Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (3)

3

— Заповядайте, седнете — каза Бекстрьом, докато се наместваше на обичайното си място откъм тясната страна на дългата конферентна маса. „Мързеливи негодници такива“, отсече наум той, като плъзна очи по своите сътрудници. В понеделник сутрин с празен поглед зад натежали клепачи и значително повече чаши кафе от бележници и химикалки в ръцете. „Какво се е случило с отбора“ — питаше се криминалният комисар Еверт Бекстрьом. — „Къде се дянаха истинските полицаи като мен?“ После даде думата на най-приближения си човек, който, разбира се, беше жена, криминалният инспектор Аника Карлсон, на трийсет и шест. Внушаваща страх фигура, която изглеждаше така, сякаш прекарваше основната част от времето си в тренировъчния салон в сутерена на полицията в Сулна. Разбира се, и в други, по-задушевни подземия, като стана дума за това, но за тези подробности той предпочиташе да не мисли.

Все пак тя имаше едно предимство. Точно на нея никой от останалите не смееше да възразява и затова бързо ги отмяташе по списъка с нещата, случили се през предходната седмица и почивните дни. Изяснени и неизяснени неща, успехи и пропуски, нови наставления и съвети, задачи и нареждания, чакащи в едва започналата седмица. Също така, разбира се, всичко останало от практически и административен характер, което всеки в отдела се очакваше да вземе присърце.

Всичко мина като танц. Бяха готови за по-малко от час и инспектор Карлсон дори успя да увенчае отчета със съобщението, че убийството отпреди три денонощия е разкрито, признато и предадено на прокуратурата.

Извършителят се оказал необичайно сговорчиво пиянде. В петък вечерта той и съпругата му подхванали кавга коя телевизионна програма да гледат. Тогава той отишъл до кухнята, взел обикновен касапски нож и турил край на спора. След това позвънил на съседа и поискал телефона му, за да извика линейка.

Съседът не бил толкова отзивчив. Извлякъл поука от предишен опит, той отказал да отвори и вместо това набрал номера на полицията. Първият патрул бил на мястото само след десет минути, но когато колегите от управлението влезли в апартамента, лекарската намеса вече не била актуална. Вместо това сложили белезниците на новоизлюпения вдовец и повикали технически екип и следователи, за да се заемат с по-практическата част на полицейската задача.

Още на първия разпит на следната сутрин този, почти съжаляващият признал. Наистина не бил наясно с всички подробности, много неща се били случили вечерта, но той все пак искал да им обясни, че съпругата му вече му липсвала. Тя била определено своенравна, злопаметна и като цяло било невъзможно да се живее с нея — най-вече защото пиела ужасно много — но независимо от всички тези недостатъци той все пак държал да изтъкне, че тя действително му липсвала.

— Благодарим — каза Бекстрьом доволно и най-вероятно точно тогава, в миг на приповдигнато настроение, направи погрешна стъпка. Вместо просто да закрие срещата, да се оттегли в тихия си кабинет и да има достатъчно време да се приготви за обяда, който го очакваше, той кимна любезно на приближената си сътрудничка и зададе напълно погрешния въпрос.

— Е — рече Бекстрьом. — Може да се каже, че сме готови, нали? Имате ли да добавите нещо, преди да се захванем с обичайните достолепни полицейски задължения?

— Имам две неща — каза Аника Карлсон. — Меко казано, странни.

— Слушам — отвърна Бекстрьом и кимна окуражително, макар да беше в пълно неведение за темата.

— Добре — продължи Аника Карлсон и по някаква причина сви широките си рамене. — Първият случай е за един заек. Или поне като за начало, така да се каже.

— Заек — възкликна Бекстрьом. „За какво, по дяволите, говори тази“, зачуди се той.

— Заек, за когото са се погрижили от областната управа, понеже собственикът му го малтретирал — поясни тя.

— Как, по дяволите, се малтретира заек? — запита Бекстрьом. — Да не би извършителят да го е напъхал в микровълновата фурна?

„Не започват ли така кариерата си всички бъдещи серийни убийци, като пекат зайци в микровълновата и въртят котки в сушилнята? Става все по-весело и по-весело“, помисли си той и май не беше единственият на подобно мнение, ако се съдеше по лицата на останалите присъстващи. Изведнъж те видимо се оживиха и заинтригуваха, за разлика от преди, когато обсъждаха човешките жертви на престъпления и различните им страдания.

— Не — каза Аника Карлсон и поклати глава. — Страхувам се, че историята е доста по-тъжна, отколкото изглежда.