Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (64)

64

Когато Ара и Омар се разделиха късно в сряда вечер, Омар го изпрати до дома му в апартамента и като си тръгна оттам, го прегърна и му заръча да не се набива на очи. Омар също така му даде и един номер на мобилен телефон, на който можеше да му се обади, ако нещо се случи. Освен това предложи да се видят още на следващата сутрин, докато той самият урежда някои практически подробности вместо стария си приятел.

— Какво ще кажеш за това? — попита Омар. — Да мина да те взема утре сутрин към осем и да закусим заедно?

— Добре — каза Ара. — Утре съм свободен, така че става.

 

 

Преди да заспи, Ара включи телефона си и прослуша новите съобщения, които беше получил по-рано вечерта. Всичките три обаждания бяха от репортера от вестника, чийто тон ставаше все по-недружелюбен всеки следващ път, когато Ара не отговаряше.

Първото повикване беше дошло точно преди единайсет вечерта. Той искаше Ара да му се обади незабавно, защото „възникнал проблем във връзка с последния ни разговор“ и колкото по-скоро го решат, толкова по-добре ще е и за него, и за Ара.

Когато беше оставил първото си съобщение, той изглеждаше по-притеснен, отколкото ядосан, но половин час по-късно, когато беше позвънил за втори път, звучеше хем доста сърдито, хем подпийнал малко повече. Досущ как всички шведи, които подсилват чувства си, като ги полива със спиртни напитки, без значение дали бяха щастливи тъжни или ядосани. Имаше „кофти момент“ в сведенията, които Ара му беше дал, и по-специално с оглед на кинтите получени от Ара, беше необходимо да говорят незабавно като той лично беше на разположение цялата нощ.

Третото обаждане беше дошло непосредствено след полунощ и посланието, оставено от репортера, беше пределно ясно.

— Добре, Ара. Не знам какво, по дяволите, си си на умил, но ако се опитваш да преметнеш мен и вестника трябва да си наясно с едно нещо. Ако си мислиш, че ще получиш още мангизи от нас, просто забравѝ. Избий си го от главата, човече. Това вече е история, освен ако не можеш да дадеш някакво страхотно обяснение. А ако не можеш, си искаме обратно двайсет и петте, които вече получи. В противен случай става много неприятно, да знаеш. Така че за твое собствено добро, Ара, обади ми се веднага щом чуеш това.

 

 

„Как ще се опитвам да преметна вестника?“, недоумяваше Ара и за всеки случай отново изключи телефона си. Въпреки това лежа буден няколко часа, преди да заспи лежеше и се въртеше в леглото, като се вслушваше най-малкия шум от стълбището и антрето на апартамента си. Когато най-накрая заспа, започна да сънува кошмар и посред нощ просто седна в леглото, облян в пот и съвършено буден, защото му се беше сторило, че някой се опитва да разбие входната му врата. Тогава той се промъкна в кухнята, въоръжи се с най-големия кухненски нож, който успя да намери, а после отиде на пръсти до вратата и надникна през шпионката.

На стълбището беше тихо и нямаше никого. Въпреки това той стоя така няколко минути, като се ослушваше и гледаше през шпионката за по-сигурно, а преди отново да си легне, провери резето и веригата на вратата още веднъж. Въпреки че имаше мобилните номера на ченгето, на големия вечерен вестник и на стария си най-добър приятел от училище, на които можеше да се обади веднага щом усети и най-малкото безпокойство. „Стига, човече, ставаш параноичен“, помисли си Ара, като имаше предвид себе си и най-после заспа.

Малко след осем сутринта Омар се появи. Той изглеждаше в чудесно настроение и носеше както закуска, така и половин дузина снимки, които разстла на кухненската маса пред тях.

— Погледни ги тези двамата — каза Омар и се усмихна. — Да разпознаваш някого от тях?

 

 

„Знанието определено беше сила“, помисли си Ара и кимна, понеже веднага бе разпознал и двамата мъже на снимките. Единият за малко да прегази няколко дни по-рано, а другият го знаеше, понеже го беше возил в таксито си няколко пъти. „Знанието определено е сила, а с Омар нещата стояха така, че той винаги беше този, който знаеше най-много и най-добре“, повтори си Ара наум.

— Разпознаваш ли някого от тях? — повтори Омар.

— Този тук — каза Ара и вдигна снимката на мъжа с присвитите очи. — Той е този, който за малко да украси радиатора ми. Кой е той? Как се казва?

— Едно шантаво чилийско копеле. Дошъл тук с майка си, когато бил малко момче. Анхел Гарсия Гомес, пълен перко. Наричат го Лудия, Ел Локо на испански, между приятелите е известен така. Той е важен човек в „АА“.

— Изглежда готин — въздъхна Ара.

— А този тук? — каза Омар и посочи снимката на другия човек, която лежеше на кухненската маса между тях.

— Този го знам, тъй като се е возил в таксито ми — каза Ара. — Фредрик Окаре.

— Бившият председател на „АА“ в Сулна. Най-добрият приятел на Гарсия Гомес. Те са като сиамски близнаци. Работят само един с друг. Ако питаш мен, много е вероятно той да е карал „Мерджана“, който си видял. И той да е светнал фаровете зад теб, когато си се изнасял оттам.

„Става все по-добре и по-добре“, помисли си Ара и кимна.

— Горе главата, Ара — каза Омар и го потупа по рамото. — Това ще го уреди Омар. Приятелите на Омар няма от какво да се страхуват. Най-малко пък този, който беше най-добрият другар на Омар, когато бяхме двама малки сополанковци и ходехме заедно на даскало в Смоланд.

— Какво ще правим? — попита Ара. „Правим, уточни той. Не правя. Какво ще правим?“

— Вече съм го уредил вместо теб. Като начало съм ти уредил нова квартира. Там ще се подвизаваш, докато стане време да се махнеш от това място. Вземи си най-необходимото и ще те откарам. Второ, ще се обадиш в службата и ще кажеш, че си болен за известно време. Ако ти трябва бележка от лекар, ще ти я уредя.

— Какво да правя с онзи журналист? Той звъни и досажда през цялото време.

— Парите, които ти е дал, разбира се, ще задържиш. Ти си му дал информация и ако той не го схваща, проблемът е негов, не твой. Така че забрави за него засега — каза Омар, пъхна ръка в джоба си и му подаде един нов мобилен телефон. — Ново телефонче, нов живот и нищо, за което да се притесняваш. Разбрахме ли се?

„Какъв избор имам“, помисли си Ара и кимна.