Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (151)

151

Когато Бекстрьом в сряда сутринта отвори вратата на апартамента си, за да отиде на работа, забеляза, че някой беше закачил една найлонова торбичка на дръжката на вратата му. Бяла найлонова торбичка без надписи, а в нея имаше бяла кутия за обувки, като на нея отново не пишеше нищо. Ако тя съдържаше бомба, която се задействаше от обикновен лост, Бекстрьом щеше да е вече мъртвец.

Сега обаче той остави любопитството му да надделее, претегли внимателно торбата с ръка, преди да я внесе в апартамента си. Постави я на масичката в антрето и повдигна капака. В кутията лежеше малкият Исак. Почиваше в мир, легнал по гръб, с език изплезен настрани от кривата му човка. Около врата му имаше плътно увита стоманена жица, а на гърдите му беше поставена красиво написана на ръка бележка.

„Parlava troppo“, прочетете Бекстрьом.

Бекстрьом пъхна торбичката, кутията и Исак в същата чанта, в която беше съхранявал най-различни деликатни вещи през годините. Помоли Надя да дойде в неговия кабинет. Показа й съдържанието на кутията и я попита дали би могла да му помогне да разтълкува посланието, написано на бележката.

Разбира се, че можеше. „Parlava troppo“ беше установен израз сред неаполитанската мафия.

— Италиански — каза Надя. — На шведски това означавало приблизително, че той е говорил прекалено много.

 

 

Бекстрьом беше получил съобщение от някого, който най-вероятно знаеше с какво се занимава той. Ако се погледнеше всичко откъм положителната страна, не Бекстрьом лежеше там. Това беше само едно приятелско настойчиво напомняне, че занапред от него се очаква да държи устата си затворена.

— Искаш ли да подадем сигнал? — попита Надя.

— Не — отвърна Бекстрьом и поклати глава. — Искам да се отървеш от тялото.

— Значи си дошъл точно при когото трябва — каза Надя.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бекстрьом.

— Нали съм рускиня — поясни Надя и се усмихна. — Мисля да го направя по руския начин. След пет минути няма да има нито умрял папагал, нито картонена кутия, нито найлонова торбичка, а този разговор между нас никога не се е състоял.

— Благодаря — отвърна Бекстрьом.

— При едно условие — добави Надя.

— Слушам — отвърна Бекстрьом.

— Non parlerai troppo.

— Обещавам — каза Бекстрьом.

Бекстрьом прекара останалата част от деня зад здраво залостената си врата.

Както обяда си, така и вечерята изяде заедно с малкия Сиге, докато се опитваше да въведе някакъв ред в новата икономическа ситуация, в която обстоятелствата го бяха поставили. За всеки случай той взе листове и писалка, за да направи списък на всички практически проблеми, които изпълваха ежедневието на един мултимилионер. Новото му предприятие, за което Йегура обеща да му помогне, предложението на Слободан за съсобственичество в една много доходоносна игрална зала, а може би дори и нови зъби за Надя.

Бекстрьом дълго седя над списък, който ставаше все по-дълъг и по-дълъг, и прекъсна работата си чак когато Патицата Карлсон му позвъни.

— В къщи ли си? — попита Патицата. — Има една работа, за която трябва да поговорим.

— Не, на път съм към кварталния си ресторант, за да вечерям — излъга Бекстрьом, който все още се събуждаше нощем облян в студена пот, след като беше сънувал кошмари във връзка с последното гостуване на Патицата в дома му.

— Тогава ще се видим там — каза Патицата и тъй като тя незабавно приключи разговора, беше твърде късно за допълнителни опити за измъкване.

 

 

На Бекстрьом се наложи, общо взето, да натъпче храната в себе си и когато Патицата се появи един час по-късно, той се отърва, като я почерпи само с една голяма бира.

— Какво стана със сигнала от заешкия отдел? — попита Бекстрьом.

— Оправен е — каза Патицата. — Сигналът е вече отписан.

— Как го уреди?

— Обясних им, че си се отървал от изчадието. Освен това им казах няколко думи на излизане, така че не вярвам да се случи отново.

— Благодаря за това — каза Бекстрьом. — Обади се, ако мога да направя нещо за теб.

— Да — отвърна Патицата и кимна. — Всъщност точно за това дойдох.

— Говори — подкани я Бекстрьом, облегна се на стола и отпи малка глътка от коняка, който току-що му бяха донесли.

 

 

Патицата Карлсон щяла да се мести. Тя не се чувствала добре в малкия си, тесен апартамент от две стаи в Берисхамра и преди няколко дни получила предложение от свой познат, чието семейство тъкмо се увеличило, да купи неговия и на приятелката му два пъти по-голям апартамент във Филмовия град в Сулна. На висок етаж, собствен балкон, в състояние като нов, на пешеходно разстояние от работата и само три милиона като първоначална вноска.

— Не разбирам много добре — каза Бекстрьом. — Това какво общо има с мен?

„Три милиона“, помисли си той.

— Мисля да взема назаем парите от теб — каза Патицата.

— Така ли мислиш? — изрече Бекстрьом. — Един въпрос от любопитство. Каква очакваш да е лихвата?

— Нула процента — отвърна Патицата Карлсон и му се усмихна любезно.

— Нула процента — повтори Бекстрьом. — Защо да го правя?

— Чувал ли си истинската история за носа на Пинокио? — отвърна Патицата Карлсон.