Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (124)

124

Отначало той помисли, че това е финландката, която се появява три часа по-рано, понеже е толкова зажадняла, че не може да се сдържа. Оказа се обаче, че звъни съседът му, малкият Едвин, който стоеше пред вратата със сериозно изражение и прилежно сресана на път коса, намираща се на височината на пощенската кутия на вратата на Бекстрьом. „Дошъл е да ми каже, че Исак най-после е отлетял към отвъдния свят“, предположи Бекстрьом и побърза да отвори вратата.

— Заповядай, Едвин, влизай моля. Случило ли се е нещо? — попита Бекстрьом, като същевременно се насили да изглежда подобаващо обезпокоен.

 

 

Малкият Едвин си беше както обикновено. Малък мъж със сериозно изражение, който започна, като изрази надежда, че не безпокои господин комисаря. Преди да натисне звънеца, той, разбира се, подслушал през пощенската кутия, както го беше учил Бекстрьом, и по този начин разбрал, че Бекстрьом бил у дома си и се занимавал с нещо, но напълно сигурен, естествено, нямало как да бъде.

— Всичко е наред. Не се притеснявай, момче — каза Бекстрьом и го погали по главата. — Нещо искаш да ми кажеш, както подразбирам.

„Добре че просто не пропълзя през пощенската кутия.“

— Имам добри новини за господин комисаря — започна Едвин и кимна утвърдително.

„Най-накрая“, помисли си Бекстрьом, като същевременно вдигна поглед към тавана.

Едвин бе дошъл да му каже, че Исак е вече по-добре. Той бил, разбира се, все още малко умърлушен, но вече бил изписан от лечебницата, още преди края на седмицата, но Едвин решил да изчака почти седмица, преди да съобщи тази радостна вест поради две обстоятелства. Първото било, че от вестниците той разбрал за пълната заетост на комисаря с обширно разследване на убийство и поради тази причина вероятно нямало да може да окаже на Исак необходимите грижи. Второ, той съзнателно избрал да изчака, докато бъде съвсем сигурен, че Исак напълно ще се възстанови, за да не даде на Бекстрьом лъжливи надежди.

— Къде е той сега? — попита глухо Бекстрьом. „Какви, по дяволите, ги говори тази малка очиларка“ — добави той наум.

 

 

Миналата седмица на възстановяване Исак прекарал в стаята на Едвин. С подходящи грижи и като оставим настрана това, че още бил травмиран, имало голяма надежда Исак скоро да се върне към нормалното си състояние. Това, което Едвин искал да знае, било само дали може да задържи Исак още известно време, имайки предвид служебното натоварване на Бекстрьом.

„Все още има надежда за малкото животинче“, помисли си Бекстрьом, като този, за когото си мислеше не беше Исак, а Едвин.

— Да си поговорим за това — предложи Бекстрьом. — Да те почерпя ли с нещо? Чаша сок, може би — предложи той.

— Благодаря — отвърна Едвин. — Чаша хубав сок не бих отказал никога.

 

 

Бекстрьом отиде в кухнята и започна да рови из хладилника и килера си, когато изведнъж осъзна, че никой нормален възрастен мъж не държи сок в собственото си жилище. Вместо това той взе една кутия кока-кола за Едвин и една студена бира за себе си.

— Сокът е свършил, за съжаление — излъга Бекстрьом. — Надявам се, че и кока-кола е добре?

Кока-колата била дори отлична, според неговия гост. И майка му Душанка, и баща му Слободан обичали да пият кока-кола с големи чаши, когато гледали телевизия вечер, и Едвин беше разбрал, че човек се развеселяваше от пиенето на кока-кола. Въпреки че той самият предпочитал сок от малини.

— Какво ще правим, господин комисар? — попита Едвин и го погледна изпитателно от другата страна на дебелите си очила. — Да задържа ли Исак още известно време, или комисарят предпочита да го донеса още сега? Ще напиша лекарствата на една бележка. За да улесня грижите, искам да кажа.

С оглед на неизвестната служебна натовареност на Бекстрьом към момента, той предпочиташе първата алтернатива. Въпреки че в действителност отдавна му беше домъчняло за малкия Исак.

— Разумно решение, господин комисар — съгласи се Едвин. — В такъв случай вземаме решение той да остане при мене засега, а вие само трябва да се обадите, когато положението в службата се подобри.

 

 

Преди Едвин да си тръгне, Бекстрьом отлюспи порядъчно тесте от щипката с банкноти и ги пъхна в малката му ръка.

— Това е за храна и други неща — обясни Бекстрьом.

— Прекалено много са — изрече Едвин с ококорени очи, когато видя всичките пари, които току-що беше получил.

— Да, но папагалските лекарства също не са безплатни — каза Бекстрьом и погали Едвин по главата. — Обади се веднага, щом свършат, да ти дам още. „Би трябвало да схване посланието“, помисли си той.

 

 

Преди Бекстрьом да потъне в покоя на своята сладка следобедна дрямка, през главата му минаха няколко хубави мисли за малкия му съсед. Ако бъде използван правилно, един такъв като Едвин може да бъде изключително полезен на полицията, мислеше си той. Тънък като конец за зъби, само педя висок, в същото време гъвкав досущ като змия. Ако се наложеше да се действа в тесни пространства, малкият Едвин би бил прекрасно допълнение към полицейските кучета за откриване на бомби, продължи мислите си Бекстрьом и в този момент Сънчо затвори с нежната си ръка натежалите му клепачи.

 

 

Вечерта, когато Бекстрьом се върна от обичайната си вечеря в кварталния си ресторант, Йегура му се обади и го попита как върви търсенето на Пинокио.

Бекстрьом изрази сдържан оптимизъм и преди да завършат краткия разговор, те се споразумяха да се срещнат на следващата вечер, за да обсъдят по-подробно как да процедират по-нататък.

— Какво ще кажеш да се видим у дома и да хапнем? — предложи Йегура. — За да не ни безпокои никой, ми е мисълта. Имам една отлична фирма за кетъринг, която се грижи за всички практически въпроси, така че скъпият ми брат няма да има никаква причина да се чувства некомфортно.

С оглед на това, че самата работа вече беше свършена и все пак ставаше въпрос за около двеста милиона, Бекстрьом нямаше никакви възражения.

— Отлично — каза Йегура. — Значи, ще се видим у дома, при мене, в Нормеларстранд в осем.