Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (42)

42

На Ара Дости не се наложи да звъни на Аника Карлсон веднага щом стане във вторник сутринта. Тя го събуди.

— Скачай бързо, Ара — викна Аника Карлсон. — Имам нови снимки, които трябва да видиш.

Един час по-късно той седеше в полицейския участък в Сулна. Аника Карлсон му беше пъхнала още пет стотачки от касата за възнаграждения и му заръча да бъде добро момче. След това го остави на друг полицай.

— Това е моят колега, Юхан Ек — обясни Аника. — Той е извадил още някои снимки, които решихме да ти покажем.

„Чудат тип“, помисли си Ара. Той лично никога не беше виждал полицай, който изглеждаше и се държеше по този начин. Нисичък и пълен, с очила с дебели рогови рамки, мили очи и неслизаща от лицето му мила усмивка. Меки, предразполагащи жестове, когато с помощта на тялото си се опитваше да подсили казаното.

— Удоволствие е да се запознаем, Ара — каза Ек и протегна пухкавата си ръчица. Ръкостискането беше меко и премерено силно, знак на доверие и единствено добри намерения.

— Сядай, разполагай се — продължи той и направи знак с лявата си ръка, като същевременно издърпа стола с дясната и го постави пред екрана на компютъра.

„Трябва да е от онези, цивилните“, предположи Ара. Не приличаше ни най-малко на всички останали ченгета, които той беше срещал и когато петнайсет минути по-късно за втори път в рамките на осем часа видя човека, когото без малко да прегази, нямаше никакъв проблем да поклати отново глава и да продължи нататък, към следващата снимка.

„Не и за още пет стотачки. Не и ако трябва да свидетелствам срещу него, а той е такъв, какъвто изглежда, че е.“

Два часа по-късно бяха готови и въпреки че Ара трябваше да изгледа още около сто снимки и да клати глава на всичките, този, който ги показваше, изглеждаше доволен, независимо от всичко.

— Съжалявам — каза Ара. — Съжалявам, но не е никой от тях. Никой, при когото да ми светне лампичката, ако разбирате какво имам предвид.

— Разбирам, Ара, разбирам напълно — каза Ек и кимна. — Значи, би го разпознал само ако пак го зърнеш.

— Да — каза Ара и кимна. — В това съм напълно… почти сигурен.

— Да, напълно възможно е да нямаме негови снимки — съгласи се Ек, като се наведе напред и го потупа приятелски по ръката. — Случват се такива неща, да знаеш. Даже доста често. Само да знаеше колко често се случват.

„Само да не беше толкова любезен“, помисли си Ара и се задоволи с кимване. Вероятно затова, поради гузната си съвест, той попита следното:

— Не може ли да се направи един от онези портрети по описание тогава? Такива, каквито показват по „Издирва се“.

— Радвам се, че го казваш, Ара — каза Ек. — Точно това мислех да ти предложа. Ще седнем на спокойствие, ти и аз, и ще му направим един портрет по описание.

— Да — съгласи се Ара. — На разположение съм. Проблемът е само, че започвам работа след половин час. Но утре сутринта става. Тогава съм свободен.

— Отлично, идеално — каза Юхан Ек и придоби толкова доволен вид, сякаш току-що беше ударил някаква голяма печалба от тотото. Значи, ще се чуем по телефона утре сутринта.