Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (132)

132

Фелисия го посрещна на вратата. Съобщи му, че неговият събеседник седи и го чака във вътрешната стая в компанията на едно много силно уиски до него.

— Как е той?

— Изглежда доволен. Когато му казах за какво става въпрос, отначало той доста се изненада. Но след това нямаше никакви проблеми. Трябва обаче да обядва, все пак.

— Смяташ ли, че той знае защо искам да го видя?

— Да — отговори Фелисия и кимна. — Той каза дори, че очаквал с нетърпение да разкаже на шефа как в действителност стоят нещата. Беше изненадан, че толкова дълго време е минало, преди шефът да му се обади.

— Нещо друго?

— Много е готин — отбеляза Фелисия и вдигна нагоре очи. — Изобщо не е толкова трудно да загрееш защо е легенда. Ако беше петдесет години по-млад, аз самата щях да се покатеря през прозореца в неговата спалня. Иска ли шефът да остана тук впрочем?

— Стой наблизо — каза Бекстрьом. „Бразилки — помисли си той. — Само това се върти в малките им главички.“

 

 

— Комисар Еверт Бекстрьом — изрече Роле Столхамар. — Малката Фелисия ми каза, че си искал да ме поканиш на обяд. Да не би да си получил просветление?

— Има нещо, за което трябва да си поговорим, ти и аз — каза Бекстрьом. „А това, другото, не ти влиза в работата“, отсече наум той.

— О, да, това го разбрах, макар да мина страшно много време, преди да се обадиш.

— Какво би искал да обядваш? — попита Бекстрьом в желанието си да смени темата.

— Пържола с лук — каза Роле. — Що се отнася до питието, мисля да продължа с това, с което започнах.

— Бифтек с лук, звучи добре — съгласи се Бекстрьом и кимна към съдържателя на заведението, който тъкмо беше влязъл. — За мен обичайното питие.

— Още нещо — продължи Роле Столхамар. — Преди да започнем да кльопаме, искам да кажа. Ако случайно нещата са стигнали дотам, да си помислиш, че аз съм пречукал Ериксон, можеш да забравиш за този малък обяд.

— Не — отвърна Бекстрьом. — Причината да седим тук е, защото си мисля, че е точно обратното. Реших, че трябва да получиш възможността да разкажеш какво е станало, така че да мога да го отметна.

— Радвам се да го чуя — каза Роле, който изглеждаше така, сякаш наистина се радваше. — Въпреки че ако питаш мен, това е една проклетата мистерия — добави той и поклати глава.

— Слушам — каза Бекстрьом и вдигна чашата, която тъкмо му бяха донесли.

— Когато си взехме довиждане с адвокат Ериксон, на него му нямаше нищо кой знае какво. Наистина той беснееше и крещеше и беше съвсем обезумял, малко кръв течеше от носа му, но, разбира се, от такова нещо не се умира. Особено ако човек е закоравял гангстерски адвокат като него. Определено не беше нещо, от което се умира.

„Този път очевидно точно това е станало“, съгласи се Бекстрьом и кимна.

— Слушам — каза той.