Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (36)

36

Ернандес отвори вратата на къщата на улица „Олстенсгатан“, когато Бекстрьом позвъни.

— Добре дошъл, шефе — поздрави Ернандес. — Надя тъкмо се обади и каза, че ще дойдеш да провериш дали няма нещо, което те очаква на местопрестъплението.

— Къде е Ниеми? — попита Бекстрьом.

— Отиде си да поспи — отговори Ернандес и се усмихна. — Възрастта започва да иска своето си.

— Мисля да огледам горе — каза Бекстрьом и кимна към стълбите, водещи до салона на горния етаж.

— Готово е — отвърна Ернандес. — Свършихме там. Сега ровим в мазето. Аз и двама колеги от техническия отдел на областната криминална служба, които бяхме принудени да извикаме. Това е огромна барака, така че май ще останем тук цяла седмица, ако искаме да свършим работата както трябва. Само викнете, ако можем да ви помогнем с нещо.

„Така и ще стане“, помисли си Бекстрьом и се задоволи само да кимне в отговор.

 

 

Голямото петно кръв пред бюрото още стоеше. Ясно очертано, с почти кръгла форма с диаметър приблизително трийсет сантиметра, на това място на пода, където е била главата на жертвата, и когато коленичи, за да погледне по-отблизо, успя дори да различи отпечатъка от носа и челото на Ериксон в съсирената кръв.

„Но няма пръски, нито капчица дори — размишляваше Бекстрьом, — въпреки че Ериксон трябва да е паднал по лице на пода, преди извършителят да е разбил задната част на главата му. Това не може да е така, нещо тук не е наред“, заключи той, когато отново се изправи.

 

 

Горният етаж в къщата на Ериксон изглежда е бил неговата лична територия. Големият салон изпълняваше ролята едновременно на кабинет и всекидневна. Едно бюро в средата, две холни гарнитури във всеки ъгъл на стаята, закрепени за стената библиотеки и разни други дреболии, които заслужаваха по-добра съдба от тази да останат в къщата на убит гангстерски адвокат. Само да не бяха всички снимки, които Ниеми и Ернандес, за съжаление, бяха направили, преди Бекстрьом да пристигне на мястото.

Наляво от салона беше спалнята на адвоката, един дрешник със солидни размери и баня, която беше по-голяма от всекидневната на Бекстрьом в уютната му бърлога на „Дунгсхолмен“. Надясно имаше комбинирана стая за телевизия и музика, нещо като гостна с още една баня и самостоятелна тоалетна. Добре поддържана, чиста, съвършена, бели стени, блестящ паркет, мрамор и мозайка, а колко струваше всичко това, той не смееше дори да си помисли.

„Няма справедливост в света“, каза си Бекстрьом и въздъхна дълбоко, тъй като се сети за себе си, и единственото му утешение в тази връзка беше убедеността му, че криминалният задник на адвоката сега се пече на Божията скара някъде дълбоко под мястото, което някога беше неговото земно обиталище.

 

 

В салона на горния етаж имаше и барче на колела, от по-големия модел с най-малко сто бутилки. Уиски, джин, водка, коняк и всякакви други питиета като ликьори, десертни вина и газирана вода, които би следвало да се избягват, освен ако не си жена, гей или, както в случая на Ериксон, адвокат. „Предимно стандартни продукти“, помисли си Бекстрьом. Единственото нещо, което изглеждаше достатъчно интересно за ценител като него, беше едно сандъче от тъмно дърво с блестяща метална облицовка и релефно изображение на черен двуглав орел върху капака. Достатъчно голямо, за да побере еднолитрова бутилка малцово уиски от най-добрата марка. Бекстрьом претегли на ръка сандъчето, преди да отвори капака, но вместо полираната кристална бутилка, която се надяваше да намери, вътре имаше само една емайлирана фигурка на момченце с островърха червена шапка, жълто яке и зелени панталонки, малко по-голямо от старовремска четвъртинка от „Систембулагет“^[1], на вид досущ като елф.

За по-сигурно той го извади от сандъчето и го разклати внимателно, надявайки се да чуе добре познатия плискащ се звук. От своя богат опит той знаеше, че така наречените изтънчени хора имаха навика да съхраняват концентратите в най-причудливи предмети, като книги със стара кожена подвързия, далекогледи и дори бастуни. Той самият си беше взел един такъв бастун по време на едно претърсване преди близо трийсет години, когато постъпи в отдела за престъпления с насилие, и сега той стоеше в поставката му за чадъри у дома на „Кунгсхолмен“. Скъп спомен от доброто старо време, когато беше млад полицай.

Този път обаче нямаше късмет в търсенето. Емайлираният елф не издаде никакъв плискащ се звук, въпреки че Бекстрьом го клати и обръща. На дъното на сандъчето намери ръкописна бележка: „Емайлирана музикална кутийка във формата на момченце. Вероятно германско производство, ранно деветнайсето столетие. Стойност около 3000 шведски крони“.

„Какво ли прави една стара музикална кутийка сред всичкия този алкохол? — запита се Бекстрьом, поклати изненадано глава и постави обратно черното сандъче. — Сигурно е обичал да слуша музика, докато кърка? Странен тип“, помисли си Бекстрьом, понеже той лично обичаше да пие в усамотение и най-добре при пълна тишина.

 

 

След това се обади за такси и докато стоеше в салона на първия етаж, реши да се отърве от чантата си, за да избегне злонамерени слухове и обичайното злословене. С кой акъл бе решил да я мъкне със себе си на място, където двама маниаци на контролирането като Ниеми и Ернандес с тяхната пристрастеност към снимането, елиминираха всяка възможност за по-нататъшна лична инициатива. Най-просто би било да каже на чилийското танго кавалерче да мине край службата и да я остави в стаята му.

„Тъжна история“, помисли си Бекстрьом и се спря пред малката холна масичка, която стоеше току пред входната врата. На масичката имаше китайска урна, която би изглеждала чудесно и на неговата собствена холна масичка, и със сигурност би потънала в голямата му чанта. В най-лошия случай заедно с целия букет с клюмнали лалета, които работещата на черно чистачка на Ериксон без съмнение беше пъхнала там предната седмица. „Какво, по дяволите, става с отбора?“, зачуди се Бекстрьом, хвърли бегъл поглед към чантата, която бе стиснал под лявата си мишница, като същевременно вдигна внимателно китайската ваза и внезапно осъзна, че нещо не беше както трябва. Тогава я остави отново на масата, извади цветята и ето го, лежеше там, като мъртва платика на дъното на урната.

„Кьорава работа“, отсъди наум комисар Бекстрьом, понеже в този момент го лишиха от една китайска урна, която иначе много лесно би занесъл у дома по-късно, когато всичко се уталожи.