Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (25)

25

„Трябва да хапна — рече си Бекстрьом. — Обилен обяд, порядъчно питие и една голяма и много студена бира. След това ще ми трябва спокойствие, за да мога да мисля.“ И тъй като часът вече минаваше два и половина следобед и кръвната му захар в момента се намираше на нивото на ръчно шитите му италиански обувки, беше крайно време.

Най-близкият му човек, Аника Карлсон, седеше зад бюрото си в тяхната съвещателна зала и потвърждаваше доказания си капацитет за едновременно извършване на няколко дейности, като ядеше салата от пластмасова кутия, пишеше на компютъра си и същевременно кимаше на Бекстрьом.

— Водещият разследването мисли да излезе за обяд — заключи тя и се усмихна.

— Мислех да се поразходя — отговори Бекстрьом. — Да хапна и да помисля на спокойствие.

— Мислеше да се поразходиш? Сега вече наистина се притесних. Да не би да се разболяваш?

— Не — отвърна Бекстрьом и поклати глава. — Просто имам нужда от спокойствие, за да помисля.

 

 

„Първият истински летен ден“, установи Бекстрьом, когато излезе на улицата, но преди да напусне полицейския участък, се върна в кабинета, за да вземе слънчевите си очила. Личните му очила за разузнаване, които обикновено изваждаше с идването на лятото веднага щом слънчевите лъчи освободяха достатъчно женска кожа, която да си струваше неудобството. Очилата му за разузнаване със стоманена рамка, чиито черни огледални стъкла не позволяваха да бъде объркан с обикновените бройкаджии, които плъзваха по това време на годината и точеха лиги върху лекьосаните си тениски, докато търсеха материал за болните си фантазии.

Не и Еверт Бекстрьом. В жълт ленен костюм и тъмни слънчеви очила, извън всяко подозрение за низки подбуди, той вървеше необезпокояван по улицата надолу от участъка. Мина напряко през търговския център в Сулна, после сви покрай стадиона в Росунда и половин час по-късно влезе в една от любимите си кръчми във Филмовия град.

По пътя имаше доста за гледане, така че дори не се сети за последното си разследване. „Всяко нещо с времето си“, помисли си Бекстрьом. Той определено беше и небрежно-елегантен, и самоуверен и изтънчен, известен от криминалните програми по телевизията, със собствен клуб от почитатели в мрежата, а освен това и отговорът на тайните мечти на всяка жена. Но всичко това, което се явяваше негово наследство в живота, беше само едната страна на личността му. Той беше и наблюдател, който стоеше високо над дребните човешки боричкания, на които по-елементарното му обкръжение изглежда посвещаваше основната част от живота си. „Всяко нещо с времето си, а ти си и малко нещо философ, Бекстрьом“, повтори си той, когато седна на обичайната си маса, докато съдържателят го обграждаше с обичайното внимание и незабавно постави една достатъчно голяма и много студена бира пред него.

— Добре дошъл, Бекстрьом — поздрави той. — Какво ще каже господин комисарят за един голям бифтек на скара със сос „Беарнез“ и пържени картофи с коричка? Без салата.

— Звучи великолепно — отвърна Бекстрьом. — Заедно с обичайната малка чаша вода с достатъчно голяма, пълна с вода гарафа до нея.

— Разбира се, непременно — съгласи се съдържателят и кимна разбиращо.

После той започна да се храни необезпокояван, докато животът не се завърна в него. Тогава отново се почувства както обикновено. Към края на заседанието, докато служителите му досадно дърдореха по повод всички идеи и предложения относно разследването, които се бяха родили в главите им, той почувства лека умора, както и силна нужда от усамотяване и размишление. Много приличаше на обичайното усещане, появяващо се след като големият салам беше получил своето и той желаеше само да го оставят на мира, а не някоя неукротима, непозната млада дама, лежаща до него в голямото му легло от „Хестенс“, да започне да се катери отгоре му.

„Животът се връща“, помисли си Бекстрьом, вдигна чашката и я пресуши до капка.

 

 

По време на кафето собственикът на заведението дойде и седна на масата. Той беше запален поддръжник на АИК, какъвто ставаше и Бекстрьом веднага щом влезете в кръчмата, и новината явно бързо се беше разнесла. Полицейската легенда на Сулна разследваше убийството на един от заклетите врагове на клуба.

— Знаеш, че негодникът беше в управлението на „Юргорден“, нали? Ако говорим за мотив за престъплението.

— Зная — отвърна Бекстрьом. — Зная, направо звучи като основание за освобождаване от наказание за този, който го е направил, ако питаш мен.

 

 

След това той взе такси обратно до работа, спря по пътя и си купи още таблетки за гърло, за да предотврати лошите слухове, и едва се бе отпуснал в стола си и качил уморените си крака на бюрото, когато на вратата се почука. Неговата малка Йени, екипирана с миниатюрно червено горно боди и много широка усмивка, която приканваше към разговор на четири очи.

— Дали имате пет минути, шефе?

— Разбира се, заповядай, сядай, Йени — покани я Бекстрьом и направи жест към стола за посетители.

„Животът се върна“, повтори си той и само след секунда размишление реши да сложи очилата си отново.