Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (16)

16

В четвъртък, на 30-ти май най-после спря да вали. Можеше дори да се види бледото слънце в началото на лятото, което плахо надничаше зад облачните воали там горе, в безкрайната синева. Там имало и цял град, това бе научил Бекстрьом в неделното училище, когато беше малко момче. Само че, естествено, той не можел да се види. Бил твърде високо. Още госпожата в неделното училище му беше разказала това.

Денят очевидно започваше злокобно — той едва беше успял да седне зад бюрото си, когато телефонът му звънна, но веднага щом чу кой е, ситуацията се промени към по-добро. Определено към по-добро и това вероятно бе знак, че и тази ужасна седмица отиваше към своя край. Беше последното попълнение, инспектор Йени Рогерсон, която молеше шефа си за помощ във връзка с разследването на предполагаемия побой на паркинга пред двореца „Дротнингхолм“.

— Усещам, че имам нужда от добър съвет — каза Йени Рогерсон. — Така че, ако можете да отделите пет минути, ще бъда много благодарна — заключи тя.

— Разбира се, Йени — отвърна Бекстрьом. — Вратата ми винаги е отворена за теб, нали знаеш. — „И не само вратата“, рече си той, докато поставяше слушалката и същевременно провери дали не е забравил да закопчае панталона си.

Месец по-рано Бекстрьом бе получил обаждане от стария си съперник и колега, криминален инспектор Ян Рогерсон от Комисията по убийствата на Националната следствена служба, който всъщност звънеше заради дъщеря си. Рогерсон беше чул, че има свободно място в отдела за тежки престъпления на Бекстрьом.

— Къде работи тя сега? — попита Бекстрьом в желанието си да отклони въпроса, тъй като нямаше никакво намерение да назначава някое от Рогерсоновите отрочета. Със сигурност имаше половин дузина от съответния брой слабоумни майки, и според слуховете поне половината бяха станали полицаи. Не само че не бяха много умни, но и изглеждаха ужасно. „Що се отнася до външния им вид, вероятно бяха одрали кожата на баща си“, предположи Бекстрьом.

— Сега е в „Превенция на престъпността“ Сьодермалм — отговори Рогерсон. — Сред онези фъфльовци в новоизгладени униформи и съвсем й писна от пенсионерите и сополанковците, с които трябва да се занимава по цял ден.

— Страхувам се, че може да има проблеми — отвърна Бекстрьом. — Знаеш как е, когато трябва да се назначи някой. Не е като преди, когато просто…

— Ама по дяволите, Бекстрьом — прекъсна го Рогерсон. — Говориш с мен. С Роге, най-добрият ти приятел, единственият ти приятел, ако трябва да сме точни, единственият ти приятел от Полицейската академия, която изкарахме заедно.

— Да, да, разбирам те — отвърна Бекстрьом. „Е, най-добри ми приятелю? Един истински мъж, както той самият се определяше, как следваше да се отнася с приятелите? Особено в този свят, в който живееше, където човек за човека беше вълк“, запита се той.

— Е? — каза Рогерсон.

— Добре, обещавам да поговоря с нея — отвърна Бекстрьом. „Как никога не се отказват тези досадници“, помисли си той.

— Просто го уреди — продължи Рогерсон. И след това той просто затвори.

Седмица по-късно той я видя за първи път. Тя дойде при него, прекрачи прага на кабинета му, огря цялата стая с усмивката си, протегна ръка и изрече името си.

— Йени Рогерсон — представи се Йени. — Радвам се най-после да се запозная с най-добрия приятел на баща ми.

— Заповядай, седни, Йени — покани я Бекстрьом и посочи стола за посетители. „Не е възможно да си роднина на онзи грозен сатир — учуди се Бекстрьом. — Трябва да е скрита камера, някой се подиграва с мен“, предположи той.

 

 

Сега тя отново седеше там, полата й повдигната до половината на бедрата, леко приведена, с водопада от руси коси, червените устни, белите зъби и дълбокото дефиле насред тежката гръд. Цялата тази прелест на ръка разстояние и всичко, което трябваше да направи, беше просто да се наведе и да я сграбчи, мина му през ума.

— Какво мога да правя за теб, Йени? — попита Бекстрьом. Облегна се на стола си и я удостои с усмивката си а ла Клинт Истууд. „Наполовина а ла Клинт Истууд, така че да не се хвърли в шпагат веднага“, рече си наум той.

 

 

Йени бе дошла за съвет относно задачата си, свързана с побоя пред двореца „Дротнингхолм“. Разследване, което, за съжаление, изглежда беше забуксувало. Анонимен подател на сигнала, жертва, която категорично отрича целия инцидент, а в деня преди да разговаря с Националната лаборатория по криминалистика, разбрала, че ще отнеме месец, преди да получи ДНК анализа.

— Какво да правя сега — попита Йени и въздъхна обезсърчена. — Няма дори свидетел, който да иска да говори с мен.

— Зарежи тая досада — посъветва я Бекстрьом. „Направи нещо съществено с живота си“, допълни наум той.

— Точно това си мислех и аз — съгласи се Йени. — Освен това мислех да препратя цялото разследване на Службата за сигурност, за сведение.

— На Службата за сигурност ли? — Бекстрьом не можа да скрие изненадата си. — Че защо?

— Ами с оглед на онези специални инструкции, отнасящи се до нас тук във Вестерурт. Че Службата за сигурност искат копие за сведение относно случващото се в района, което може да има връзка с двора, краля или семейството му. Става въпрос за обичайните съображения за сигурност. И „Дротнингхолм“, и „Хага“ се намират в нашия район и ако съм прочела внимателно инструкциите, Службата за сигурност иска информация за всички дела, които имат географска или друга връзка с държавния глава и семейството му. Искат да знаят дори само някой да свие велосипед около двореца „Дротнингхолм“.

— Да, едва ли могат да се надяват на нещо по-добро — промълви Бекстрьом и въздъхна тежко. „Проклети мамини синчета“, отсече той. Кралят поне беше мъж на място. Нищо лошо не можеше да се каже за него. Логично заключение, като се съди по всичко, което той беше чел във вестниците през изминалата година.

— Добре — каза Йени и се усмихна отново. — Радвам се, че вие и аз сме съгласни. Че сме на едно мнение, искам да кажа.

„Само ако знаеше“, помисли си Бекстрьом.

— Има ли още нещо, с което мога да ти помогна? — попита Бекстрьом и кимна подчертано и мъжествено.

— Имам един въпрос, по-скоро от любопитство. Ако обещаете, че ще си остане между нас?

— Слушам — отвърна Бекстрьом. Наведе се напред, опря лакти на бюрото и сключи пръстите си като свод.

— Мислех си за Аника, колежката Аника Карлсон — каза Йени Рогерсон, като също се наведе и снижи глас. — Не че е… малко така, ако може така да се каже. — Йени обясни, като махна с лявата си ръка.

— Опитвала ли е да те задява? — попита Бекстрьом. „Войнстващата лесбийка лети ниско“, помисли си той.

— Така си мисля — каза Йени и се усмихна. — Не че се обиждам, но аз самата съм всъщност нормална, много нормална.

— Радвам се да го чуя — каза Бекстрьом и се усмихна. Пълна усмивка а ла Клинт Истууд този път, защото беше съвсем очевидно, че скоро ще дойде време да извади големия салам.