Метаданни
Данни
- Серия
- Еверт Бeкстрьом (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Den sanna historien om Pinocchios näsa, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отшведски
- Мартин Ненов, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata
- Корекция
- WizardBGR(2017)
Издание:
Автор: Лейф Г. В. Першон
Заглавие: Истинската история за носа на Пинокио
Преводач: Мартин Ненов
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: шведски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: шведска
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Излязла от печат: 23.11.2015
Технически редактор: Симеон Айтов
Коректор: Колибри
ISBN: 978-619-150-632-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3038
История
- —Добавяне
50
В четири часа във вторник следобед Аника Карлсон реши да се прибера вкъщи и да се наспи. Шест часа сън за денонощие и половина, останалите трийсет часа тя бе посветила на разследването на убийството на адвокат Ериксон. Беше крайно време да зареди батериите и резервния агрегат за следващия ден. Стига да не беше минала Надя да й покаже разпита с Исабела Нурен и резултатите от нейните лични проверки на телефонните разговори.
— Всъщност тя може чисто и просто да е забравила при всеобщата възбуда, която се възцарява в службата й, когато научават какво се е случило с Ериксон — каза Надя и сви рамене. — Но както изглежда сега, тя е тази, с която той е говорил за последно по мобилния си телефон. Кой звъни на „SOS Тревога“ ние всъщност не знаем. Този, който звъни, така и не казва нищо.
— Съгласна съм с теб — каза Аника Карлсон и кимна.
— Мисля си, че е възможно да са го направили заедно — каза Надя Хьогбери.
— В такъв случай ставаме две — заключи Аника Карлсон. — Най-добре да я извикаме и да я разпитаме незабавно.
Исабела Нурен изглежда не беше на същото мнение. Тя звучеше спокойно и хладнокръвно и онези чувства на скръб и загуба, на които беше дала израз предния ден, не се долавяха, поне не и от това, което имаше да каже по телефона.
Първо, тя имаше много работа в службата, извънредно много точно в момента, като се има предвид случилото се, и не виждаше как може да излезе от там по-рано от няколко часа. Освен това трябваше да хапне и да поспи, така че, с една дума, предпочиташе да се срещнат на следващия ден. Аника Карлсон беше решила да бъде търпелива, изрази съпричастността си, като същевременно подчерта колко важно беше да се действа сега, времето беше критичният фактор в момента. Възможно най-скоро да се изясни за убийството на шефа й.
— Но аз вече говорих с вас — възрази Исабела Нурен. — С един от вашите колеги. Ек, мисля, че се казваше. Юхан Ек.
— Знам — отвърна Аника. — Но оттогава постъпи нова информация, която се налага да разгледам с вас.
— Да не би да съм заподозряна? Нали не се опитвате да кажете това?
— Не, определено не — увери я Аника. — Искам да ви попитам за сведения и съм на мнение, че те ще ни бъдат от полза. За нас двете — добави тя. — Какво ще кажете за осем часа? След четири часа при мен, в полицията, тук в Сулна. Ще можете ли? Знам, че е късно, но мога да уредя да ви докарат, ако искате.
— Добре — каза Исабела Нурен. — Предпочитам обаче да съм с моята кола.
— Добре — каза Аника. — Обадете се на рецепцията, когато пристигнете, за да сляза и да ви взема.
Веднага след като приключи разговора, Аника изключи компютъра си, излезе бързо от офиса, отиде си вкъщи, започна да се съблича веднага щом влезе в антрето и пет минути по-късно спеше дълбоко. В осем без пет беше на рецепцията на полицейския участък в Сулна. Три часа сън, изкъпана, с чисти дрехи, нов човек, а Исабела Нурен вече я чакаше. Една друга Исабела, различна от онази, която беше видяла предишния ден. Хладнокръвна, сдържана, добре облечена, изразът в очите й беше съвсем друг. Нямаше и следа от вчерашните сълзи. Сега имаше само лека усмивка и бдителен поглед.
„Вече се е сетила за какво искам да говоря с нея“, помисли си Аника Карлсон.
— Прочетох разпита, който моят колега е провел с вас, но за да спазя формата, все пак ще започна от там — каза Аника Карлсон.
— Имате предвид как се озовах във фирмата? — попита Исабела Нурен.
— Именно, накратко — каза Аника, усмихна се и кимна.
— Тогава ще ви разкажа — каза Исабела и също се усмихна. — Следвах икономика, когато бях на осемнайсет. Работих една година като детегледачка в Англия при добри приятели на родителите ми и когато се върнах, първо изкарах едногодишно обучение за секретарка, а след това продължих да уча за помощник-адвокат. В добавка карах и курсове по икономика в университета. Преди три години започнах работа при Тумас, беше много лесно. Отговорих на една обява, с която търсеха квалифициран помощник за кантората. Това е всичко.
— Някакви планове за бъдещето? — попита Аника и се усмихна. „Вече е по-малко бдителна“, отбеляза си тя.
— Кандидатствах право в университета миналата есен. Ако не ме приемат, мисля да остана да работя в кантората. Въпреки това, което стана.
Аника само кимна. После протегна ръка и изключи малкия джобен диктофон.
— Мисля да го изключа тук — каза Аника и се усмихна. — Понеже това, което искам да ви питам сега, предпочитам да остане в това помещение.
— Мисля, че се досещам какво е — каза Исабела Нурен. — Искате да знаете колко време сме били заедно с моя шеф?
— Да, и тъй като не вярвам да имате каквото и да било общо с това, то също ще остане в тази стая — каза Аника и кимна. „Ако Бекстрьом и останалите те чуеха, вероятно щяха да изгубят ума и дума“, помисли си тя.
— Добре, тогава — каза Исабела и също кимна.
После започна да разказва.
Исабела Нурен харесала Тумас Ериксон от първия ден, в който го видяла. Той бил деен човек, забавен, жизнен, със силно присъствие и много неподправено съпричастен към хората и делата, с които се заемал. Освен това бил отличен юрист, много компетентен и винаги добре подготвен.
— Тумас изобщо не приличаше на адвоката гангстер, за когото пишеха вестниците. Не беше никак трудно да се влюбя в него, въпреки че беше два пъти по-голям от мен.
— Първият път — каза Аника и кимна.
— Когато бяхме заедно ли, питате?
— Да.
Първият път бил след една година. В службата гледали да не се набиват на очи и били напълно дискретни, макар че емоционалният заряд, който и двамата — със сигурност — носели, се проявявал веднага щом останели насаме, и който съществувал от самото начало. Първият път било само вкусване, според Исабела.
— Бях извадила една подложка за процес в Апелативния съд. Бях на работа в кантората само от два месеца. Имаше един сложен случай по отношение на доказателствата, беше за убийство, районният съд беше осъдил клиента на доживотен затвор. Тогава той смени адвоката, наел Тумас, който обжалва, и го оправдаха. Седях в стаята си и четях куп документи, когато Тумас влетя, размахвайки съдебното решение, което току-що бяхме получили. Беше щастлив като малко момче на Бъдни вечер, което е получило най-страхотната компютърна игра от Дядо Коледа. Първо получих силна прегръдка и целувка право по устата. После ме задържа на една ръка разстояние, докато ме милваше по главата и ме наричаше доброто момиче на татко. В такива моменти беше наистина неподражаем. Възрастен мъж и малко момче в същото време.
„Не звучи съвсем като Бекстрьом — помисли си Аника. — Ни най-малка прилика.“
— Напълно те разбирам — каза Аника. — Но първият път, истинският първи път. Кога беше?
— Истинският първи път — повтори Исабела и докосна с показалец крайчеца на окото си. — Беше година по-късно. Отидох с Тумас на съдебен процес в Малмьо. За да му помагам да носи всичките папки, а и той обичаше да има компания. Въпреки че най-вече и двамата усещахме, че започвахме да се привличаме. Усещаше се във въздуха, ако мога така да се изразя.
Делото минало добре. Вечеряли заедно в един отличен ресторант. Пийнали си добре, дори може би малко повече, но не чак толкова, че да забравят за какво си мислят през цялото време, прибрали се в хотела и седнали на бара за последна чаша вино преди лягане.
— Всъщност аз поех инициативата — каза Исабела с леко кимване. — Погледнах го просто, с едва доловим въпрос, това беше. Той на момента стана и се качихме в стаята. Моята стая, ако се чудите.
— И какво стана след това? — попита Аника Карлсон. „Какво общо има това с основната работа?“, запита се тя в мига, в който зададе въпроса.
— Най-добрият ми първи път, поне за мен — каза Исабела Нурен. — Въпреки че аз бях на двайсет и две, а Тумас на четирийсет и шест.
— И после? Какво стана после?
Не било голямата страст на живота. Не била и очаквала и го знаела още от самото начало. Нямало нищо общо с обичайна връзка. Това била тайна връзка и тя била убедена, че никой от нейните колеги в службата не се е досещал, нито е имал макар и бегла представа за това. Нито тя, нито той чувствали необходимост да променят нещата. Период от живота им, който щял да продължи толкова дълго, колкото е било възможно да живеят по този начин. Докогато и двамата имали желание. И нито ден повече. През изминалите две години двамата се виждани двайсетина пъти по същата причина, като първия път и както често става, се срещали все по-рядко. За последно били заедно два месеца, преди да бъде убит.
— Беше красиво и малко тъжно — поясни Исабела. — Никога не се карахме и накрая беше по-скоро гушкане, отколкото… отколкото онова там, другото. Винаги ни беше хубаво заедно. Включително и когато тайно излизахме на ресторант и цял час отиваше, докато измислим местенце, където никой нямаше да ни види. Страшно много хора го познаваха.
„Красиво и малко тъжно“, помисли си Аника и впрочем беше крайно време да дойде на себе си.
— Говорили сте с него миналата неделя следобед — каза Аника. — В неделя следобед му звъните от работата и разговаряте с него. Часът е три без двайсет минути и разговорът продължава девет минути. Може ли да разкажете за какво ставаше въпрос?
— Да, ставаше въпрос за работа. Подготвях едно дело, по което му помагах. Щеше да се гледа в съда в четвъртък. Сега обаче няма да се гледа. Исках да ми помогне за някои неща. Най-вече технически подробности от правен характер. Нищо повече. Веднага след като затворих телефона, той ме набра на мобилния ми и каза, че съм голяма сухарка. Той се надявал, че му звъня, за да предложа среща. Първата среща за лятото.
— И какво му отговорихте?
— Че вече имах среща. Което беше самата истина, тъй като щях да вечерям със стар приятел от училището. Приятелка, макар че това не го уточних.
— Как го прие той?
— Той не беше от ревнивите — отвърна Исабела. — Тумас изобщо не беше ревнив, а аз сигурно не бях единствената, с която се срещаше. Той каза, че ми прощава, понеже той самият имал среща вечерта.
— Да е звучал притеснен или нещо подобно? Преди тази вечерна среща, имам предвид.
— Ни най-малко — каза Исабела и категорично поклати глава. — Звучеше точно както обикновено. Най-много да е звучал като след няколко чаши вино на обяд. Ако трябва да кажа нещо за него, то е, че си попийваше. По време на работа никога не е бил пиян, но обичаше да си пийне бутилка вино, когато си почиваше. Или две бутилки дори, ако му се пиеше.
— За срещата, която е щял да има. Не каза ли с кого ще се среща?
— Не. — Исабела поклати категорично глава. — А и аз не попитах.
— И не е изглеждал притеснен?
— Не. — И отново същото категорично поклащане на главата. Звучал точно както обикновено.
„Красиво и мъничко тъжно, а той звучал точно както обикновено“, повтори си наум Аника Карлсон. После тя включи диктофона отново и продължи да задава въпросите, които следваха естествено от контекста. Дали тя е знаела за някакви заплахи срещу него. Как той е гледал на това.
— Някои от клиентите му действително бяха доста страховити — потвърди Исабела. — Оправяше се с тях идеално, ако питате какво мисля. Говорили сме за това и той ми даваше съвети по въпроса. Неща, които беше добре да знам, когато стана адвокат. Че трябваше да върша работата си добре, че само клиентът имаше значение и да ги уважавам, без да премахвам дистанцията помежду ни. Никога да не обещавам нещо, което не е юридически възможно. Куп такива неща.
— Това работеше ли?
— Да, мисля, че всички, които представляваше, го уважаваха.
— А останалите? А ответните страни, всички роднини на жертвата на престъплението, когато той защитаваше извършителя?
— Имаше много неща — каза Изабела. — И мейли, и обаждания, и обикновена поща. Някои от тях бяха доста забавни. Много пъти е чел на глас извадки от тях по време на почивката за кафе в службата. Но да го е било страх? Не, по-скоро се забавляваше. Тумас беше уважаван и беше безстрашен. Никакъв страх, право да си кажа. Това ли мислите? Че някой от тези хора го е убил?
— Вие какво мислите? — отвърна на въпроса с въпрос Аника.
— Да — каза Исабела. — Кой друг би го направил?
Половин час по-късно бяха готови. Аника Карлсон изпрати Исабела до изхода. Даде й визитната си картичка и й каза да се обади, ако се сети за още нещо, ако се случи нещо или ако просто иска да си поговорят.
— Благодаря — каза Исабела. — Изглеждате кораво момиче.
— Корава с коравите и обратно — отвърна Аника, усмихна се широко и я потупа по рамото. — Пази се, Исабела. Звънни ми, ако има нещо. Ако се сетиш за нещо, което си забравила да споменеш, или ако има нещо, за което искаш да питаш.
„Красиво и мъничко тъжно, ни най-малко ревнив и кой друг би го направил“, мислеше си тя, когато се върна в стаята си.