач беше именно Ковач, той, естествено, постъпи както тя поиска. Свърна на едно свободно място за паркиране, изгаси светлините и зае дискретна позиция стотина метра по-надолу по улицата.

— Онзи със синьото сако е барон Улрик фон Комер — каза колегата й. — Ако не ми вярваш, погледни в произволно избран брой от онова вестниче, за което ти споменах. Говори се, че той е един от най-изтъкнатите кльопачи гратисчии в тази страна. Той се мъдри ухилен на кажи-речи всяка страница, в момента, в който се изкара малко безплатна храна и пиене.

— Зарежи го него — каза Ковач, веднага щом щракна първите снимки. — За другите двама ти говоря.

— И кои са те? — попита колегата й. — Нямам си и най-малка представа, ако мен питаш, но ако се съди по външността им, никак не изглежда да са от живеещите в района. Нито пък някои от така наречените приятели на краля, независимо от всичкия бълвоч във вестника.

— „АА“ — каза Ковач. — Лаурел и Харди на мотоциклет. Онзи огромният с черното кожено яке, с конската опашка се казва Фредрик Окаре, а другият, който е наполовина колкото него и тежи само деветдесет килограма, е най-добрият му приятел. Той се нарича Анхел Гарсия Гомес. По-известен като Лудия, Ел Локо. Това е галено име, за сведение.

— Разбирам какво имаш предвид — каза колегата й и кимна. — В такъв случай имам само още една молба.

— Която е? — каза Ковач, завъртя телеобектива и щракна последните снимки, преди да остави фотоапарата на пода.

— Ти да напишеш рапорта. Тъй като аз лично си отивам и направо си лягам.

— Добре — каза Ковач и взе мобилния си телефон. — Започвам да пиша още сега, докато ти не сваляш поглед от тях, за да видиш накъде ще поемат.

— Прочетох в мрежата, че „АА“ се готвят за някаква голяма конференция в Сконе сега, в края на седмицата. Така че най-вероятно натам…

— Не смятам така — прекъсна го Сандра Ковач. — Смятам, че просто ще минат по моста и ще се приберат в клубчето си до летище Брума.

 

 

— Права беше — потвърди колегата на Ковач, когато петнайсет минути по-късно Окаре и Гарсия Гомес отключиха портата на високата, увенчана с бодлива тел ограда около клубното им заведение в Улвсунда и се скриха от погледите на колежката Ковач и нейния фотоапарат.

— Да, имах право и снимките станаха хубави освен това — изрече Сандра Ковач, която неслучайно беше получила славата си.

 

 

„Личните познанства на барон Фон Комер дават следователно основания за известни притеснения“, заключи комисар Дан Андершон в края на меморандума, който изпрати по електронната поща на най-висшестоящия си началник. В подкрепа на това мнение той прикачи още снимките, които колежката Ковач беше направила, както и доклада за произшествието, подаден от нея същата вечер, в която тя направи снимките.

Предиобеда на следващия ден — четири часа преди комисар Дан Андершон да се види с директор Лиса Матейот полицията в Сулна се обадиха отново и Дан Андершон се видя принуден да отложи обяда си, тъй като общата информация, която той възнамеряваше да предостави на своя началник, току-що се бе променила в приоритетна секретна задача, която на свой ред изискваше една по-подробна основа.

„Става все по-лошо и по-лошо“, реши Дан Андершон и въздъхна, макар да знаеше, че почти винаги се притесняваше без нужда.